С. Джей-Джоунс
Зимна песен (7)

5
Прослушването

Шумът от събраните в салона на странноприемницата посетители изпълваше коридора пред стаята на Йозеф. Брат ми отстъпи инстинктивно назад, но аз го хванах за ръка и го изтеглих на светло.

Малкото ни заведение никога не беше виждало такова множество. Повечето посетители бяха жители от близкия град, тук бе и хер Баумгартнер, бащата на Ханс. Майка ми сновеше между масите и сервираше сама. След няколко минути Кете се появи от кухнята с чинии с храна, следвана от Ханс, натоварен с халби бира.

— Ето го нашия малък Моцарт! — Един от клиентите се изправи и посочи възторжено към мен. Сърцето ми подскочи от вълнение и страх, но бързо осъзнах, че той има предвид Йозеф, който се криеше зад мен. — Хайде, Моцартчо, изсвири ни жига!

Естествено, гостенинът не говореше за мен. Аз бях никоя, забравеното дете на Фоглерови — нямах нито вид, нито талант, за да бъда показвана. Истината обаче с нищо не намали болката от разочарованието.

Йозеф се впи в полата ми.

— Лизл…

— Тук съм, Зеп — и леко го побутнах към майстер Антониус. — Върви.

Баща ни и прочутият цигулар седяха до пианото недалеч от камината. Това бе най-добрият клавир в къщата. Папа го използваше, когато все още преподаваше. Двамата оживено си разказваха спомени от едно време — как бяха свирили с „големите“ в началото на своята кариера. Говореха на италиански — майчиният език на майстер Антониус, езика, който папа не владееше добре. Забелязвах какви грешки прави и трепнах от неудобство. Пийнеше ли малко, беше невъзможно да спреш баща ми.

— Това ли е момчето? — попита майстер Антониус, щом Йозеф пристъпи напред. Немският му беше напълно поносим.

— Да, маестро — гордо заяви папа и тупна брат ми по рамото. — Това е Франц Йозеф, моят единствен син.

Йозеф ми хвърли уплашен поглед. Кимнах му окуражително.

— Ела насам, момче. — Маестрото му даде знак да приближи.

С изненада забелязах, че пръстите на цигуларя са изкривени от ревматизъм. Как ли свиреше?

— На колко си години?

Йозеф трепна.

— На четиринайсет, господине — успя да промълви той, след като преглътна няколко пъти.

— А от колко време учиш?

— От бебе — обади се папа. — Откакто проговори!

— Остави момчето само да каже, Георг. — Майстер Антониус извърна лице към Йозеф. — Е? — изкашля се той. — Как ще отговориш?

Брат ми погледна първо мен, после папа.

— Откакто станах на три, господине.

— Нека позная — изсумтя майстер Антониус. — Пиано, теория, история и композиция, прав ли съм?

— Да, господине.

— Баща ти, предполагам, ти е преподавал също френски и италиански.

Йозеф се стъписа. Освен баварски и немски ние говорехме слабо френски и знаехме съвсем малко италиански, най-вече свързан с музиката.

— Все едно, явно не е било така — махна цигуларят с ръка. — Е, да видим какво можеш — посочи той цигулката в ръцете на брат ми.

Възрастният маестро не криеше пренебрежението и скептицизма си. Вероятно се питаше защо Георг Фоглер не е завел сина си в някой от по-големите градове за по-нататъшно образование, ако си е заслужавало.

Защото, мислех си тъжно, папа не вижда по-далеч от дъното на следващата чаша.

— Какво ще ни изсвириш, момче? — подкани майстер Антониус Йозеф, който очевидно се колебаеше.

— Соната от Хайдн — промълви брат ми с леко заекване.

Стомахът ми се сви в съчувствие.

— Хайдн, значи! Не е написал нищо добро за цигулка. И какво по-точно?

— В ре мажор, ном… Номер две — едва чуто рече брат ми.

— Предполагам ще имаш нужда от акомпанимент, Франсоа?

При вида на човека, изправил се до майстер Антониус, и Йозеф, и аз подскочихме. Не мога да кажа кое ни изненада повече — красотата или тъмната кожа.

— Това е моят асистент Франсоа — съобщи цигуларят, пренебрегвайки изненаданите възклицания на присъстващите. — За съжаление той не е цигулар, но е майстор на клавишните.

