С. Джей-Джоунс
Зимна песен (16)

4
Невестата

— Е, и?

— Мигнах и преди да завърша последната си мисъл, се озовах отново в ровницата. Туиг и Тисл ме чакаха, кацнали на леглото.

— Какво „е, и“? — попитах аз.

Лицата и на двете се разтегнаха в блажена усмивка.

— Той ядоса ли се?

Умът ми още беше в обиталището на Горския цар, нищо че се намирах в моето. Хората не са създадени да бъдат прехвърлян и по този начин от място на място. Усещането ми за време и място беше просто — линейно и елементарно.

Поклатих глава по-скоро за да дойда на себе си, а не да отвърна отрицателно.

Ушите на моите прислужнички гоблини бяха наострени да слушат, а възлестите им пръсти непрестанно се стремяха към кожата ми. Беше ми неприятно и се дръпнах назад.

— Не — заявих вече по-категорично. Двете настъпваха към мен, острите им зъби проблясваха на светлината от елфическите пламъчета. — Не, изобщо не се ядоса.

Ушите им увиснаха разочаровано.

— Така ли?

Не биваше да забравям, че тези момичета гоблини не са мои приятелки и също като Горския цар са ми врагове в тази необикновена игра.

— Не се ядоса — повторих аз. — А и не ви прави чест да ме поставяте в това положение с малките си номера.

— Колко е спокойна — отбеляза Туиг и прокара бързешком лъскавия черен нокът на единия си пръст по външната страна на дланта ми. Дръпнах се рязко и увих чаршафа по-плътно около тялото си. — Колко е спокойна въпреки страстта, която тлее под тази крехка смъртна кожа.

— Ъхъъъ — съгласи се Тисл, завряла дългия си закръглен нос в извивката на врата ми, където пулсът се усеща най-ясно. — Тази ми харесва повече. Ще ни търпи по-дълго от другата.

Другата. Дали имаха пред вид Кете? Трябваше да я открия час по-скоро.

— Стига — избутах Туиг и Тисл далеч от себе си. Оттеглиха се с недоволно сумтене, разочаровани от моето спокойствие. Имаше нещо обезпокоително в… В интереса им към мен. Приличаше на желание, но го усещах като глад. Потръпнах от погнуса от пръстите, които лазеха по кожата ми. — Намерете ми нещо за ядене и нещо, което да облека, и ме заведете при сестра ми.

Прислужничките се спогледаха с празни погледи.

— Искам да ми намерите нещо, което да облека и искам нещо за ядене.

Лицата и на двете се сгърчиха злобно. Бях казала магическата дума. Позволих си да се ухиля победоносно, когато двете момичета гоблини изчезнаха, оставяйки само няколко сухи листа след себе си.

Вече сама, започнах да оглеждам всеки сантиметър от помещението, но наистина липсваха и прозорци, и врати. Как се придвижваха гоблините от място на място? Дали не си го пожелаваха, за да отиват тук и там? Засмях се.

Де да можеха желанията ни да имат силата да се сбъдват.

Само след няколко минути моите помощнички се върнаха. Тисл носеше рокля, Туиг — торта и вино. Роклята, някаква безвкусна дреха, бе подходяща по-скоро за прием, отколкото за всекидневни занимания. Тортата ми се видя апетитна, но помнех каква „храна“ се предлагаше по време на бала и й нямах никакво доверие.

— Не — махнах с ръка аз. — Върнете се и намерете нещо по-подходящо.

Тисл погледна недоволно.

— Какво според теб, смъртна, е подходящо?

Разтрих между пръстите си тъканта на роклята. Коприна. Красива, но обръчите и фустите, които вървяха с нея, заедно с корсета щяха само да ми пречат, докато се влачим със сестра ми из Долната земя.

— Нещо по-просто. Без копринени и атлазени висулки. Нещо практично.

— Много скучно — нацупи се Тисл.

— Да — съгласих се аз. — А ако не можете да намерите рокля, донесете някаква пола и блуза.

— Не разбирам — скръсти ръце Тисл. — Другите смъртни обожават хубавите рокли, които им предлагаме.

— Не съм като сестра ми. — Замислих се. — Какви други смъртни?

— Другите невести, разбира се.

Знаех за другите невести на Горския цар. Констанце разказваше цял куп истории за жени, които били твърде смели, твърде интелигентни, твърде красиви, твърде различни. И въпреки това ревността ме бодна. Не притежавах нито едно от тези качества, а в същото време Горския цар ми беше дал да разбера, че ме иска — цялата, само мен.

— Какво, ревнуваш ли? — ухили се Тисл.

