С. Джей-Джоунс
Зимна песен (19)

7
Пирова победа

Небето бе тъмно и обсипано със звезди, когато най-сетне се измъкнахме от Долната земя. Луната още не беше изгряла и нямах представа колко време е минало. Дали не бяхме закъснели прекалено много?

Огледах се. Осветена от блясъка на звездите, гората наоколо ми бе непозната. Дърветата растяха във всички посоки, извайвани векове от вятъра или от ръката на някой гоблин. Сякаш искаха да танцуват и да се разхождат на свобода, но корените ги държаха здраво в пръстта под тях. Спомних си историите на Констанце за девойки, превърнати в дървета, и потреперих, макар нощта да бе изненадващо мека.

Не, не бяхме закъснели. Не можех да откъсна очи от простора над главата ми. Небето над мен бе доказателство, че съм спечелила. Очите ме заболяха от светлината. След дългите дни, прекарани под пръст, корени и скали, светлината на звездите бе достатъчна, за да се просълзя.

— О, ела — прошепнах аз, — ела и виж!

Бях изпълзяла изпод корените на огромен дъб през заешка дупка, където едва ли би се побрал и заек. В продължение на много дни двете с Кете бяхме изминали безкраен брой коридори, поне така ми се беше сторило. Проходите ставаха все по-тесни, стените все по-неравни и накрая вече лазехме на колене. Бях изключително горда със сестра ми, защото нито веднъж не се оплака от калта по дрехите, от камъните под дланите или от корените, които скубеха косите й. Нейната голяма смелост ми вдъхваше кураж и не спря дори когато отчаянието пред стесняващите се проходи започна да ме дърпа назад.

— Кете — повиках я аз. — Ела и виж!

Обърнах се да й помогна да изпълзи навън, но от сянката на дъба ме гледаха само красивите й сини очи.

— Кете — настоях аз. — Ела.

Тя не помръдваше. Очите й упорито гледаха към нещо зад гърба ми.

— Какво ти става? — Коленичих пред дървото и подадох ръка, за да я измъкна навън. — Успяхме. Спасихме се от Горския цар.

— Дали?

Извърнах глава. Сред близкото сечище стоеше Горския цар в кожени панталони и вълнено наметало. Ако не беше бледата кожа на лицето и острите зъби, които се подаваха от ухилената му физиономия, щях да го взема по-скоро за помощник на някой местен овчар. Но той не беше овчар. Беше твърде хубав и твърде ужасяващ, за да е такъв.

— Не съм ли права? — посочих аз с ръка нощното небе. — Победих и теб, и проклетия ти лабиринт.

— А нима всички ние не сме уловени в някаква степен в капана на собствените си лабиринти? — отговори той на въпроса ми с въпрос.

— Не само цар, но и философ — промърморих аз. — Наистина очарователно.

— Намираш ме за очарователен, така ли, Елизабет? — попита той с кадифено мек глас.

Опитах се да открия в лицето му, макар и незначителна следа от онзи млад мъж с нежния поглед, нещо, за което да се хвана. Но — нищо.

— Не.

— Обиждаш ме — намуси се Горския цар. Той пристъпи напред и ме облъхна аромат на лед и мокра пръст. Вдигна брадичката ми с дългите, елегантни пръсти и се взря в очите ми. — А и ме лъжеш.

— Пуснете ме. — Успях да овладея гласа си, въпреки че цялата треперех.

— Както искаш. — Той отстъпи назад и от на липсата на докосването му ме облъхна хлад. — Не виждам сестра ти.

Въздъхнах тежко. Кете, толкова смела допреди минута, изведнъж се бе свила, изплашена от неговото присъствие. Остана скрита в корените на огромния дъб и не смееше да излезе навън.

— Помогнете ми да я измъкна от дървото — рекох аз.

— Без едно моля дори? Ех, Елизабет, къде отиде възпитанието ти?

— Искам да освободите Кете от дървото.