В думите му се долавяше неприкрито пренебрежение.

Младежът в редингот в златисто и слонова кост, жълтеникави кожени панталони и напудрена перука приличаше по-скоро на домашен любимец, отколкото на помощник на музикант. Стомахът ми се сви при мисълта що за човек е този майстер Антониус.

Йозеф се изкашля, за да прочисти гърлото си, и ми хвърли ужасен поглед. Двамата бяхме свирили заедно и очаквахме аз да съм на пианото. Пристъпих напред с думите:

— Бих искала да акомпанирам на брат ми, ако нямате нищо против.

— Коя е тя? — попита майстер Антониус, очевидно забелязал ме за първи път.

— Дъщеря ми Елизабет, и тя има музикална подготовка — обади се папа. — Простете й маестро, не можех да й откажа, когато искаше да учи музика като дете.

Трепнах. Папа наистина ми преподаваше, но не е било, защото имам данни, а с определена цел. Да акомпанирам, а не да бъда музикантка.

— Семейство на музиканти, значи — сухо отбеляза майстер Антониус. — Нещо като Нанерл^[1] за Волфганг, нали?

— Разбира се, че ще отстъпим мястото на младия маестро Франсоа, щом това е желанието ти Антониус.

— Fransois, assied-toi et aide le petit poseur avec sa musique, sinate de Haydn, s’il te plait. Numeri deux, majeur D^[2].

Франсоа кимна отривисто и приближи пианото. Отметна със замах пешовете на редингота си, така успяхме да видим небесносинята подплата на дрехата му, и се настани на стола, фигурата му предизвика огромна изненада сред любопитната и съвсем не добре настроена към него аудитория.

Младежът постави ръце върху клавиатурата, готов да започне, и кимна на брат ми.

Йозеф тръпнеше от вълнение. Младежът пред него бе красив: с гладка и чиста кожа, пълни устни, тъмни очи с дълги мигли. До този момент никога не бяхме виждали чернокож, но не мисля, че само цветът на кожата очароваше брат ми.

Изкашлях се тихо и Йозеф трепна. Като избягваше да срещне погледа на Франсоа, вдигна цигулката с пламнали от смущение страни. Младежът се бе усмихнал едва забележимо.

Посъвзел се, Йозеф кимна към Франсоа и зададе темпото с лъка си. Миг след началото в салона се възцари пълна тишина.

Един непрофесионален слушател трудно би нарекъл изпълнението на Йозеф и Франсоа любителско. Всичко бе изключително точно и ясно, фразите — безупречни. Но ако човек познаваше брат ми така, както аз, или ако изобщо обича музиката, не можеше да не усети интелигентност и старание в изпълнението. Той интерпретираше нотите, все едно четеше думи и изречения.

Повечето от гостите нямаха много опит с музиката и скоро след като двамата започнаха, тихият шум на разговорите се засили. Много от посетителите насочиха отново вниманието си към храната и питиетата, но от любезност се стараеха да не говорят високо. Все пак намериха се неколцина, които не откъсваха очи от Йозеф, Франсоа, майстер Антониус, семейството ми и Ханс. В един от потъналите в сянка ъгли забелязах мъж, при вида на който сърцето ми спря.

Горския цар.

Стоеше сред нас открито и без всякакво неудобство, облечен така, че да не се отличава много — в кожени панталони и палто от груба вълна. Въпреки всичко човек трудно би го пропуснал поради високия ръст, тънката фигура и необичайния цвят на лицето и косата, толкова различни от всички нас — набити, тъмнокоси селяни. Погледите ни се срещнаха. Неговият направо ме пронизваше, докосвайки нещо много съкровено в мен, което оставаше невидимо за останалите. Устните му се извиха саркастично.

Присъствието му отново събуди в съзнанието ми тревогата за нещо загубено. И тогава изведнъж ме заля вълна от страх: изкривени пръсти, кървавочервен плод, сестра ми с червената пелерина в зимната гора, забравен разговор между елшовите дървета. Внезапно за части от секундата сякаш бяхме само двамата. Времето и паметта бяха просто една от неговите играчки.

Разкъсваха ме две противоречиви чувства. Щеше ми се да се изправя срещу него. Същевременно исках да се направя, че го няма. Ала ми липсваше смелост да приближа до Горския цар, боях се да призная, че присъства. Изправя ли се лице в лице с него, означава, да призная съществуването му, а исках да го запазя като моя красива, съкровена тайна.

