С. Джей-Джоунс
Зимна песен (36)

7
Бъди с мен

Върнах се в стаята с пианото и разгледах цигулката. Беше съвсем обикновен инструмент, лишен от украшения, изработен от красива висококачествена дървесина в тъмен кехлибарен цвят. Очевидно беше много стара, с поодраскан от времето и употребата корпус, но личеше, че шийката и охлювът скоро са сменени. Спомних си портрета на строгия млад мъж в галерията и лицето на жената, изкривено от болка или удоволствие. Стори ми се познато, но интересно какво беше станало с това лице.

Вдигнах цигулката, привидно бе като десетки други, които бях държала в ръце през годините, но тази сякаш дишаше. Усещах колко топло е дървото, също като флейтата, подаръка ми от Горския цар преди толкова време. Излъчваше топлина, все едно държах нечия ръка. Ръката на Горския цар.

Не биваше да я вземам.

Да обичаш, значи да си безкористен.

Не биваше да чувам тези слова. Не беше нито времето, нито мястото. Горския цар и аз заслужавахме да се срещнем лице в лице, когато правим най-съкровените си разкрития, а аз бях чула неговото без разрешение. Разкаях се искрено.

Меа culpa^[1], main her. Mea maxima culpa.

Наместих цигулката под брадичката си и вдъхнах миризмата на колофон. Лек аромат на мускус бе попил в дървото. Аромат на лед по ръбовете на локвите, на изгорели дърва. Ароматът на Горския цар.

Пробвах струните, но на инструмента беше свирено скоро и той се нуждаеше от съвсем малка настройка. Започнах с няколко гами и упражнения, колкото да си припомня усещането. Всяка цигулка е различна, независимо от еднаквото устройство. Тази тук бе по-стара от нашите в странноприемницата или поне от останалите там. Ъгълът между шийката и корпуса бе по-различен, дължината на грифа — също. Прокарах лъка по струните — звукът бе по-дълбок и по-плътен.

Не бях хващала цигулка от вечерта на Бала на гоблините, когато се включих в оркестъра за изпълнението на менует и за първи път позволих семето на музиката да се разпука в мен и да покълне. Моят инструмент, по-скоро по необходимост, а не поради избора ми, беше пианото. Първо, трябваше да акомпанирам на Йозеф, а и с него най-лесно представях моята музика. Но цигулката бе първият инструмент, на който се бях учила да свиря, следователно първият, който бях обикнала. За мен, естествено, бе непостижимо да извадя звука, както умееше Йозеф и дори Горския цар, но знаех как се свири.

Тялото на цигулката леко затрепери и трепетът се предаде на челюстта ми, където брадичката опираше в инструмента. Затворих очи и оставих звуците да трептят в главата ми. Когато вече се разсвирих, оставих пръстите ми да правят каквото искат — започнах с няколко шакони, фрази от сонати, доставяли ми винаги удоволствие, поредици от шестнайсетини и трилели.

От години не бях свирила по-дълго, нямах тренинг. От време на време пръстите ми се заплитаха, липсваше им необходимата дисциплина. Не съумявах да спазвам темпата, а и не помнех някоя пиеса от край до край. Но нищо не налагаше да доказвам виртуозност на самата себе си. Ето защо избрах една обикновена ария, която майка ми често пееше, докато работеше в странноприемницата.

Бъди с мен.

Чух го да диша.

Тогава с радост ще се отдам на смъртта и на вечния си сън.

От много време той присъстваше в съзнанието ми, така че от първия миг знаех, че е наблизо.

И колко щастлив е моят край, ако виждам скъпите ти ръце да затварят най-сетне моите обичащи очи.

Чух нечие накъсано дишане. Отворих очи, но нямаше никого. Все пак чувствах погледа му, по-лекото от перо, невидимо докосване на нежните му пръсти, които проследяваха линията на тила ми, продължавайки по ръката, държаща цигулката. Усещах ги да поддържат и лакътя ми на ръката с лъка и той се движеше плавно напред-назад по струните.

— Бъди с мен — казах на глас, без да спирам да свиря. Беше покана.

— Тук съм, Елизабет.

Лъкът се поколеба и отпуснах ръце. От сенките се показа строг млад мъж.

Досега Горския цар се бе появявал в много образи — висок, елегантен непознат, бедно овчарче, нагизден като паун цар, но никога не бях виждала младежа от портрета. На фона на черната туника бледата кожа на лицето му изглеждаше почти сребриста, а косата бе златистобяла. Нямаше никакви украшения по яката и ръкавите, с изключение на малък дървен кръст на врата. Носеше нещо от излъчването на свещеник — просто, скромно и красиво.

— Повика ме и ето ме тук — представи се той.

Оставих цигулката и лъка и протегнах ръце.

— Ти дойде и те приветствам с добре дошъл, майн хер.

