С. Джей-Джоунс
Зимна песен (22)

2
Сватбата

Когато се събудих, стаята ми бе залята от ярка светлина. Не помня как съм заспала, но в един момент по време на бдението ми се преместих от мястото пред свещта и седнах до огнището. Гледах как пламъците танцуват и играят пред очите ми и композирах химн…

Първия ми… тананиках и работих върху мелодията, докато не се получи желаното. Нямах хартия, за да запиша идеите, но това нямаше значение. Химнът беше свещен за тази нощ и за никоя друга… никой никога нямаше да го изпълни, той бе за Бог и за мен.

Светлина струеше от огнището, все едно бе сутрешното слънце. Притворих клепачи. Картината с Дъбравата на гоблините над полицата, която, доколкото си спомням, бе мрачен пейзаж, сега представляваше гора в целия си разкош през деня. Бе навалял сняг и слънцето блестеше ярко върху чистата му белота. Сбърчих чело. Светлината струеше през картината в моята стая, сякаш тя бе прозорец към външния свят. Слязох от леглото с натежали крака и посегнах да докосна вълшебната картина.

— Тц, тц, какво казахме за пипането?

Туиг и Тисл бяха в стаята.

— А какво казах аз за чукането? — отвърнах на въпроса с въпрос.

— Нищо не си казала — весело отбеляза Тисл. — Ти поиска врата и ключалка. Не си поставяла условие да я използваме.

— Веднага ще отстраним проблема.

— Твоето желание е заповед за нас, Ваше Величество. — Туиг наведе невъзможно дългото си тяло в почтителен поклон. Върховете на клоните върху главата й чукнаха по пода.

— Не е задължително да сте толкова прилежни.

— Хм — сви устни Тисл. — Тя още не е Нейно Величество. — Черните й лъскави очи ме изгледаха от върха на разрешената ми коса, минаха през следите от сълзи по лицето и стигнаха до върховете на пръстите на босите ми крака. Трудно бе да откриеш каквато и да е емоция в едно толкова странно лице, но ми се стори, че долових леко презрение.

— Но много скоро ще стане — отбеляза Туиг.

Думите й здравата ме разтърсиха. Бих го нарекла страх, ала не беше и удоволствие.

— Скоро ли… скоро ли ще се женим? Горския цар и аз?

— Да. Ще бъдеш при Негово Величество в… — Туиг и Тисл се спогледаха, — в параклиса.

— Параклиса ли?

— Той го нарича така — с леко пренебрежение отвърна Тисл. — Държи на своите странни ритуали на човек, но май няма голямо значение. Важно е — продължи тя лукаво — консумирането.

Лицето ми пламна. Естествено, в света горе консумирането на брака го затвърждава. Смръщих чело. Странни ритуали на човек. Замислих се за строгия млад мъж с кръста и цигулката в ръка от портрета в галерията.

— Как… Как Негово Величество е станал Ерлкьониг? — попитах аз. Но не този въпрос ме интересуваше най-живо.

Как онзи строг млад мъж бе се превърнал в моя Горски цар?

Нито Тисл, нито Туиг отговориха на въпросите ми — било, изказани, било премълчани. Наместо това в ръцете на Тисл, сякаш от нищото, се появи красива копринена рокля и тя ми я подаде да я облека.

— Но защо?

— Всички други царици идват с най-красивите си дрехи — ухили се насреща ми момичето. — Да не искаш да отидеш на погребението си с мръсните парцали?

— Погребението ли? Не става ли дума за сватба?

— Тук между двете няма разлика — сви рамене Тисл.

Поех роклята от ръцете на Тисл. Беше ушита от бяла коприна, много тънка, почти прозрачна. Семплата кройка позволяваше на плата да се спуска надолу, без да очертава тялото. Покров. Тисл извади дълго було, още по-прозрачно от роклята, обсипано с миниатюрни диаманти, и го закрепи в косите ми.

Междувременно Туиг се погрижи за венец от клонки и китки от елша. Спомних си какви сватбени венци бях видяла да продават на пазара в селото и какви венци от сухи цветя и панделки смятах да купя за Кете в онзи фатален ден, когато тя се сблъска с гоблините продавачи. Нямаше да има цветя и панделки за мен, а само венче от сухи клонки. Нямаше да ме придружат сестра или майка, а само две момичета гоблини — едното ме мразеше, а другото ме съжаляваше. Нямаше да има и Божия благословия, а само обещание в мрака.

Когато бях готова, Туиг и Тисл ме поведоха навън в коридора. Тисл вървеше напред, а Туиг държеше шлейфа ми отзад. Така трите поехме из проходите на лабиринта навътре в сърцето на Долната земя, където моят безсмъртен жених ме чакаше, за да му дам живот.