— Твоето желание е заповед за мен — поклони се той.

Дъбът се отвори от корените до върха и вътре видяхме ужасената Кете. Свита на топка, беше долепила колене до гърдите си и цялата се тресеше от страх.

— Кете, Кете — прегърнах я аз. — Всичко е наред. Всичко свърши. Вече можем да си отидем у дома.

— Не бързай толкова — пристъпи Горския цар напред. — Не сме свършили още.

Сестра ми клюмна и зарови лице в рамото ми.

— Напротив, свършихме — възразих аз. — Имахме облог.

— Така ли? Я ми припомни.

Понякога бе твърде лесно да забравиш, че Ерлкьониг е без възраст, древен, по-стар дори от околните хълмове.

— Че ще намеря път вън от Долната земя и ще взема и сестра ми с мен — процедих през стиснати зъби. — И ето ни тук, горе.

— Така ли мислиш?

Усетих как ужас се надига в мен и как малко по малко паниката ме залива като порой.

— Какво искате да кажете?

— Смел опит, Елизабет — отбеляза Горския цар. — Но ти загуби.

След тези думи горите около мен се промениха. Онова, което бях взела за дървета, всъщност се оказаха каменни стълбове; наместо листа по тях висяха парцали, а нощното небе изведнъж се напука като повърхност на езеро през зимата. Кете тихо изплака на рамото ми, а това, което аз приех за тракане на зъбите й, всъщност се оказа тихият й шепот:

— Твърде късно, твърде късно.

— Не — въздъхнах аз. — О, не!

Все още се намирахме на Долната земя.

— Дааа — проточи той последното „а“. — Спечелих.

Притиснах сестра си до мен.

— Е, ще спечеля, щом пълната луна изгрее в началото на новата година — поправи се той.

— Не е ли изгряла? — попитах аз.

— Не още. Близо си. Твърде близо си до успеха. — Той махна с ръка и леденото небе се разпука, звездите се върнаха — едва забележими и прозрачни, сякаш гледани в отражението им по повърхността на езеро.

— На прага сме, нали виждаш? Светът горе е отвъд този воал.

Кете пое шумно въздух и погледна нагоре към звездите. Те осветиха лицето и косите й в сребристо и тя затвори очи, сякаш за да не вижда свободата — толкова близка и толкова далечна.

— Колко остава до пълнолунието?

— Малко — отвърна Горския цар. Лицето му се разтегна в усмивка. — Но не достатъчно, за да се спасиш, във всеки случай.

— Трябва да ми дадете възможност.

— Не — скръсти той ръце пред гърдите си.

— Редно е достойният мъж да спазва правилата.

— Но аз не съм такъв, Елизабет. — Той маниерничеше и излъчваше бездушен сарказъм. — Аз съм цар.

— Никога няма да ми позволите да спечеля — възкликнах аз, внезапно осъзнала истината.

— Така е — оголи зъби той. — В края на краищата аз съм Господар на злодеянията, нали?

Разбира се, Господар на злодеянията.

— Защо тогава е цялата тази игра? — попитах аз. — Защо просто не взехте каквото искате?

Неразгадаем блясък прелетя бързо през погледа му. В същия миг той ми се стори ужасно стар, стар и изтощен. Мина ми през ума, че Ерлкьониг обитава планините и горите по-отдавна от мен, по-отдавна от самото време.

— Не желая това. — Думите прозвучаха тихо, съвсем тихо, дори се запитах дали не си въобразявам, че ги чувам. — Никога не съм го желал.

Бях изумена — направо се вцепених, останала без дъх.

— Майн хер, тогава какво…

Горския цар се засмя. Лицето му, само допреди миг старческо и изтерзано, изведнъж се нацупи, чертите се изостриха, погледът стана суров и блестящ, а скулите потънаха в сянка.

— Какъв според теб ще е отговорът, Елизабет? Играя си с теб, защото мога? Защото ми доставя голямо удоволствие? Защото скучая?