Не беше нужно да казваме каквото и да било повече. Прегърнахме се. Дълго стояхме така, докато сърцата ни забиха в унисон, докато ритъмът на дишането ни се сля, докато си припомнихме гънките и извивките на телата. До този момент не знаех колко празни са били ръцете ми. Бе живял в съзнанието ми толкова дълго, а сега исках да държа нещо повече от идеята за него. Исках да го държа в ръцете си.

— О, Елизабет — прошепна той в косата ми. — Страхувам се.

Тялото му трепереше и потръпваше като лист по време на буря.

— От какво се страхуваш?

— От теб — засмя се той. — Да не бъда прокълнат. От сърцето си.

Сърцето му биеше под бузата ми — бързо и неуверено.

— Знам — промърморих аз. — Аз също се боя.

Признание, първото признание за слабост, което някога съм правила пред него. Усетих как цялото му тяло го разбра. Бях му дала ръката си, музиката си, тялото си, но едно нещо — доверието си, не бях му дала. Съгреших пред него в параклиса. Сега му позволих да съгреши пред мен.

Целуна ме.

Целувката му нямаше нищо общо с разменените целувки досега. Нямаше страст, нямаше трескавост и си дадох сметка, че досега целувките ни не са били дар, а кражба. Вземахме един от друг, изисквахме от другия, без да даваме.

— Елизабет — промълви той до устните ми. — Грешен съм пред теб.

— Не — възразих. — Аз не спазих обещанието си. Дадох ти музиката си, но не и доверието си.

Беше самата истина. Бях му дала всичко без онова, от което той имаше най-голяма нужда — не ръката ми в брака ни, не тялото ми в леглото, дори не и музиката ми. Трябвало е да имам доверие на Горския цар преди години, когато бях малко момиче и свирех музиката си за него в гората. Трябваше да му имам доверие заедно с последствията от своя избор, когато станах негова невеста. Както и когато той се опитваше да ме върне на самата мен.

Тялото му потръпна, когато усети всичко, което мина през ума ми.

— О, Елизабет! — меко възкликна той. Очите му искряха — живи и настойчиви, и сега с мен наистина беше строгият млад мъж. — Доверието ти е нещо красиво. Позволи ми да ти дам моето в замяна.

Коленичи пред мен.

Смутена, се опитах да го накарам да стане, но той обви ръце около кръста ми.

— Майн хер, какво…

— Бъди с мен — прошепна той. — Колко щастлив ще е моят край — вдигна очи към мен, — ако на твоите скъпи ръце поверя душата си.

Различните на цвят очи бяха бистри като изворна вода и видях какъв е бил като момче. Момчето, което е бил, преди вълкът в гората да го преобрази и погълне. Преди да стане Ерлкьониг. И ръцете, и краката ми трепереха неудържимо. Наложи се да седна на малката пейка пред пианото.

— Елизабет, ти ми се отдаде изцяло и напълно. Нека направя същото и аз. Искам да ме имаш целия.

Наведе глава и леко целуна коляното ми. И тогава започнах да проумявам.

— Ти… искаш да те отведа в мрака? В пустошта?

— Да — прошепна той, почти допрял устни до крака ми. — Да.

— Но аз… нерешително продумах, — не знам… пътя.

Усетих, че се усмихва.

— Имам ти доверие.

Доверие. Имах ли куража да го приема? Можех ли да понеса такъв товар? Аз бях Царицата на гоблините, но бях и обикновено момиче. Просто Елизабет.

Но нима не бях и смела девойка?

— Добре. — Мъчително преглътнах и го погалих по косата, докато отмествах главата му, за да погледна лицето. — Щом това е желанието ти.

— Щом това е желанието ти.

Горския цар наведе глава с благодарност, благоговение и смирение. Вплетох пръсти в гъстата светла коса и се опитах да вдигна главата му, за да ме погледне в очите. И прошепнах:

— Погледни ме.

Гледахме се дълго. Откритото му изражение ме трогна и същевременно се смутих от доверието и очакването, които прочетох. Той се беше отказал от цялата си власт и отдавна ми я беше предал. Още когато предложих своя живот срещу живота на сестра ми. Когато му предложих музиката си. Когато предложих себе си, цялата. Беше се подчинил много по-отдавна, отколкото си представях, и едва сега си дадох сметка за това. Та аз можех да го нараня. Не знам дали бях в състояние да понеса такова нещо.

Сърцето му е в моя власт. И винаги е било.

И сърцето, и доверието му са в ръцете ми. Знам какво искам, но онова, което желая, кара кожата ми да пламне. Сърцето ми бие до пръсване, кръвта звънти в ушите ми, задъхвам се от вълнение. Трябва да се владея, да не покажа външно какво става в душата ми.

— Ще направиш… Готов си да направиш всичко, което поискам? — Гласът ми потреперва и прекъсва. — Без възражения, без въпроси и… без да се смееш?

