С. Джей-Джоунс
Зимна песен (11)

9
Грозната истина

Изтичах направо в стаята на Констанце.

Трябваше да го направя по-рано. Когато се върнах от гората, още щом разбрах, че Кете е отвлечена. А аз бях оставила Констанце да кръжи по ръба на съзнанието ми като дух, защото не бях способна или по-скоро не исках да погледна грозната истина в очите. Чувството за вина стискаше гърлото ми, изливаше се под формата на сълзи.

Вратата към стаята й беше затворена. Тъкмо вдигах ръка, за да почукам, и чух гневния й глас:

— Влизай, момиче. Забави се.

Беше права.

Отворих вратата и заварих баба си в стола й до прозореца, загледана към гората.

— Как разбра, че аз…

— Ние, докоснатите от ръката на Ерлкьониг, се познаваме. — Тя обърна лице към мен и ме погледна с тъмни, будни очи. — От седмици те чакам.

Седмици. Възможно ли бе да са минали седмици? Опитах се да преброя колко дни бях прекарала в тази измислена реалност, но дните се сливаха в съзнанието ми.

— Защо ти не дойде при мен? — попитах аз.

— Не съм аз тази, дето ще се меся в неговата работа — сви рамене Констанце.

Думи на гняв напираха да излязат от устата ми. Опитах се да ги преглътна, ала няколко се прокраднаха, примесени с потиснат смях, изпълнен с недоверие.

— И ще го оставиш да промени света, който познаваш? — не се сдържах аз. — Ще позволиш Ерлкьониг да спечели?

— Да спечели ли? — тропна тя с бастуна си по пода. — С Ерлкьониг няма печелене. Няма и губене. Има само жертвоприношение.

— Кете не е жертва за принасяне!

Името на сестра ми отекна като страховит факт между нас. Усетих как шевовете на тази неистинска реалност се разтварят пред името й и пробиват дупки в тъканта на объркването ми. Кете. Помнех греещата като слънце коса, смеха като песен на звънчета, ревността, която изпитваше към Йозеф, и възхищението й от мен — така, както само по-малка сестра се възхищава от теб. Изискана, бе казала тя. Умна и талантлива. Това е много по-трайно от красотата. Мислех за хилядите безсмислени рани, причинени от нея, но и за милите моменти и болката от нейната липса потушаваше неприятното чувство от лъжите и несправедливостите.

Скрих лице с дланите си.

Чух как Констанце се раздвижва в стола си и обръща лице към мен. Ако беше друг тип баба, навярно щеше да ми даде знак да се приближа и да сложи възлестата си ръка върху главата ми, да помилва челото ми, да прошепне думи на утеха.

Ала Констанце не беше такъв тип.

— Е, девойче, какво искаш от мен? — рязко попита тя. — Казвай по-бързо и ме остави на мира.

Констанце никога не се обръщаше към Кете или мен с имената ни. За нея винаги бяхме „момиче“ или „ти“, сякаш сме нещо странично, допълнително, с две думи маловажно.

— Искам… — Гласът ми прозвуча дрезгав, съвсем тих. — Искам да ми кажеш как да стигна до входа на Долната земя.

Тя мълчеше.

— Моля те — вдигнах аз глава. — Моля те, Констанце.

— Нищо не можеш да направиш — обади се тя. — Заяви го с категоричност, по-страшна от презрението й. — Не ме ли слушаш? Сестра ти вече е при Горския цар. Твърде късно е.

До следващото пълнолуние, или сестра ти е загубена завинаги.

Колко ли време беше продължил моят трескав сън? Дали пълната луна не беше изгряла? Опитах се да преброя седмиците, но заради времето, прекарано в безметежен унес, така и не успях да се справя.

— Не е прекалено късно. — Молех се да е така. — Имам време до следващото пълнолуние.

Този път мълчанието на Констанце не бе толкова наситено с презрение, личеше, че е по-скоро изненадана.

— Той… той говори ли с теб?

— Да — закърших ръце. — В Дъбравата на гоблините лично той ми каза, че ми дава срок да открия пътя към владенията му до следващото пълнолуние.

По нищо не личеше Констанце да е чула и една моя дума.

— Говорил е с теб! Защо точно с теб?

Свъсих вежди. В гласа й вече нямаше язвителните и хапливи нотки отпреди малко, а по-скоро неуверена ранимост. Негласно висеше въпросът: Защо ти, а не аз?

— А ти… Срещала ли си се с Ерлкьониг — попитах аз.

