С. Джей-Джоунс
Зимна песен (39)

10
Връщането

Вече не бях Царица на гоблините. Разбрах го в мига, в който властта ми беше отнета, защото коридорите и проходите около мен се пренаредиха.

Параклисът и Горския цар изчезнаха и останах съвсем сама. Пътят ми през Долната земя вече нямаше да е прав и ясен. Не разполагах с карта, нито с компас, но знаех къде трябва да отида — до бреговете на подземното езеро, да намеря в тайния пристан лодката, която подмененият бе завързал, и да греба до света горе.

Сега без защитата на моята власт като Царица на гоблините Долната земя изглеждаше далеч по-недружелюбна. Гоблини се стрелкаха в краката ми, потраквайки с дългите си пръсти, когато стъпваха върху камъните, бръмбари прелитаха в тъмното. Наблюдаваха ме десетки проблясващи черни като мъниста очи. Обгръщаше ме зловеща тишина, направо лепнеше като паяжина и колкото и да се стараех, не успявах да я махна от себе си. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, стотици игли се забиваха в гърба ми и с всяка следваща стъпка страхът и ужасът нарастваха стократно. Останалите… със сигурност ще ти пречат. Но имам вяра в теб, Елизабет.

Стъпвах много предпазливо, но знаех колко дяволски изобретателни са злобните създания тук. Неочаквано под краката ми се отвори пукнатина и се спънах, изкълчвайки глезена си. Свих се от болка и неволно настъпих подгъва на полата си. Претърколих се. По брадичката ми бе потекла кръв.

Щом капка от моята кръв попадна в пръстта, около мен избухна истинска буря от съскащи звуци. Точно това бяха чакали гоблините.

Врявата от кудкудякащите им гласове ставаше все по-силна и ме заливаше подобно надигнала се в далечината вълна. Към краката ми се стрелваха ръце, увиваха се като стъбла на къпина, дърпаха ме, скубеха косата ми, роклята, обувките — всичко, до което успяваха да се докопат.

— Престанете — крещях аз. — Спрете!

Проходите ечаха от ръцете, които пробиваха земята, и трополяха като канонада от оръжие. Покрих главата и ушите си с ръце, за да се предпазя от крайниците, наизлезли от стените и тавана — всички се домогваха и домогваха до тялото ми. Писъците и врякането бяха оглушителни.

— Спрете! Моля ви! Искам да спрете!

Моите желания вече нямаха власт над тях. Пълзящи ръце, хиляди очи, остри зъби — всички искаха да ме разкъсат парче по парче. Напразно се мъчех да ги тъпча с крака. Те ме държаха здраво като в примки с неподозирано силните си крайници. Влачеха ме към мрака, а миризмата на паниката ми ги влудяваше още повече.

О, Господи, мислех си аз. Жива ще ме заровят.

Жива заровена. Какъв позорен край. Да пожертвам живота си, за да настъпи пролетта, беше благородно, но това? Щеше да бъде ужасно да умра по този начин. Хленчейки. Помислих и за Дъбравата на гоблините, за клоните, които винаги са ми напомняли човешки ръце. Дали това щеше да е и моята съдба — ръцете, краката и тялото ми да бъдат обезсмъртени в дървета.

— Какво искаше от мен? — провикнах се в отчаянието си. Теб, теб, отговориха съскащите им гласове. Искаме теб.

Не можеш да напуснеш Долната земя, смъртна, не и без да платиш.

— Какво?

Ръцете на гоблините притискаха устата и врата ми, сякаш искаха да задушат каквото ще кажа.

— Кажете ми какво да платя и ще платя!

Ръцете спряха да човъркат. Някои се отдалечиха и кривите им пръсти се свиха на кръг, нос и уста. Видях пред себе си подобие на лице.

Там, където би трябвало да са очите, имаше дупки, а на мястото на устата — зинала паст. И въпреки това усетих присъствието на много включили се гоблини.

— Какво искате? — отново попитах аз.

Мина доста време, преди пръстите да успеят да се разместят така, че да се образуват устни, които да оформят думи.

Имаш нещо, което е наше, смъртна. Хиляди гласове се съединиха в общ хор, но гласовете в него бяха с различна височина.

— Какво…

Живее в света горе. Още ръце се присъединиха и почти се оформи лице. Високи скули, изострена брадичка. Къдрава коса. Познавах това лице. Далеч е от влиянието ни. Далеч от нас.

Леден страх скова всичко в мен.

— Не.

Да, съскаха те. Знаеш за кого говорим.

Поклатих глава. Знаех за кого става дума — за Йозеф. Но нямаше да им дам брат си.

Подменения, смъртна — подсетиха ме те. Този, когото ти освободи със силата на Желанието. Искаме си го обратно, смъртна. Той няма място сред хората, принадлежи на това място, тук. При нас. При неговото племе, тук, на Долната земя.