— Да, царице моя — кимва той с лека усмивка и не сваля очи от лицето ми. — Желанието ти е заповед за мен.

Нервен смях се надига в гърдите ми, но бързам да го преглътна. Царицата на гоблините не моли за удоволствие, тя го изисква. Но аз не съм просто Царица на гоблините. Аз съм още Лизл, Елизабет, момиче… не, жена…, която не иска нищо повече от това мъжът в краката й да я докосва, да свали отговорността от плещите й. Тя не знае какво да прави с полученото доверие.

Бавно и срамежливо започвам да развързвам връзките на дрехата си. Горския цар наблюдава съсредоточено всяко мое движение. Не мога да попреча на изчервяването, плъзнало по цялото ми тяло, но ръцете ми са спокойни и уверени. Той не сваля очи от мен и едва се сдържам да не се покрия.

Чака да чуе всяка моя дума, постепенно се чувствам все по-сигурна.

— Стани — казвам аз.

Той се подчинява.

— Съблечи се.

Горския цар вдига изненадано вежди.

— Моля те.

Бавно, много бавно, той вдига ръце и започва да разкопчава ризата си. Облечен е просто — без елек, без копринени панталони — с най-обикновена риза и панталони. Въпреки това му отнема много време, за да остане без тях. Затаявам дъх. Едва сега разбирам колко много съм искала да го видя без външни прегради — напълно разкрит. При случайните ми посещения в спалнята му да не хвърлям погледи крадешком към разкопчана риза или недобре пристегнати панталони. А изцяло без дрехи.

Той съблича ризата. Стегнати мускули покриват торса му. От лявата страна на гърдите виждам белег. Малък, тънък, сребрист под светлината на елфическите пламъчета в моята спалня. Горския цар е слаб, много по-слаб от мъжете в селото, които познавам от дете. Неволно в съзнанието ми изниква образът на Ханс — як, мускулест и почернял от слънцето.

Като момиче бях убедена, че физиката е от решаващо значение за мъжествеността. И силата. Коремът на Горския цар е гладък и елегантен. Само че няма нищо деликатно в него и в ръцете на мъжа пред мен. Сенките очертават формите и контурите на тялото му като произведение на изкуството.

Очите му срещнаха моите. Бяха очите на строгия млад мъж, изпълнени с въпрос.

— Да — казах аз, без да съм съвсем наясно за какво точно му давам разрешение. — Да, можеш.

Той въздъхва дълбоко. Тези очи, очи с различен цвят и сякаш от друг свят, за първи път са свободни от тъй дълго носеното бреме. Бремето на безсмъртието. На безкрайната апатия. Сега го беше прехвърлил на мен. Той се усмихва.

Разбирам, че доверието, с което ме дарява, е сила. Не само Царицата на гоблините може да подчинява околните на своята воля, а и аз, Елизабет.

— Ела — протягам му ръка. — Ела и ме последвай в светлината.

Той ми подава ръка и го повеждам към леглото си. Прегръщам го и двамата падаме на постелята ми.

Оставаме така известно време. Вече не съм Царицата на гоблините, а Елизабет, смъртната, топлокръвно човешко същество. Той вече не е Горския цар, а моят съпруг, мъжът, крил се доскоро под маската на мит. Всички преструвки са изчезнали и се гледаме с оголени тела, умове и души.

Целувам го. Той отговаря. Това е танц на изследване на езици и устни, език, който учим заедно. В мен все още има копнеж, който да бъде задоволен, копнеж да бъда изпълнена от този човек и предвкусвам сладостта на този момент, на това единение.

И то се случва.

Този път не го оставям. Тялото ми е на мястото си, но усещането ми за мен самата се е разпаднало напълно. Съзнанието ми е празно. Tabula rasa. Той ме е пренаписал изцяло. Това е дълго разкриване, където отново се изграждам.

Като в мъгла разбирам, че Горския цар шепне името ми отново и отново като мантра, като молитва.

— Елизабет, Елизабет, Елизабет.

— Да — отговарям. — Тук съм. Тук съм най-сетне.

Аз съм ритъмът, а той — мелодията. Аз подавам басо континуо, а той импровизира.

— Да — шепна в ухото му. — Да.

Когато се връща при мен, лежим един до друг, дишането ни става все по-бавно, пулсът в телата ни се успокоява. Изтощена съм и във всяка част на тялото ми се разлива покой. Той се размърдва леко и аз се сгушвам в гънката на рамото му, допирайки нос в косъмчетата по гърдите му.

Мълчим и усещам как се унасям в сън, в неизбежното потъване в сън. Малко преди да заспя, чувам три думи, които ме съсипват.

— Обичам те, Елизабет.

Притискам го до себе си, макар сърцето ми да препуска.

— За бога, толкова много те обичам.