С. Джей-Джоунс
Зимна песен (24)

4
Бодване и кървене

Силата на едно желание.

В света горе желанията са мираж, красив, но нематериален и винаги недостижим. Тук, в Долната земя миражите са реалност. Коварни малки създания — лукави, вероломни, ала осезаеми. Конкретни. Желанията ми имат тежест.

Звуците отслабнаха, светлините притъмняха. Много късно осъзнах, че вече не сме в пещерата. Обхваната от мощното усещане на целувката ни, не бях забелязала кога с Горския цар вече не сме в компанията на хилещите се, досадни хобгоблини. Не бях усетила, че сме вече сами. Знаех само, че устните му не са върху моите и страдах от липсата им като дете, на което са отнели сладкиша: не… още моля, още.

Горския цар се отдръпна, аз простенах и направих отчаян опит да задържа в шепата си наметалото му. Той спря любовния ми набег с нежно допиране до устните ми. Отърках лице в пръстите му, само и само да продължа контакта си с него.

— Елизабет, Елизабет — прошепна. — Почакай.

Да чакам? Цял живот бях чакала този момент. Не консумирането, а признанието. Толкова силно копнеех да бъда желана. Горския цар ме бе забелязал… мен, цялата…, а сега исках да ме познае. Оттласнах ръцете, които се опитваха да ме отдалечат, и скочих напред — бях котка, вълчица, хищница. Копнеех за плът и за кръв.

— Престани! — Този път гласът му бе по-категоричен.

Отказах да го слушам и продължих да тегля дрехите му, ризата, панталоните.

— Спри, Елизабет. Моля те.

Именно неговото моля, а не протестите му ме спряха.

— Да спра? И защо?

— Защото не знаеш какво правиш — бавно и отчетливо произнесе той.

Мозъкът ми преработваше бавно смисъла на думите му. Не знам какво правя. Лицето ми пламна.

Просветлението изпепели сластолюбието, което бе замъглило съзнанието ми; изпитах срам, по-унизителен от шамар през лицето. Обърнах му гръб.

— Ако не знам какво правя — заявих с треперещ глас, — то е, защото съм необразована и никой не ме е учил. И недокосната. — Преглътнах мъчително. — Мога да се науча, майн хер, схватлива съм.

— Не се съмнявам.

Усещах присъствието му зад мен, съвсем близо, но не достатъчно. Срамувах се от това, колко отчаяна изглеждам. Но така си и беше. Господи, моля те, докосни ме. Помислих си аз. Моля те.

Той пристъпи към мен. Не го виждах, но си представях. Представях си различните на цвят очи на вълк, които са се втренчили в мен, в тила ми, надолу по сватбената ми рокля, там, където раменете ми свършват, и как може да прокара дългите си тънки пръсти по тях, но спира в последния момент. Само изражението на лицето му ми убягваше.

— Елизабет — с овладян вече глас подхвана той отново. — Толкова много неща не са ти известни. Дали щеше да искаш това, ако знаеше?

Избухнах в смях. Не можех да крия повече желанието си. Нито пък той. Усещах всяко очертание на тялото му през панталоните.

Горския цар обхвана раменете ми и ме привлече към себе си. Едната му ръка се плъзна по шията ми, а другата обви кръста ми. Усещах всяка частица от тялото му през тънката материя на роклята. Той трепереше. Дишах учестено, макар че ръката му притискаше шията ми и трудно си поемах въздух.

Извих гръб и затворих очи. Покрих ръката, обвила талията ми, а другата протегнах назад, за да докосна лицето му. Рядката коса, извивката на скулата, силната челюст. Устните му допряха кожата на тила и раменете ми. Лека целувка, леко ухапване. Простенах. Стенанието ми отекна в тялото му.

Бавно, твърде бавно. Копнеех да ме погълне, да ме пречупи със страстта си. Ако не можеше да ми го даде, аз щях да го взема от него. Улових дланта, обхванала кръста ми, и я преместих надолу и по-надолу към мястото, което копнееше за него. Пръстите му се впиха в кожата на бедрото ми, събраха плата на роклята и кракът ми малко по малко се оголи. Притисках се все повече. Агонизиращо бавно пръстите му проучваха тялото ми под кръста, галеха, милваха, проникваха.