Едва не ме задуши вик на ярост. Исках да счупя нещо, да излея гнева си срещу тази огромна несправедливост. Най-голямото ми желание беше да се сбия с Горския цар, да го разкъсам на парчета, като разгневените менади Орфей. Стиснах юмруци.

— Да — процеди той. — Давай. Удари ме! — Поканата беше не толкова в думите му, колкото в гласа. Той пристъпи напред. — Излей гнева си върху мен.

Известно време се гледахме на крачка разстояние един от друг. Толкова близо бях до него, че виждах сребристите и сините точици в сивото му око и пръстена от кехлибарено и златисто около ириса на зеленото. Тези очи ми се подиграваха, подканяха ме и ме предизвикваха да излея яда си. Ако аз бях тлеещ въглен, то той бе ръженът, който ме побутваше да се разгоря.

Отстъпих. Изплаших се. Боях се да го докосна от страх, че огънят ще пламне в мен.

— Какво искате от мен, майн хер!

— Вече ти казах. Теб, цялата.

Не отмествахме поглед един от друг. „Приеми го“ говореше неговият. Но аз не можех да се примиря. Щом се отказах от гнева си, вече не бях сигурна от какво друго съм готова да се откажа.

— Защо? — попитах с дрезгав глас.

— Защо какво, Елизабет?

— Защо точно аз? — Въпросът беше зададен едва чуто, но той ме чу. Той винаги ме чуваше.

— Защо ти ли? А кого другиго? — острите му зъби проблеснаха. Дори думите му бяха остри и всяка ме пробождаше като нож. — Та ти винаги си била моя партньорка в игрите.

В главата ми зазвуча детски смях, но това бе по-скоро спомен за едно малко момиче и едно малко момче, които танцуват заедно в гората. Той — Горски цар, а тя — дъщеря на ханджия. Не, на музикант. Не, самата тя музикантка.

Малкото момче бе поискало съпруга. Имам нужда от съпруга. Ще се омъжиш ли за мен някой ден?

Малката музикантка се смееше.

Само ми дай възможност, Елизабет.

— Възможност — промълвих аз. — Дайте ми възможност да спечеля. Луната още не е изгряла.

Горския цар мълча доста време.

— Тази игра е обречена — заключи той. — Нито ти, нито аз можем да спечелим.

— Трябва да опитам — тръснах аз глава.

— О, Елизабет. — Произнесе името ми по начин, който докосна някаква скрита струна в мен. — Не мога да не се възхитя от упоритостта ти, въпреки че е много глупаво.

Понечих да отвърна и да защитя решението си, но той постави дългите си пръсти върху устните ми, за да замълча.

— Добре. Последна възможност. Последна игра. Намери сестра си и ще пусна и двете ви.

— И това ли е всичко?

Той само се усмихна, но усмивката му беше по-скоро заплашителна, отколкото успокоителна.

— Добре — казах с лек трепет в гласа. — Хайде, Кете, да се махаме оттук.

Но тя не дойде.

— Кете?

Завъртях се светкавично и започнах да се оглеждам. Сестра ми беше изчезнала. Отново.

Намери сестра си.

Започнах да викам с пълно гърло. Стените на пещерата потрепериха от виковете ми на гняв, омраза, отчаяние. Светът около мен отново се промени, пак се намирах в странната и необикновена гора навън, в студа, със звездите над главата ми. Небето беше чисто, звездите премигваха далечни и безразлични.

Отново бях в света горе.

— О, не! — стенех аз. — Не, не, не!

Единствено подигравателният кикот на Ерлкьониг ехтеше между дърветата.

— Ей, копеле, излез и се бий честно!

Видях го сред отдалечена група дървета с Кете на ръце — тялото й висеше като парче плат, с отпусната назад глава и разперени ръце. Двамата наподобяваха извратена фигура на пиета — лицемерно ухиленият Горски цар в ролята на скърбящ и сестра ми — мъртвият мъченик.