— Не.

Да, настояваха те.

— Не!

Ръцете им отново се впиха в мен.

Искаме го. По право е наш. Върни го тук, момиче, върни ни го.

Говореха за моето братче като за животно. Сякаш нямаше име, живот и личност. Дори да беше подменен, беше човек не по-малко от мен или от Кете, или от хората, които го обичаха.

— Не — задавих се аз. — Той не ви принадлежи.

Нито пък на теб.

— Не — задъхвах се вече аз. — Той принадлежи на себе си.

Обръчът от ръцете на гоблините се стягаше все по-силно около гърлото ми и усещах, че много скоро ще загубя съзнание.

Твоята любов е клетка за него, смъртна. Пусни го на свобода.

Започнах да се смея. Едва дишах и вече се задушавах от ръцете, които ме стискаха, но въпреки това се смеех. Да спра да обичам Зеперл бе все едно да поискам слънцето да спре да изгрява сутрин.

Любовта ти го убива.

Смехът ми премина в ридания. По лицето ми неудържимо се стичаха сълзи, парещи и солени. Имаха вкуса на отвращението и отчаянието ми, но най-вече на любовта ми към малкото момче там, горе, което бе подменено, защото обичаше да свири. Йозеф беше умрял преди много години, но истинският ми брат, братът в сърцето ми, бе жив. Сълзите ми покапаха по ръцете на гоблините, оставяйки по тях петната на моята обич.

Създанията се разпищяха от болка, чу се общ шепот, подобен на въздишките на клоните в гората. Пръстите освободиха малко по малко ръцете, китките ми. Отпуснах се на земята.

Гори! Викаха те. Гори!

Вече освободена, кашлях и дишах дълбоко, за да напълня дробовете си, а около мен ехтеше тяхното Гори Гори! Примесено с Любовта ти го убива. — Истинска какофония.

Лежах простряна върху пръстта дълго след като ръцете на гоблините вече ги нямаше. Гласовете им бяха изчезнали, но думите Любовта ти го убива не излизаха от ума ми.

Не знам колко време съм лежала така, смазана от съмнения.

Докато имаш причина да обичаш, бе казала Тисл. Любовта върти колелото на живота. Любовта хвърля мостове между световете. И ако научих нещо, то беше, че любовта е по-велика от старите закони.

Ала чувството на несигурност се спускаше над мен с мълчаливите си криле, шепнейки с гласа на подменения. Никой от нас не остава дълго в света горе.

Можех дълго да лежа в прахта и мръсотията. Изправих се заради обещанието ми към Горския цар. В теб има огън, поддържай го. Движи се или умри. Ако не можех да вървя, щях да лазя. Ако не знаех отговорите, щях да ги открия по-късно. Докато дишам, имам бъдеще.

И тогава някъде отдалеч се чу свирене на цигулка.

Затворих очи. Бях очаквала препятствия, физически изпитания, но Долната земя знаеше как да ме удари точно там, където бях най-уязвима — в сърцето.

Това не е Йозеф. Това не е Горския цар. Това е номер. Повтарях си го непрестанно. Подобно повтаряне ме бе спасило преди, когато с Кете се борехме да излезем на повърхността. Само че сега думите нямаха предишната сила и мимо волята ми краката ме отведоха в просторна пещера.

Оказа се балната зала. Тук се провеждаше Балът на гоблините, където с Горския цар танцувахме за първи път. Пак тук поздравихме поданиците си като съпруг и съпруга. Но сега тя беше празна. Нямаше нито украси, нито маси, отрупани с отвратителни ястия. Ала в центъра се виждаше квартет от музиканти — цигулар, пианист, виолончелист и флейтист.

Отпуснали ръце, виолончелистът и флейтистът държаха инструментите в скута си. Другите двама свиреха бавна, тъжна пиеса и веднага познах „Адажиото“ на сонатата „Първа брачна нощ“. Цигуларят бе с лицето на Йозеф, ала мен трудно можеше да ме излъже. — Подменен би успял да имитира златистите къдрици и сините очи на брат ми, но никога не можеше да пресъздаде неговото умение.

В ръцете на подменените музиката ми звучеше плоско и без вдъхновение. Липсваше каквото и да е чувство, тежест или значение. Бях вложила толкова много разочарования в тази част, толкова много желание за по-бързо развитие и по-далечна цел, а бях срещнала отказ на всяка крачка. Целта ми беше да предизвикам реакция и раздвижване, а не скука.

Изтичах, за да сваля музиката си от пултовете.

— Напразно хабиш таланта си с тези глупости — обади се цигуларят.

Папа, стреснах се аз.

— Не съзирам талант в нотите или вдъхновение в аранжимента. Това трябва да се изгори. — Обърна се той към мен. — А, Лизл? Не си ли съгласна?