Недостатъчно, мислех аз. Недостатъчно.

Вплетох пръсти в косата му и подръпнах нетърпеливо. Той леко простена. Стенания на болка… стенания на удоволствие — звучаха ми по един и същи начин. Пръстите му потънаха в най-тайните ми места и се свиха. В отговор въздъхнах от изненада или поне се опитах… лекият ми вик бе задушен от ръката, която притисна още по-силно шията ми.

Проврях другата си ръка — тази, която насочваше пръстите му към слабините и между краката ми — и го докоснах. Прокарах ръка по издадената под панталоните втвърдена част, доказателство за желанието му. Бедрата му се свиха и продължителна тръпка разтърси тялото му. Стиснах още по-здраво, заявявайки правата си над него. Мой, помислих си аз, мой.

Ала той се отдръпна назад, далеч от ръката ми, далеч от мен. Простенах от негодувание и изведнъж него вече го нямаше. Отворих очи и се обърнах.

Загубих равновесие за миг и се олюлях. Горския цар стоеше само на няколко метра от мен — разстояние, което ми се видя неизбродно. Рядката му коса бе разрошена, устните подути, а страните му горяха. Очите на вълк светеха.

— Достатъчно, Елизабет — задъхано рече той. — Достатъчно.

Разтрих натъртената си шия и извиках:

— Достатъчно ли?

— Да — кимна той. — Стига вече. Не и тази вечер. Ще повикам помощничките ти да те заведат до стаята ти.

— Какво? — избухна въпросът ми, преди да се усетя. — Защо?

— Защото не искам това. Не сега. И не по този начин.

Унижението от думите му ме жегна като огън. Нежната коприна на сватбената ми рокля би пламнала от него, ако бе действителен. Унижение, срам, желание, копнеж всичко гореше. Аз горях. Как можеше да ме отблъсне? Въздухът около нас бе наситен с общата ни страст — влажен и топъл, а аз бях държала в ръката си доказателството, че и той ме желае.

В мен се отвори старата рана от усещането, че не съм достойна. Кървях от срам. Не биваше да я забравям, преди да му поднеса сърцето си. Бях разкрила най-съкровената си същност пред някого, комуто имах доверие, а той ми се бе подиграл, защото съм неумела, необразована, невзрачна.

Скрих лицето си от Горския цар, за да не види сълзите ми.

Ръката му докосна рамото ми и в този допир усетих единствено желание за утеха. Това само усили още повече болката.

— Не ме пипай — изсъсках аз. — Да не си посмял. Не така… Не по този начин.

— Как? — нежно попита той.

— Така… Така, сякаш ти е все едно. — Кожата ми беше като открита рана. Болеше ме от всяко докосване. Цялото ми тяло копнееше да чувства, а получи единствено отхвърляне. Прокарах ръце по роклята си, за да покрия оголените си бедра. Булото ми — посипаният с диаманти воал — се бе свлякъл по време на прегръдката ни в краката ми и приличаше на пряспа.

— Елизабет — обади се отново той. — Въздържах се тъкмо защото не ми е все едно…

— Защо тогава не ме искаш? — Внезапно надигнало се ридание се опита да ме задуши. Мразех се за слабостта си. — Защо не искаш да приемеш това, което е твое?

— То е твое, за да го дадеш сама, а не да го вземам аз — с неочаквана жар отвърна той.

— И аз ти го давам сега! — трескаво събрах падналия воал, сякаш исках да прикрия с него унижението си.

— Искам те, но не по този начин — повтори тихо той.

Не беше никак честно. Въпреки доказателството, което напираше под кожените панталони, той се криеше под наметалото си, зад маската на сарказъм и безразличие. Всеки миг щях да закрещя.

— Заяви, че ме искаш изцяло — хвърлих думите с цялата горчивина, на която бях способна.

Горския цар затвори очи, сякаш искаше да се изолира от думите ми и от мен. Сърцето ми се блъскаше в гърдите — наистина ли съм толкова безинтересна за мъжете, че дори господарят на хобгоблините не ме иска?

— Това не си ти изцяло — възрази той. — Това си ти — отчаяна.

Думите му посипаха сол в раната.