Дълбоко под лабиринта имаше езеро.

Спуснахме се по безкрайна спирала от стълби и спряхме на самотен бряг. Пред нас се ширеше черна повърхност, осветявана от огромни свещници с форма на ръце, които държат факли. Проблясваха каменни стълбове, образувани от капеща вода и напомнящи гигантски зъби, и имах усещането, че всеки миг ще захапят езерото, синьо-зелени кръгове светлина очертаваха мястото, където камъкът се срещаше с водата. В пещерата танцуваха елфически пламъчета. В подножието на стълбата леко се полюшваше баржа, която, изглежда, чакаше мен.

— Къде води това? — попитах аз. Гласът ми отекна в подземната пещера и се разпиля като лъч светлина в призма.

— Езерото се оттича в малки реки и потоци — обясни Туиг. — Оттам водата пълни извори и кладенци в света горе.

— Но това не е твоят път — поясни Тисл. — Това долу — и тя посочи баржата, — ще те отведе право при горския цар, който те чака на отсрещния бряг.

— Сама ли ще прекося водата? — Гласът ми потрепери.

— Да, засега — кимна Тисл.

— Кой ще ме води?

— Пътят е един — меко отбеляза Туиг. — Само напред. Сирените ще те насочват.

— Сирени ли?

— Не слушай песните им — предупреди ме тя. — Изкушават смъртните с песните си и ги завличат в гроб под водата. Дори ние не сме защитени.

— Не са ли едни от вас?

Туиг поклати отрицателно глава и паяжините върху главата й потрепнаха.

— Сирените са живеели тук много преди гоблините да открият планините и хълмовете по тези земи. Някога били колкото листата на дърветата, но се наложило все повече от тях да заживеят под земята, защото вие, хората, сте се размножили много.

— Отдавна не са се срещали с човек — отбеляза Тисл и лицето й се разтегна в хитра усмивка. — Шансовете ти не са кой знае колко.

— Шшш! — намеси се Туиг. — Горския цар има нужда от нея. Ние имаме нужда.

— Хмм — бе единственият коментар на Тисл. Тя обърна поглед към баржата долу.

Колебаех се.

— Страх ли те е? — ухили се подигравателно.

Поклатих глава. Плашеха ме не създанията под тъмните води на езерото, а тъмната фигура, която ме чакаше на отсрещния бряг. Това дълго пътешествие, последното в живота ми като момиче, щях да измина сама. Сърцето ме заболя от този факт.

Туиг и Тисл ми помогнаха да се кача на баржата и леко я побутнаха навътре. Ярка синьо-зелена следа се очерта след мен, раздвижването на водата сякаш даде живот на стотици светлинки. Многоцветни лъчи заиграха по роклята и воала ми. Дъхът ми спря при вида на блестящата красота на тази подземна пещера.

Баржата потегли от пристана и звънливо, сладко пеене изпълни въздуха около мен. Напомняше звука, който издава кристална чаша, когато прокараш пръст по ръба й, но този бе по-ясен, по звънък. Нямаше думи в тази магическа музика, нямаше определена структура, ала паяжината от звуци ме завладя напълно.

Въпреки предупрежденията, се наведох над ръба на лодката, за да разгледам по-добре. В осветената следа се движеха тъмни сенки и противно на здравия разум протегнах ръка да ги докосна. Пръстите ми потънаха във водата и там се появиха нови блестящи вълнички, а когато вдигнах ръка, видях по кожата ми полепнали светещи капки. Потопих отново ръка и нещо меко погали дланта ми. Леки пръсти се увиха около китката ми.

Сенките под водата добиха по-ясни форми. Успях да различа млада жена, която се взираше в мен. Очите й бяха мастилени: косата — светла, с цвят на пролетна зеленина. По изумителната бледа кожа играеха хиляди цветове на дъгата, подобно на люспи на риба. Ала лицето бе това, което закова вниманието ми — широки скули, плоска кост на носа и издадени напред устни. Това бе най-красивото създание, което някога бях виждала.

Тя се подаде над водата — творение от светлина и сенки. Вдигна ръка и погали лицето ми, а в това време музиката се засилваше. Лъскавите устни се движеха под променящата се светлина в пещерата и аз се наведох още малко напред, за да се потопя в шепнещите звуци, които устните издаваха. Исках да усетя с тялото си невероятната песен. Затворих очи и буквално я вдишах.

Шумно стържене се вряза в музиката.