— Не. — Червенината, избила по лицето ми, ме бе издала.

— Видя ли как порозовя — зарадва се Туиг.

— Какво стана с другите жени? — Бях твърдо решена да не позволявам помощничките ми да имат превъзходство. — Какво стана с другите невести?

— Провалиха се — простичко съобщи Тисл и се зае със задачата да ме облече.

— Как така се провалиха? — Силно стъписана, дори не посегнах да я избутам от себе си. — Какво искаш да кажеш?

— Стой мирно — промърмори Тисл, докато се опитваше да стегне връзките на дрехата. Темата очевидно не я интересуваше твърде, но играта се променяше. Оказваше се, че трябва да внимавам за посоката, която можеше да се окаже различна от очакванията ми. В историите на Констанце не се споменаваше дума за провали.

— Как така? — повторих аз въпроса си.

— Провалиха се в опитите си да избягат — намеси се Туиг, по-високото момиче гоблин. — Какво друго?

— Искаш да кажеш да избягат от Долната земя, така ли? — Ерлкьониг, Долната земя, Смъртта. Това е едно и също.

— Спри да мърдаш! — Тисл ме щипна с острите си малки нокти и аз изписках. — Ако ме оставиш да те облека, ще можеш да отидеш при сестра си. Да знаеш, че тя вече е облечена от свитата си с дрехите, които са избрали за нея, и е яла каквото са й занесли.

Това момиче да не би да се опитва да ме накара да се чувствам виновна! Едва се сдържах да не се разсмея. Започнех ли да се смея, със сигурност щях да се разплача.

— Добре де, ще се облека, но не и с това тук. Намерете ми нещо друго. — Стомахът ми вече се бунтуваше. — И донесете парче хляб и вода. И някаква наденица, ако намерите. Никакви сготвени от феите ви сладкиши. Не искам да замъглите ума ми с вашите магии.

Туиг и Тисл отвориха уста да възразят, но аз само ги изгледах.

— Искал…

Изчезнаха без повече приказки, зад тях остана ехото от възмутените им въздишки.

Щом ме облякоха, както трябва, и се нахраних, се почувствах готова да се изправя пред онова, което ме очакваше. Бях подложила Туиг и Тисл на разпит и научих, че светът под земята има коридори и прагове, но никакви прозорци и врати. Понятието лично пространство не съществуваше в главите им, а и никога не са имали потребност да затворят някакъв вход. Подземното ми обиталище бе запечатано за мое удобство. Заповед на Горския цар.

— Умеете ли да направите така, че от земята да се появят предмети? — попитах моите момичета гоблини.

Те кимнаха.

— Тогава направете ми врата. С ключалка.

Мина известно време, докато разберат какво искам. Тисл и Туиг най-сетне проумяха какво е врата и ми осигуриха една с формата на кръг. Малко странна, но вършеше работа. Ключалката — особено тяхно произведение — също вършеше работа. Само трите тук имахме ключ.

Обиталището ми водеше към коридор. Също като стаята ми той бе смесица от естествени и изкуствени елементи. Пръстен под и украшения от ковано желязо. Изкуството на гоблините бе едновременно красиво и плашещо, съчетаваше изкуството на хората с огромна степен въображение и сръчности, но без благородство. Те бяха напълно земни. Свещниците по стените, с форма на цветя и ангели, изникваха от корените на дърветата все едно ръка, която държи факла. Рисунките по стените, за разлика от традиционните сцени на великолепие и величие, изобразяваха пейзажи. Горите, планините, потоците и ручеите бяха предадени с такава точност, та човек имаше чувството, че стои пред прозорец с изглед към света горе. Всичко това успяваше да намали усещането, че си под земята.

Тисл и Туиг ме отведоха в голяма зала. Подобно на балната и тя бе изсечена в скала, таванът беше висок и куполообразен с неизменните каменни висулки от лъскави скали. Най-горе трепкаха като звездите нощем елфическите пламъчета. Тук не видях никакъв гоблин от вида на Туиг и Тисл — по-близък до земята, отколкото до човешкия род.

— Къде са всички — попитах аз.

— Работят — отвърна Туиг, сякаш нямаше по-естествен отговор от този.

— Така ли? — Не знаех, че гоблините работят, поне не в смисъла, който се разбира горе. Защо ли се изненадах — откъде идваше храната им? Дрехите? Мебелите? Дали някои от тях бяха селяни? Занаятчии? Констанце никога не разказваше за света на Долната земя, а само какво се случва, когато обитателите на Долната навестяват света горе. Бият се, мамят, крадат, а каквото успеят да докопат, си го прибират все за тях.