— Какво искаш от мен тогава? — Наистина бях отчаяна, но вече нищо не ме интересуваше. — Защо се ожени за мен, ако не заради това?

Беше ред на Горския цар да политне, сякаш някой го е зашлевил.

— Ако наистина си мислеше, че само това е причината…

Не желаех да слушам повече.

— Навярно сега вече съжаляваш за купената стока. Може би трябваше да вземеш красивата сестра.

— Елизабет — извиси той предупредително глас. — Спри!

Изглежда, наистина трябваше да спра, но не бях в състояние. Езикът ми се беше развързал под въздействие на виното и вече нищо не можеше да го спре.

— Е, добре, майн хер, избра да се ожениш за грозната — високо се изкисках аз, — сам си го постла. Сега най-добре да го приемеш. Хайде, господарю — прокарах ръка по тялото си и продължих, — какво ми липсва? Защо не си легнеш с жена си? Ако ти стиска, разбира се.

Горския цар изсумтя от отвращение — звук, от който рухнаха и последните остатъци от моята самоувереност. В гърлото ми се надигна буца и едва я преглътнах с леко хълцане.

— Върви да си легнеш, Елизабет — посъветва ме той. — Пияна си.

Нима? И преди бях пила вино и бира и дори веднъж откраднах малко шнапс от шкафа, където го криеше Констанце, но никога не се бях напивала. Не и като папа. Никога като него.

Подът под краката ми започна да се люлее. Стаята се завъртя и усетих, че падам. Горския цар се спусна да ме хване.

— Туиг! Тисл! — Прислужничките ми се появиха мигновено. — Отнесете моята невеста в стаите й да си почине.

— Не — размахах аз ръце и се изправих в опит да покажа поне малкото останало ми достойнство. — Мога и сама да си тръгна, майн хер.

Олюлявайки се, пристъпих напред, но дълги пръсти уловиха косата ми и се озовах в прегръдката на Горския цар.

— Наистина те желая — прошепна той в ухото ми. — Но искам онази част, която ти не ми даваш. Това — и той прокара ръка по голата ми шия, гърдите, кръста — това е само част от теб. Когато казах, че те искам изцяло, наистина го мислех.

— И коя част от мен не съм дала?

Той се усмихна, заровил лице в косата ми.

— Знаеш коя, Елизабет. — И изтананика кратка мелодия.

Моята музика.

Изскубнах се от ръцете му и го отблъснах. Поисках да се появи врата. Натиснах дръжката, след което я затръшнах след себе си. Звукът от затварянето беше последната ми дума от този разговор.

Куражът ми трая до момента, в който се отправих към обитанието си. Коридорите на Долната земя се пренаредиха и много скоро се озовах пред стаята си. Отключих и се втурнах вътре, обзета от ярост и разочарование, които трябваше да излея някъде.

Не можех да дишам. Сълзите ми напираха, но не успяваха да се излеят. Исках да крещя, да руша, да го унищожа.

Грабвах едно след друго предметите от масата и столовете Луи Петнайсети до огнището и ги запращах с всички сили в стената. Изглеждаха деликатни и крехки, но се оказаха доста здрави и само отскочиха. Изкрещях от яд, стиснах крака на единия стол и започнах да го блъскам в облицовката на огнището, докато не се натроши на малки трески. Остатъците хвърлих в огъня. Скоро същата участ сполетя масата и другия стол.

Следваха останалите предмети в стаята. Свещници, по мощни масички, красиви и грозни произведения на изкуството. Вдигнах статуетката на нимфата и сатира и ги ударих с всички сили в здравото дърво на вратата. Порцеланът се разлетя на стотици парчета.

Крещях и беснях, ритах и пищях, плаках и рушах, докато гневът ми понамаля. Проснах се задъхана на пода сред парчетата.

Сватбената ми рокля ме задушаваше. Направих неуспешен опит да разкъсам тънката коприна, но не ми достигна ярост и омраза. Чувствах се изпразнена. След тази бурна нощ на надежди и разочарования празнотата ми дойде като благословия. Заслушах се в пукота на огъня и потърсих ритъм в звуците му. Потърсих музика. Структура. Смисъл.