Стресната, се търколих назад в баржата и тя силно се разлюля. Сирената изсъска ядосано и се гмурна бързо под водата. Докоснах с пръсти устните си, по които още бе останало усещането от нейните. Създанията долу се блъскаха в дъното на баржата и заплашваха да я обърнат. Стържещият звук отекна отново и водата се успокои.

Сега, когато сирената ме остави на мира, баржата спря да се движи и аз се озовах сама насред тъмното езеро. Ехото на острия стържещ звук продължи да отеква и да разцепва кристалното пеене, звучало само миг преди това. Седях в баржата и треперех от страх и от нещо повече — породено от почти целувката и почти удавянето ми след появата на младата жена.

Щом вълнението в гладката като стъкло повърхност на водата утихна, светлината също отслабна. Обгърна ме пълен мрак, нарушаван единствено от трепкащите елфически пламъчета и необикновените факли по стените в дъното. Не знаех как да се придвижа напред. Не смеех да рискувам и да потопя ръце във водата, а не виждах и гребло, за да се придвижа. Питах се и какво нечовешко създание изкрещя, та да прогони съблазнителките ми и дали сега, когато ги няма, ще се появи за мен.

В този момент в далечината — невъзможно далеч, се разнесе топлият неравен глас на цигулка. Едва в този момент се сетих, че нестройният звук е резултат от произволно прокарване на лъка по струните. Сърцето ми се обърна — Зеперл е дошъл да ме спаси! Здравият ми разум обаче бързо се намеси. Не беше малкият ми брат. А Горския цар.

Цигулката засвири и баржата потегли сама, сякаш привлечена от музиката. Затаих дъх, заслушана в церемониалната мелодия за тържествената поява на неговата смъртна младоженка по гладката стъклена повърхност.

Дълго пътувах до отсрещния бряг, а с доближаването на целта музиката започна да се променя. От тържествена и церемониална премина в нещо по-просто — повтарящ се мотив на кратка весела мелодия, с която папа ни караше да се разсвирваме, когато бяхме малки. Познавах пиеската. Тоновете препускаха, подскачаха около мен като деца около майско дърво и изваждаха един по един спомените ми.

Мое беше. Парчето беше мое.

Като съвсем малка бях композирала няколко кратки екосеза по мотиви, изпълнени от френски музиканти в странноприемницата ни — танц от шотландски тип, поне така ми казаха тогава. Останах очарована колко жив и весел е той. Беше съвсем прост и го бях написала за клавир, но сега, изпълнен на цигулка, ми напомни за Йозеф, който се упражнява в задната стая. Едва ли е бил на повече от шест години тогава, а аз на десет.

Напълно бях забравила за неговото съществуване, а вероятно бе най-добрият от цялата серия танци. Беше изгорял заедно с останалите мои композиции. А ето че сега оживяваше в ръцете на Горския цар.

Танцът премина в песен, написана по време на романтичен пристъп, когато бях едва на четиринайсет. Изчервих се при спомена за онова време: тъжно девойче, бленуващо за Ханс.

Горския цар продължи да свири моя репертоар, докато най-сетне стигнах до брега. Той изпълни пиеси от най-ранното ми детство, от времето на юношеството ми, та чак до съзряването ми като жена. Докато го слушах, си дадох сметка, че ме познава добре и знае отлично кога и колко да натисне, за да придаде на музиката ми търсеното от мен звучене. Все едно скулптор, който вае и допълва, докато създаде съвършена картина на моята личност. Йозеф свиреше като ангел, но всичко, което съм композирала, бе създадено за него, познавайки силните и слабите му страни. Горския цар интерпретираше мен и ми показваше образ на Лизл, който дори самата аз не познавах. Той свиреше мен.

Заболя ме. Да чуя музиката си в изпълнение на някой, който ме разбира напълно, и то по начин, както дори брат ми не умее, бе наистина болезнено. Музиката ми беше елегантна, изключителна, ефирна и не можех да понеса нейната красота. Искаше ми се да я напъхам обратно под кожата си, да я скрия в сенките, на сигурно място, да не би някой случайно да чуе неин недостатък.

Последните ноти отзвучаха при безшумното докосване на баржата до брега, където спря до пристана. Пред мен стоеше Горския цар на фона на неспокойните пламъци от факлите зад гърба му. Отдалеч ми се видя отблъскващ, а заради дългото черно палто фигурата му изглеждаше още по-висока. На главата му бе кацнала корона от еленови рога. Не виждах лицето му, виждах единствено цигулката и отпуснатия надолу лък.

Стояхме и се гледахме известно време, потънали в мълчание. Сърцето ми ускори ударите си. Неудобството и свенливостта, с която държеше инструмента, още повече ме развълнува. Това ли беше моят млад мъж с нежния поглед? Горския цар остави цигулката и лъка настрани. Отново беше загадъчен и неумолим като статуя.