Затворих очи. Папа беше ту властен, ту много весел, в зависимост от броя на питиета. Никога не знаех какво да очаквам, ето защо избягвах да застана лице в лице с него.

— Е?

Опитвах да се вкопча в спомените си, когато с Горския цар потъвахме и се загубвахме в музиката ми. Носехме се, изпаднали в екстаз, нищо друго не съществуваше, когато свирехме заедно. Не успявах да задържа тези спомени. Папа и съмненията ми ги изтръгнаха от мен.

— Не — прошепнах аз. — Не съм съгласна.

Чух как столът под виолончелиста изскърца по пода, когато той се надигна от мястото си. Подменен, казах си аз. Той е подменен. Не е папа. Не може да е папа.

— Не си ли? — гласът на папа бе съвсем близо до мен и ме облъхна силната миризма на бира. — Какво ти казах, Лизл?

Ако отворех очи, щях да погледна баща си в очите и илюзията щеше да изчезне. Щях да видя черните очи на гоблин върху човешко лице и да позная, че е подменен. Ала не можех да отворя очите си, да посрещна възможността това да не е вярно.

— Никога нищо няма да постигнеш.

Стиснах зъби, очаквайки удар с лъка. Беше счупил няколко лъка в гърбовете ни.

— Изхвърляш се. Порасни най-сетне и спри да се лигавиш с тези романтични свои фантазии.

Гласът сякаш идваше от пукнатините, пролуките и ъгълчетата, през които вятърът от света горе вееше и свистеше тук. Опитвах се да не отстъпвам и да не се поддавам на жестокостта му, която ме пробождаше като с нож, но треперех, свивах се и буквално изсъхвах вътрешно.

— Изправи се в света горе, Елизабет Фоглер, и бъди такава, каквато смята баща ти — без талант, невзрачна и без качества.

Елизабет.

Папа никога не ме наричаше Елизабет. В семейството ни аз винаги бях Лизл, понякога Лизет, а от време на време дори Бетина. Но баща ми никога не ме наричаше с пълното ми име, то бе запазено за приятели, познати и за Горския цар. Беше името, запазено за жената, която исках да бъда, а не за момичето, което някога съм била.

— Нека светът прецени каква съм.

Отворих очи. Подмененият с лицето на папа бе свършил добре работата си — червени страни, хлътнали очи и груба кожа. Изражението му обаче излъчваше злоба, каквато баща ми никога не бе проявявал. Папа беше нечувствителен и нападките му се дължаха на пиенето.

— Дръпни се и ме пусни да мина.

Подмененият се ухили и чертите му се промениха.

— Както кажеш, смъртна — поклони се той. Грабна от статива пред себе си написаната от мен партитура на сонатата „Първа брачна нощ“ и започна да я къса на малки парченца.

— Не — изкрещях аз, но флейтистът побърза да улови ръцете ми, докато останалите също късаха и хвърляха. Подменените съсипаха произведението ми, късчета хартия полетяха във въздуха и започнаха да падат като снежинки — по косата ми, очите, дори в устата. Имаха вкус на огорчение и предателство.

Такава загуба. Толкова много усилия и всичко бе станало на пепел. Също като онези първи мои опити, които папа беше изгорил за наказание, че съм попарила лицето на Йозеф. Като тайно съчинените ми пиеси, принесени в жертва, за да спася сестра си от Долната земя. Ето че и последната ми творба, вероятно най-добрата, беше загубена завинаги.

Пищях и ридаех, но едва когато и последните няколко листа бяха накъсани и хвърлени на земята, подменените ме пуснаха.

— Няма значение — обади се един. — Сигурен съм, че отново ще я напишеш, щом си толкова талантлива, колкото твърдиш.

Най-сетне си тръгнаха и ме оставиха сама в празната бална пещера, ала злобният им кикот остана да ехти в ушите ми.

Пристигнах на брега на подземното езеро.

Бях лишена от всичко — от увереност, от себеуважение, от музиката си, но въпреки всичко продължавах напред. Можеха да ми отнемат всичко, но не и самата мен. Елизабет беше повече от жената с това име, повече от сътворената от нея музика, повече от хората, които я определяха. Бях изпълнена със собствената си личност, защото никой не можеше да отнеме душата ми.

Огледах се. Намирах се на непознат бряг и никъде не се виждаше нито лодка, нито баржа, с която да премина отсреща. Загледах се в огромното пространство от тъмни води. Гладката повърхност изглеждаше измамно спокойна, но в черните като обсидиан дълбини се криеше заплаха.

Сирените.

И сякаш призовани от мислите ми, лъскавите им тела се показаха. Стегнах се. Бях стигнала дотук. Бях се изправила пред гоблините. Пред подменените. Щях да се справя и със сирените. Ако не можех да премина с лодка, щях да преплувам.