В съзнанието ми изплуваха няколко тона — кратко издигане и забързано падане. Ръка, която се протяга и после се отпуска непотребна. След малко отново и отново, все по-бързо и по-бързо, докато вихрушката от шестнайсетини не се разби в звучен акорд. Никога досега не бях композирала по този начин. Не беше красиво — объркано, фалшиво, грозно и напълно в унисон с настроението ми.

Хартия. Трябваше да го запиша. Само че аз бях разрушила всичко в стаята. Избухнах в смях. Препъвах се на всяка крачка. Типично за мен.

Погледът ми попадна на бялата тъкан на сватбената рокля. С изключение на няколкото петна от виното, беше здрава и чиста. Взех най-близкото до мен дървено парче от строшен крак и държах единия му край в огъня, докато почернее, но не и преди да пламне. Подухах малко, за да изстине.

Използвах въглена, за да пиша с него.

В съня ми се оформи незавършена музикална фраза, ала все още бе кратка и твърде елементарна. Не откривах разрешение на въпроса, който тя поставяше, фразата ми се стори позната, като недовършена мелодия от детството ми, но така и не се сещах къде съм я чула за първи път.

Събудих се сепнато. Огънят в огнището бе изгаснал, а аз лежах измръзнала и гола на покрития с отломки под. Роклята ми, чиято снежнобяла повърхност бе покрита с надраскани с въглен ноти, останки от моя родил се посред нощ шедьовър, висеше на рамката на леглото. Прокарах ръка по нежната повърхност. Толкова крехка. Толкова неустойчива. Някой от пръстите ми, почернял от въглените, можеше да изтрие часове работа. Изпитах порив да прекарам пръсти по нотите и да ги залича, но побързах да го потисна.

Коприната на роклята леко се раздвижи. В стаята ми ставаше течение. Трепереща от студ, станах, за да видя откъде идва този повей, но се спънах в праг.

Трепнах. Стаята ми беше напълно запечатана със стени, а и вратата бе заключена. Тя си беше на мястото, но до огнището се бе появила арка, която липсваше преди. Лекият повей идваше от другата страна на прага.

Огледах стаята. Доказателствата за снощния ми гняв и разочарование лежаха на пода. Това беше моето легло. Моята сватбена рокля, тя все така висеше на рамката. Нямах намерение да я обличам и поисках халат. Намерих един на леглото, смачкан на топка, сякаш беше захвърлен там, а не се е появил с магия. Облякох го и прекрачих прага.

С влизането ми в новото помещение се появиха елфически пламъчета. Трепкаха бавно, сякаш се мъчеха да се събудят. Меката им светлина осветяваше друга поредица от стаи — по-големи и по-просторни от спалнята ми, но някак по-интимни. В центъра на едната стоеше пиано.

Дъхът ми секна от изумление. Инструментът беше великолепен — от топло тъмно дърво, което блестеше под светлините на пламъчетата. Прокарах с благоговение ръка по излъсканите клавиши. Клавиатурата имаше една октава повече от клавирите в странноприемницата и когато натиснах един от клавишите, ясен и плътен звук изпълни помещението. Нямаше нищо общо с тенекиения резонанс на инструментите у дома.

Изсвирих една мелодия, позволявайки си да потъна в мечти. Бях загубена, но сега част от мен се върна. На малка масичка до пианото забелязах и купчина листа и мастило.

Беше нотна хартия с петолиния — чакаше само нотен ключ и нотен текст. Цялата се стегнах.

Това да не е пореден номер, помислих си аз. Поредна „закачка“ на Горския цар.

Стаята още пазеше тихото ехо на подигравателен смях. Изкушавах се да захвърля мастилницата върху клавиатурата и да накъсам хартията на парчета. Но споменът за високия елегантен непознат на пазара ме удържа. Висок, елегантен непознат приближава до обикновено селско момиче, защото е чул музиката в него и иска да я пусне на свобода.

Пръстите ми се свиха, закопнели да посвирят, да опишат чувствата ми на хартия. Сватбената рокля висеше на рамката на леглото — толкова близо и едновременно толкова далечна. Исках да препиша написаното върху нея на хартията.

Но не го направих.