Слезе безшумно до пристана, за да ме посрещне. Движеше се като сянка, сянка, която се наведе и ми подаде ръка, за да сляза от баржата на брега. Преведе ми през многобройни коридори и накрая влязохме в просторно, добре осветено помещение. През цялото време не разменихме нито дума.

Когато зрението ми свикна с ярката светлина, се огледах. Това беше параклисът. С високи, извити под формата на купол тавани, очевидно дело на природата, а не на човек, прозорците от цветно стъкло бяха наредени на равно разстояние един от друг. Естествено, не се отваряха навън, но пък бяха осветени отвътре. В дъното на параклиса бе разположен олтар със семпло разпятие.

Очите ми се напълниха със сълзи. Създаден бе от гоблини и в Долната земя, но все пак беше храм. Църква, подобна на многото, които бях виждала в света горе. Никъде нямаше гротескни фигури, дело на гоблини. Никакви странни изображения, никакви хилещи се сатири, никакви еуфорични нимфи. Тук бяхме само Христос, Горския цар и аз.

— Нормално е да си тъжна, Елизабет — рече той нежно, докато изтривах сълзите си. — Аз също бях тъжен, когато за първи път слязох на Долната земя.

Кимнах, но съчувствието му само усили потока от сълзи.

Нямаше свещеник, за да ни благослови, нито кой да проведе службата. Въпреки това се намирахме в присъствието на Всевишния. Тук, пред олтара, двамата с Горския цар щяхме да разменим клетвите си.

— Аз… — подхванах, но спрях. Какво да кажа на Ерлкьониг, на Господаря на злодеянията, на Владетеля на Долната земя? В какво можех да се закълна? Вече бях направила най-великото обещание, най-голямата жертва — моя живот.

Видял колебанието ми, той взе ръцете ми в своите.

— Тържествено се заклевам — започна, — че приемам жертвата ти и този подарък — твоя живот, безкористно и от сърце.

Погледнах сплетените ни пръсти. Горския цар имаше ръце на цигулар — дълги, изящни пръсти, като върховете на пръстите на лявата му ръка бяха удебелени там, където притискаха струните. Ръце, които можеха да бъдат колкото нежни, толкова и жестоки, но и до болка познати.

— Заклеваш ли се Елизабет?

Вдигнах очи и видях, че различните на цвят очи са някак неуверени, че пред мен отново е строгият младеж, а не Ерлкьониг.

— Заклеваш ли се, че сключваш този договор по собствено желание?

Гледахме се известно време, без да мигнем. Сетне дадох моя обет.

— Тържествено се заклевам — тихо започнах аз, — че ти се отдавам по своя воля. Телом и духом.

Различните очи погледнаха подозрително.

— Ти, изцяло?

— Да, изцяло.

Горския цар свали от ръката си пръстен с формата на вълк, изкован от сребро. Лапите обгръщаха халката, а на мястото на очите бяха поставени скъпоценни камъни, единият син като лед, а другият сребристозелен.

— С този пръстен те обявявам за моя царица — каза той и взе ръцете ми в своите. — Давам ти суверенни права върху това, което управлявам, както и власт да подчиниш гоблините и мен на своята воля.

Сложи пръстена на единия ми пръст. Беше твърде голям, но свих ръката си в юмрук, за да не падне и да не го загубя. Горския цар сложи длани върху моите.

— Суверенни права върху владенията ми, върху гоблините и върху мен — продължи той. Сетне коленичи. — Смирено моля, царице моя, за твоето състрадание. За състрадание и благоволение.

Освободих ръката си с пръстена и я положих върху челото му — усетих как потрепва.

Той се изправи и взе бокал от олтара.

— Да отпием — подаде ми чашата, — за да скрепим дадената дума.

Виното бе тъмно като къпина или като греха. Езикът ми още помнеше опияняващото действие на виното на гоблините, сладкия, плътен вкус. Спомних си как омекнаха краката ми, как разпуснато се държах по време на Бала на гоблините и в мен бавно се надигна гореща вълна. Поднесох нетърпеливо бокала към устните си и няколко капки вино паднаха върху бялата ми сватбена рокля.

Без да сваля очи от мен, Горския цар взе чашата и също отпи. Бъдещите нощи бяха наситени с обещания и се заклех да посрещна всяко едно от тях.

Той върна чашата на олтара и с опакото на ръката си внимателно попи виното, останало по устните му. Преглътнах с усилие. Сетне Горския цар ми предложи ръката си и напуснахме параклиса на Долната земя като съпруг и съпруга.