Очевидно нямаше друг начин.

Стъпих във водата и дъхът ми секна. Беше студена, по-студена от лед, по-студена от зимата, по-студена от отчаянието.

Привлечени от присъствието ми, сирените доплуваха като щуки, усетили кръв. Една по една те изскачаха над повърхността, разпръсквайки наоколо истински фонтани от капки.

Бяха толкова красиви. Красиви по начина, по който Горския цар бе красив — с неумолимата симетрия на чертите, едновременно привлекателни и страховити. Бяха голи като новородени бебета, но пищните им женствени форми сякаш бяха моделирани от ръка, която не разбира функциите им. Толкова съвършени, без никаква грешка — никаква трапчинка, издатина или косъмче не подсказваше за човешката раса. С черни, плоски очи, втренчени в мен, те се движеха с гъвкава, плавна грация.

Вече бях почти до кръста във водата. Сирената най-близо до мен протегна ръце и моите ръце, сякаш водени от собствена воля, се вдигнаха към нея. Сирената се усмихна, показвайки бодливите си зъби, и доближи ръбатата си усмивка до кожата ми.

Другите ме наобиколиха, галеха лицето, косата, крайниците ми — Всичко. Бях се вцепенила, но чувствах пеперудено леките им докосвания между бедрата, по гърба, под гърдите. Тялото ми толкова приличаше на техните и същевременно бе различно. Една зароби пръсти в косите ми, разпусна плитките, обикновено увити на венец около главата, и черните ми къдрици заплуваха във водата. Косата ми натежа от водата и ме повлече към дъното като котва.

Не усетих кога точно стана, но краката вече не ме водеха към спасението. Ръцете ме дърпаха, бутаха, насилваха и ме влачеха към подводно течение, което не бях усетила. Нямах сили да му се противопоставям, ала все пак се борех.

Сирените започнаха да съскат и изведнъж тишината бе нарушена. Сграбчваха каквото успеят да докопат от мен — ризата, корема, пръстите на краката, косата. Сграбчваха и теглеха.

Потънах в непрогледен мрак, нарушаван единствено от отделни проблясъци. Тогава по повърхността на езерото се надигаха вълни. Ритах и блъсках, ала сирените ме теглеха все по-надолу и по-надолу. Блестящата повърхност на езерото се отдалечаваше с всяка следваща минута. Дробовете ми вече крещяха отчаяно за въздух.

Ако трябваше да се удавя, щях да завлека със себе си възможно повече от тях. Нямаше да отида във вечния мрак сама. Не бях стигнала толкова далеч, че да се предам точно сега. Щях да си отида с фанфари и борба.

Стиснах ръцете на сирената, впила се кръста ми. Главата й беше най-близо до лицето ми, ето защо впих пръсти в косата й, разтърсих главата й и доближих лице до нейното. Не знаех какво точно ще правя — ще я ухапя ли, или ще късам — но отворих устните си непосредствено пред нейните.

От устата й излезе въздух и дробовете ми жадно го уловиха. Горещ и влажен, но все пак въздух.

От този миг нататък, не те ме дърпаха, а аз се вкопчвах в телата им. Опитваха да се отскубнат, но аз стисках здраво. Като царя на Спарта Менелай срещу Протей^[1].

С всяка следваща целувка спечелвах по малко въздух и накрая сирените сами ме върнаха на повърхността. Изскочих от водата и с пълни гърди поех въздух. Сирените бяха изчезнали, но вече ме бе уловило нещо много по-ужасяващо — силното течение.

— Помощ! — изкрещях, викът ми обаче се загуби в гъргорещия шум на дробовете ми. — Помощ!

Никой не се отзова.

Бях изморена. Толкова изморена, че едва крепях глава над водата. Със сигурност нямаше да се оставя умората да ме победи. Бях успяла да се спася от удавяне, щях да се справя и сега. Бурното течение ме блъскаше в скрити камъни, но въпреки сгъстяващия се мрак и пълното ми изтощение продължавах да плувам и да дишам.

Най-сетне водата около мен започна да се успокоява и реката се превърна в кротък поток, който ме отведе в спокойно малко езеро. Бях избутана до скалист бряг и с огромно усилие на волята се покатерих навън, без да обръщам внимание на раните и ожулванията по цялото ми тяло. Строполих се на сушата, кашляйки, повръщайки — оцветени от кръв струи излизаха от носа и устата ми. Най-сетне изплюх и последната вода и седнах на земята.

Всичко се въртеше пред очите ми — пред погледа ми се мяркаха тъмни кръгове с искрящи ръбове по края.

Не заспивай, заповядвах си аз. Остани жива.

Направих несигурна крачка напред, но дори умът ми да имаше желание да действа, тялото ми вече беше твърде слабо и отказа. Мрак се сгромоляса върху мен и вече нищо не помнех.