— Ти какво — кисело попита Тисл, — да не мислиш, че всичко това тук е създадено с магия! — посочи с ръката си с много стави залата.

— Добре, де — признах аз, — защо просто не поискате това да се яви.

Момичетата гоблини избухнаха в смях и кудкудякането им отекна в каменините стени като трополене на тичащи хлебарки.

— Смъртните не знаят нищо за силата на желанията — отбеляза Тисл. — Каквото дават старите закони, това си и вземат.

Замислих се за небрежните желания, които ръсех наляво-надясно и вътрешният ми глас ме предупреди да внимавам.

— Всичко трябва да е в равновесие — обясни Туиг. — Откакто са ни прогонили от света горе в Долната земя, ни е дадена способността да пътуваме, както си искаме. Само че нищо не идва даром, госпожице, и построихме своите владения със собствени ръце. А сега ще трябва да ни извиниш, защото ни чакат и други задължения. Елфическите пламъчета ще ти сочат пътя до сестра ти — и тя посочи светлините над главите ни.

Вдигнах очи към тавана. Истински дъжд от искрящи прашинки се посипа върху косата ми и те накацаха по раменете и главата ми. Разсмях се — магия или не, беше очарователно. Малко ме гъделичкаха. Пламъчетата се въртяха известно време и накрая се превърнаха в златист поток от светлина. Поех по пътеката през залата в друг коридор.

Ровницата на Кете бе в отсрещния край на залата. Проходът към нея много приличаше на този, които водеше до моята. Само че наличието на произведения, направени по подобие на човешките, бе много по-осезаемо. Картините по стените напомняха на онези, които можеш да срещнеш в богатите имения — портрети, пасторални сцени и навсякъде — Горския цар.

В началото бях склонна да ги отмина като поредното самоизтъкване на Ерлкьониг, но в един момент реших да ги проследя по-внимателно и забелязах нещо любопитно. Модата на облеклото и работата на художниците се променяха във вековете, което можеше да се очаква, но и моделите се променяха.

В началото не ми направи впечатление, че лицата са различни, защото всеки следващ портрет бе много сходен с предходния. И въпреки всичко незначителните разлики не можеха да се отдадат само на различните художници. Чертите на лицата си приличаха: издължени, елфически, с високи скули, свръхестествена и непоклатима симетрия, ала наклонът на челюстта, разположението на очите, цветът на ирисите бяха така различни, както са снежинките по време на снежна буря. Всички бяха различни мъже и същевременно всички бяха Ерлкьониг.

Кафяви очи, сини очи, зелени очи, сиви очи, но никъде не срещнах различните като на вълк очи на моя Горски цар. Обикалях галерията, изучавайки всяко лице, и търсех познатите ми очи.

Най-сетне в самото дъно на коридора, на място изолирано и неосветено, сякаш за да бъде скрито, открих каквото търсех. Очевидно бе последният рисуван портрет и то в стила на старите холандски майстори. Светлината и мракът бяха в преувеличен контраст, детайлите — старателно реалистични. Моделът беше млад мъж с кадифена академична роба и кръгла шапка с пискюл. Въпреки пищността на материята в атмосферата имаше нещо неумолимо, особено в начина, по който пръстите на едната му ръка обгръщаха дървен кръст, увесен на връв около врата. В другата си ръка държеше подпряна на коляно цигулка, а с дългите, красиво оформени пръсти бе хванал грифа на инструмента. Взрях се по-внимателно — охлювът ми се стори познат, но ръбовете се губеха в мрака и не можех да видя по-ясно, обзе ме странното усещане, че това е лице на жена, изкривено в агония. Или в екстаз.

Побиха ме тръпки.

Така и не успях да се реша да срещна погледа на модела. Знаех какво ще видя — две различни на цвят очи: едното зелено, другото сиво. Това, което бях видяла, ме спря.

Беше портрет на Горския цар — страните му бяха по-пълни, не така изпити, същото важеше и за чертите на лицето. Млад мъж на моите години. Разликата в цветовете на очите омекотяваше общото впечатление на строгост — лявото бе яркозелено като пролетна трева, а дясното — синьо-сиво като небето привечер. Помнех тези очи в мътно лешниковозелено като повяхнал мъх и леденосиво като замръзнала локва. Угаснали. Стари.

От известно време елфическите пламъчета подръпваха косите и дрехите ми и най-сетне тръгнах отново. Образът на Горския цар като млад не напускаше съзнанието ми още известно време. Изражението на очите му спираше дъха. Доверчив. Раним. Човешко същество. Бях виждала тези очи като дете и ги видях отново у младежа с нежния поглед, на когото бях попаднала в спалнята на Горския цар. Виждах израза им, когато моят Горски цар ме погледнеше.