Обърнах се и се върнах в спалнята, елфическите пламъчета угасваха едно след друго като свещи. Нямах представа кое време е. Картината на Дъбравата на гоблините над огнището показваше сивкав зимен пейзаж със снеговалеж. Възможно бе да е времето преди зазоряване. Или малко преди да настъпи нощта. Движеше се. Снежинките падаха бавно и покриваха земята. Или не бях си доспала, или очите ми не виждаха добре заради коричките от засъхналите сълзи. Не можех да определя. Приближих.

Очите не ме лъжеха. Сняг се стелеше над Дъбравата на гоблините. Това всъщност беше прозорец, тази гледка виждах от спалнята си в странноприемницата. Бодна ме внезапен копнеж по дома. По Йозеф. По Кете. По мама и папа.

Дори по Констанце. Липсваше ми и момичето, което бях: Лизл послушната дъщеря, обичливата по-голяма сестра, тайната композиторка. Животът ми беше предвидим, но поне си знаех мястото. Какво бе мястото ми сега? Коя бях в Долната земя? Пренебрегната царица, необичана, необладана съпруга. Все още девствена. Срещах отхвърляне, където и да отидех, дори сред гоблините.

Раната от унижението все още бе твърде болезнена, ето защо съсредоточих вниманието си към картината. Дъбравата на гоблините ме привличаше и въпреки предупрежденията на Туиг и Тисл протегнах ръка.

Изненадах се, че пръстите ми докоснаха стъклена повърхност. Наведох се напред, за да разгледам по-добре, и дъхът ми остави лека мъгла върху нея, в резултат Дъбравата на гоблините потъна в мъгла.

След малко влагата изчезна и картината придоби съвсем различен вид. Политнах назад стъписана и без да искам, стъпих върху натрошените предмети в спалнята ми. Порязах се на нещо остро, но почти не забелязах болката. На място на Дъбравата на гоблините се виждаше млад мъж, наведен над писалище, енергично да драска на листа пред него.

— Зеперл!

Нямаше как да ме чуе. Естествено. Малкият ми брат бе пораснал от деня, когато го видях за последен път. Беше по-висок, по-слаб, по-строен. Облеклото му — като на голям мъж: редингот в пастелен цвят, панталони от фин сатен и скъпа дантела около врата. Изглеждаше заможен и, с болка си помислих, че едва ли щях да го позная, ако го срещнех случайно.

Вратата зад него се отвори и вътре влезе Франсоа. Лицето на Йозеф грейна, усетих как нещо ме стисва за гърлото. Преди брат ми гледаше мен по този начин, все едно държах душата му в дланта си. Но душата му вече не беше моя грижа, бяха ме заместили.

Йозеф попита нещо и Франсоа поклати глава отрицателно.

Раменете на брат ми увиснаха, пръстите му смачкаха листа пред него. Композиция ли беше? Не, не видях ноти. Думи. Беше писмо…

Нова мъгла покри стъклото.

— Зеперл! — извиках аз, ала когато мъглата изчезна, болезненият вик заседна в гърлото ми.

Млада жена бе коленичила до легло. В първия миг реших, че виждам собственото си отражение, но забелязах златистите коси, подали се изпод забрадката.

Кете.

Тя свали изцапаната си престилка, остави я настрани и започна да се приготвя за лягане. Понечи да издърпа нагоре една завивка и да се свие под нея, но нещо я спря. Кете бръкна под възглавницата и извади парче хартия.

Това беше малката пиеса, която композирах и оставих с надпис Ffrmeine Lieben. На обичните ми.

Кете докосна кичура коса, завързан за листа. Сините й очи плувнаха в сълзи и тя притисна свитъка до гърдите си. Не бях мъртва за света горе. Мъгла отново покри стъклото пред мен.

Жертвата, която бях направила с брака си с Горския цар, сега изведнъж ми се видя глупава. Моят живот, моето бъдеще, любимите ми хора — всичко бях захвърлила по най-егоистичен начин. Защото веднъж, само веднъж бях поискала да съм желана. Горския цар бе казал, че ме желае. Повярвах и заложих в замяна целия си живот.

Заслужаваше ли си моята жертва? Почувствах се куха и ограбена, а скръбта в сърцето ми бе осезаемо тежка и рухнах на земята под нейното бреме. Не можех да дишам. Бремето на любовта към семейството ми заплашваше да ме задуши.