Мина доста време, преди да отговори:

— Да. Не си единствената девойка с глупави момичешки мечти за Ерлкьониг. И не само ти си танцувала с него в гората. Също като теб и аз някога мечтаех той да ме отведе като своя невеста в Долната земя. — Тя извърна глава. — Но така и не го направи. Навярно не съм му се видяла достатъчно красива — язвително заключи тя.

Сърцето ми се изпълни със съчувствие към Констанце. За разлика от Кете и от мама тя разбираше какво значи да си обикновена, незабележима, пренебрегвана. Красотата на Кете и на мама бе гаранция, че те никога няма да бъдат забравени. Историите им щяха да живеят в нечии разкази, както става с всички красиви жени. Хората ще помнят имената им. На жени като Констанце и мен се полага мястото под линия, във фона — те остават безименни и без значение.

— Какво се случи? — попитах меко аз.

— Пораснах — сви рамене тя.

— Всички деца порастват — отбелязах аз, — но ето, ти продължаваш да вярваш.

Констанце ме изгледа с твърд и строг поглед. Сетне посочи с пръст столчето до себе си и ми даде знак с глава. Отидох до нея и се настаних в краката й, точно както правех като дете.

— Вярвам, защото така трябва — натърти тя. — Иначе последствията ще са катастрофални.

— Какви последствия?

Мина доста време, преди да отговори.

— Човек никога не знае — процеди тя дрезгаво. — Няма как да знаеш какъв е бил светът, когато Ерлкьониг и поданиците му са живеели между нас. Бил мрачен период, период преди разума, просвещението и Бог.

Едва се сдържах да не попитам тя откъде знае. Констанце беше стара, но не чак толкова. Наместо това предпочетох в нейно присъствие да бъда отново малка, да се настаня в ритъма и интонацията на нейните истории, полюшвана от повишаването и понижаването на нейната реч.

— Било време на кръв, насилие и войни — продължи тя. — Тогава хората и гоблините воювали за земя, вода и дори за плът. Красива плът — невинна и привлекателна, плът на девойки, преливащи от светлина и живот. Гоблините виждали в тях препитание, докато хората — други неща.

Остри зъби над тънки като бръснач устни. Потреперих, спомняйки си как сокът от омагьосаната праскова се стичаше по устните и шията на Кете като кръв.

— Кръв се леела като порой, напоявала земята и тя почервеняла под краката от останките на мъртвите; ярост, мъка и страдание погубвали урожая. Ерлкьониг слушал воплите на земята, заглушавани от смъртта и битките, и протягал ръце. В дясната държал Човека, в лявата — гоблините и така ги разделял. Оттогава Ерлкьониг стои между нас и тях, между света на живите и света на мъртвите, между нормалното и свръхестественото.

— Съдба на самотник — прошепнах аз. Замислих се за високия, елегантен непознат на пазара, първия образ, в който той ми се яви — по-скоро мъж, отколкото мит. Тогава стоеше сам и настрани, неговата уединеност съвпадаше с моята. Изчервих се при спомена.

— Самотник, да — изгледа ме строго Констанце. — Но дали царят служи на короната, или короната — на царя?

Известно време мълчахме.

— Как да стигна до входа на Долната земя, Констанце — първа се обадих аз.

Боях се, че баба няма да ми даде конкретен отговор. Най-сетне тя въздъхна.

— Ерлкьониг е обвързан от древно жертвоприношение — обясни тя. — Ето защо го почитаме с нашите жертви.

— Жертва ли?

— Дар — уточни тя и погледът й вече не беше така суров. — Когато бях дете, оставяхме хляб и мляко като дан, част от онова, което добивахме с тежък труд. Но тогава бяха наистина оскъдни години. Трябва да дадеш на Горския цар нещо скъпо за теб, та нали в крайна сметка това е смисълът на жертвоприношението?

— Аз нямам нищо — обадих се с тревога. — Само близки хора. А и вече пожертвах скъп за мен човек, Констанце. Не мога да рискувам повече.

— Наистина ли нямаш нищо друго? — В гласа на баба ми долових нещо, от което кръвта застина във вените ми.

— Нямам — повторих, но вече не звучах така уверено.

— Аз пък мисля, че имаш — възрази тя спокойно, но категорично. — Нещо, което обичаш повече от Йозеф и от самия живот дори.

Умът ми отказваше да проумее какво има предвид, но тялото ми вече знаеше. То се оказа по-умно от мен. Изстина и направо се вцепени.

Музиката ми.

Налагаше се да пожертвам музиката си.