Цялата се люлеех от объркани чувства. Продължих да вървя по коридора, обзета от внезапното желание да се отдалеча възможно повече от портрета.

Едва когато галерията бе далеч зад гърба ми, една тревожна мисъл се настани в съзнанието ми: той кога стана моят Горски цар.

— Лизл! — посрещна ме Кете възторжено, щом се озовах в подземната й стая. Също като моята ровница, нейната нямаше врата, но я пожелах и тя се появи.

Бях поразена от промяната, настъпила във външния вид на сестра ми. Винаги е била закръглена, бузите й — кръгли като на херувимче, ръцете — пълни и здрави. Сега беше слаба, измършавяла и с болезнен вид. Над нощницата си бе облякла халат, но той висеше на раменете й, сякаш отдолу нямаше тяло. Кете направо крееше.

— Ела седни до огъня да пиеш чай с мен — настоя сестра ми. Тук, в Долната земя, се чувстваше като у дома си и в обиталището си, изкопано в пръстта, играеше ролята на домакиня.

— Кете, добре ли си? — попитах аз.

— Добре съм, разбира се. — На една от масичките до огъня вече бе подреден сервиз за чай и тя посочи с ръка стола, на който да се настаня. Наля ми чай в една от чашите и ми предложи парче торта. — Ти как си?

— И за не знам — признах аз и поех сладкиша. — Изобщо не знам.

Кете се усмихна снизходително и добави още една лъжичка захар в чая си.

— Яж — кимна тя към недокоснатата торта пред мен. Оглеждах я внимателно. Стори ми се с бистър поглед и на себе си, за разлика от състоянието й по време на Бала на гоблините.

— Кете — подхванах аз предпазливо, — знаеш ли къде се намираме?

Тя се засмя и си отряза поредно парче торта.

— Естествено, че знам, глупаче. В жилището ми пием чай и си приказваме. Кажи ми — посочи тя голите стени от пръст — какво ще кажеш за тапетите?

— Тапетите ли?

— Копринени, внесени от Италия, разбира се — самодоволно поясни Кете. — Точно както си мечтаехме с теб.

Сърцето ми ускори ход. Страните на сестра ми добиха цвят, движенията станаха някак по-енергични, даже прекалено, все едно се стараеше да прилича на изискана дама. Сякаш играеше нашата игра Де да можеше.

— Жилището ти е много красиво — обадих се аз и вдигнах чашата с чай, за да прикрия загрижената бръчка, появила се на челото ми. — Поздравявам те, мила.

— Благодаря ти, скъпа. Съпругът ми е много щедър, както знаеш.

Чашата подскочи в чинийката.

— Съпруг ли?

— Не си ли спомняш — нацупи тя устни. — Каква красива сватба беше — във Фрауенкирхе в Мюнхен, венча ни самият архиепископ. Йозеф изсвири написаната от теб сватбена меса и колко много аплодисменти получи.

Оставих чашата.

— Моята… сватбена литургия, така ли?

— О, Лизл! Сигурно си имала тежка нощ, щом не си спомняш. Написа я за нас. Мама така изпя Бенедиктус, че всички се просълзиха.

— Моята… музика.

— Вече си известна в цялата Свещена Римска империя, благодарение на връзките на съпруга ми. Той дори подкрепи с пари турнето на брат ни в Европа. Беше така добър да назначи Йозеф за придворен музикант. Сключи договор с папа за поста концертмайстор, по-скоро от любезност, отколкото за действителна работа.

— В своя двор ли? — гласът започна да ми изневерява.

— В неговия двор, разбира се — рече тя, сякаш нямаше нищо по-очевидно на света. — Не може да назначава някого в чужд дворец, нали?

— Кете, кой точно е твоят съпруг — попитах предпазливо аз.

Тя въздъхна и завъртя нетърпеливо очи.

— Херцог Манок. Унгарски граф. Да ти кажа правото, Лизл, може би е добре да си дадеш малко почивка. — Кете прокара пръсти разсеяно по протежение на ключицата си и усетих, че правя същото, и в този миг си спомних веселието по време на бала предишната вечер.

Граф. Богат унгарски граф. Измисленият съпруг на Кете беше богат чуждестранен благородник. Не си бях представяла така мечтата на сестра ми за бъдещия й съпруг.

— А Херц… Херцог Манок добре ли се държи с теб? — попитах аз.

— Да, разбира се — грейна лицето на Кете.