Спуснах се към тях, но щом докоснах полата й, и двамата изчезнаха. Там, където сестра ми лежеше допреди малко, в клоните на една бреза се вееше парче коприна.

— Лизл!

Гласът на сестра ми идваше приглушено. Извърнах се и се спуснах отчаяно по посока на виковете й. Зърнах я с прилепнали на гърба ръце сред сплетени като решетка клони на израснало сред гъст къпинак дърво. Около нея се бяха скупчили неколцина гоблини ухажори. Вече не приличаха на хора въпреки приятната им външност, похотливите им усмивки вече не приканваха, а заплашваха.

Спуснах се натам, но сред клоните вече не беше Кете, а аз. Бях заобиколена от елегантни гоблини, на вид досущ като своя цар — безразлични, красиви, жестоки. Усещах как устните им докосват кожата ми, усещах леките любовни похапвания по шията ми, сякаш се канеха да ме изгълтат. Всъщност не, това бяха клоните на дървото, които разкъсваха дрехите и дърпаха косите ми.

— Лизл!

Виковете на Кете, макар и немощни, се чуваха наблизо. Сякаш беше някъде под мен, зарита дълбоко в земята. Коленичих и започнах трескаво да копая.

— Откажи се Елизабет — прикани ме Горския цар. — Откажи се и се предай.

Гласът му бе едновременно навсякъде и никъде. Той беше вятърът, земята, дърветата, листата, небето, звездите. Борех се с него, а гората ми отвръщаше, обърквайки представите ми за време и разстояние, и дори за самата мен.

— Лизл!

Приглушен удар. Разчистих нападалите листа, клечки и камъни и пръстите ми усетиха твърда и гладка като стъкло повърхност.

— Лизл!

Оказа се, че Кеше е под дебел слой лед. Замръзнало езеро? Блъсках с юмрук отгоре без никакъв резултат. Не спирах да я викам. Давеше ли се? Пищях отчаяно, забивах нокти, драсках и блъсках, докато дланите ми се разкървавиха и по леда вече се виждаха следи от кръв.

Внезапно ледът изчезна и видях обезумялото лице на Кете отдолу. Вероятно заради паниката, която я беше обзела, движенията й бяха някак забавени. Наведох се да разгледам по-добре и всичко се оказа илюзия. Зави ми се свят. Под мен вече нямаше дълбока замръзнала вода, а звездният безкрай на зимното небе. Кете не гледаше към мен, а коленичила до езерцето, се взираше надолу. Свити в юмруци, ръцете й удряха леда едновременно с мен, но не можех да определя кое е горе и кое долу. Аз ли бях под земята? Или тя?

— Откажи се, Елизабет. — В гладката повърхност на леда се отразяваше лицето на Горския цар, но когато се извърнах, зад мен нямаше никой.

— Откажи се.

Аз обаче не исках. Търсех нещо… каквото и да е… Трябваше ми нещо, с което да разбия леда между мен и сестра ми. Не виждах нищо подходящо. Нито камък, нито клон, нито дори клечка.

В този момент се сетих за флейтата. Бях я пъхнала под колана на полата си, щом преминахме от коридорите в тунелите на лабиринта на Долната земя. Там вече беше много тясно и не можех да свиря, докато лазя на колене. Опипом я открих и развързах едновременно връзките на престилката и на полата си. Вече нищо не ме интересуваше. Разкъсах дрехите си и освободих инструмента.

В очите на Горския цар, който все още се отразяваше в леда под мен, премина искра на несигурност.

— Елизабет, недей…

Не чух какво каза по-нататък. Стиснах флейтата с две ръце и я вдигнах над главата си. Вятърът се втурна в дупките и се разнесе странна мелодия, която заглуши всички други звуци.

Замахнах с флейтата, сякаш е брадва, и ударих леда с всички сили.