— Как изглежда?

— Мил. Нежен — гласът й звучеше глухо и отнесено. — Щедър е. И не само към мен, но към всички нас. Яж, де — побутна тя чинията с тортата към мен. — Любимата ти шоколадова торта.

Стана ми ясно, че най-голямата мечта на Кете е била да се омъжи за богат човек не заради прекрасните дрехи или скъпите бижута, а за да даде сигурност на семейството ни. Гърлото ми се сви и прегърнах сестра си, притиснах я силно до себе си.

— Лизл — изненадано вдигна вежди Кете, — наред ли е всичко?

— Не — почти изхълцах аз. — Не е наред. Изобщо не е наред.

Тя ме оттласна от себе си.

— Хапни си торта — настоя отново. — След всичко, през което минах, за да я осигуря, трябва поне да я опиташ.

Кимнах и взех чинията и вилицата. Стомахът ми се обърна. Веднага се виждаше, че това е влажна пръст, покрита със слуз, наместо крем. Направих се, че забождам вилицата, но щом Кете се обърна, хвърлих съдържанието на чинията в огъня. От там изплува абсурден аромат на летни праскови.

— Хареса ли ти? — Тя настойчиво очакваше реакцията ми. Сините й очи бяха спокойни, но някак прекалено големи на фона на бледото лице. Въпреки червения цвят на бузите изглеждаше много болна. — Мъжът ми ходи чак до Бохемия за рецептата.

— Много е вкусна — аз, докато се правех, че преглъщам. — Моите комплименти за съпруга ти.

Лицето на Кете изгря от удоволствие, но бързо посърна.

— Той пътува много често. Ще ми се да ме взема понякога със себе си. Иска ми се да видя света и извън този красив дворец. Красив е — продължи тя с отбранителни нотки в гласа, — но понякога се задушавам. Все едно съм в затвор, а не в дворец.

Поизправих се в стола. Това беше истинската Кете, моята истинска малка сестра прозираше под заобикалящата магия на желанието. Младата жена, която искаше да преживее света извън познатия селския живот.

— Къде са имотите на Херцог Манок? — попитах аз.

— В Унгария, естествено.

— А къде е Унгария? — продължавах да разпитвам аз.

Сянка на объркване премина по лицето й.

— Ами… не съм сигурна.

— Къде бяхте на сватбено пътешествие? Виена? Рим? Париж? Лондон? Заведе ли те съпругът ти в големите градове на Европа, както винаги си мечтала?

— Аз… Между веждите й се появи лека бръчка на болка и концентрация. — Не помня.

— Мисли — стиснах аз ръката й. — Къде сме? Къде не сме? Къде трябва да бъдем?

Сестра ми затвори очи.

— Пазарът, плодът, балът, Горския цар.

— Лизл… — Гласът на сестра ми бе напрегнат, сякаш идваше от много далеч. Кръвта пулсираше в ушите ми. — Мисля… мисля, че си спомням. Вкусът на праскови през зимата. Музиката. Мисля… Мисля, че…

— Продължавай — настоях аз. Исках да стигна до сърцевината на магията. Да стигна по-близо и да я прекъсна напълно.

— Боли ме — прошепна тя. Отвори очи и ме погледна. — Случва се да знам къде съм и много се страхувам. Но по-лесно ми е да не го знам. Така ли е, когато си мъртъв?

На устните й се появи струйка кръв — течеше от носа й. Изплаших се и попих кръвта с края на полата си.

— Не, мила моя — стиснах ръката й силно. — Жива си.

Кръвта не спираше. Паниката парализираше сърцето, ръцете и гърлото ми.

— Жива си, Кете — повтарях аз. — Само трябва да издържиш още малко.

Чухме подрънкване на звънчета — весел, мелодичен звук, подобен на смеха на сестра ми. Изведнъж тя се оживи и развълнува, безцветните й устни се изкривиха в подобие на усмивка.

— Това сигурно е той! — възкликна щастливо. — Моят Херцог. — Изправи се и застана в центъра на помещението с разперени ръце. Питах се кой ли е — кой от нейните високи, елегантни ухажори от Бала на гоблините ще играе ролята на унгарски граф. — Ела, любов моя!

Обърнах се, почти очаквах да се появи врата и през нея да мине загадъчният съпруг унгарец. Нищо подобно. Придружен от леден полъх, който завихри елфическите пламъчета, при нас се яви Горския цар.

— Здравей скъпа — поздрави той и улови ръката на Кете. Вълчите му очи проблеснаха, когато срещнаха погледа ми над главата на сестра ми. — Хареса ли ти тортата?