— Така, така — мърмореше майстер Антониус и кимаше одобрително.

Изпълнението на Йозеф и Франсоа отново стигна до съзнанието ми — красиво и безупречно.

— Много съм впечатлен. Много.

Усетих, как се изпълвам с надежда.

— Голям образ е този Франсоа, нали? — Лицето на майстер Антониус се разтегна в самодоволна усмивка.

Вбесих се. Образ. В ръцете на този човек поверявахме кариерата на Йозеф.

— Изумителна работа — продължи той да шепне заговорнически на баща ми. — Взех го като бебе от един пътник от Сан Доминго. Майка му била робиня от остров Испаньола, а бащата някакъв моряк. Нито един от двамата нямал каквито и да било музикални заложби, а виж го сега! Чудесно доказателство, че вземеш ли ги от малки, можеш да обучиш тези от негроидната раса като всеки друг.

Щях да повърна. Този виртуоз би трябвало най-добре да знае, че музикалността е Божи дар. Музика и душа. Умението може да се научи, но талантът — не. Пръстите на Франсоа летяха по клавиатурата с лекота, а доказателството за вродения талант бе в начина, по който свиреше.

Трудно ми беше да стоя безучастна. Неволно очите ми се насочиха към тъмния ъгъл, където за последен път зърнах Горския цар, ала там го нямаше. Дали пък не беше плод на въображението ми?

Оставаха още две части от сонатата, но виждах, че майстер Антониус вече е взел решение. Уменията на Йозеф бяха неоспорими, ала нещо все пак липсваше, нещо специално, нещо в повече.

Папа сгреши, помислих си аз. Хайдн е твърде умозрителен за брат ми. Йозеф щеше да покаже възможностите си много по-добре с Вивалди, както бях предложила аз. Самият Вивалди е бил цигулар, познава възможностите на инструмента и пише така, че те да се разгърнат. Йозеф го знаеше. Аз го знаех. Папа също го е знаел някога.

В салона вече бе станало много горещо. Беше претъпкано с хора, спокойно поглъщащи Kraut, Wurst und Bier^[3]. Йозеф и Франсоа свиреха, забравили за всичко друго, освен за удоволствието от музицирането един с друг. Виждах как всеки усеща реакцията на другия и отговаря съответно: движението на тялото на брат ми, помръдването на раменете на Франсоа: свиреха като двама влюбени, които познават всеки нюанс на поведението на отсрещния. Очите ми се напълниха със сълзи.

След края на пиесата се разнесоха любезни аплодисменти. Йозеф и Франсоа се усмихнаха един на друг с видимо удоволствие от преживяното. Папа ръкопляскаше до забрава, но майстер Антониус едва прикри отегчената си прозявка.

— Добре, много добре — обърна се възрастният виртуоз към Йозеф. — Ти си доста способен, младежо. Ще постигнеш много с правилния учител.

Лицето на брат ми посърна. Йозеф беше наивен, но не и сляп, и чудесно разбираше, че това поздравление не означава предложение да бъде взет за ученик.

— Да, господине. — Светлините от огъня в камината проблясваха в очите му. — Много ви благодаря за възможността да свиря пред вас.

При вида на едва сдържаните сълзи на брат ми не издържах и попитах:

— А кой според вас е правилният учител, маестро? — Въпросът ми се вряза като нож сред шума от разговорите и последните аплодисменти. — Кой би взел брат ми за ученик, щом вие не желаете?

Тревожен шепот мина през помещението. Видях как изненадани погледи се впиха като остриета в мен, но не им обърнах внимание. Очите на майстер Антониус отскочиха към мен.

— Не й обръщай внимание Антониус — обади се папа. — Тя обикновено се изхвърля.

Възрастният цигулар му махна с ръка.

— Имам изисквания към учениците, които вземам, фройлайн. И макар брат ви да е отличен изпълнител, му липсва как да се изразя… je ne sais quoi^[4].

Претенциозността му бе също толкова противна, колкото и високомерието му. А и френският му беше слаб колкото и моят и с подчертан италиански акцент.

— И какво е то маестро? — настоях аз.

— Талант — самодоволно изтърси майстер Антониус. — Истински талант.

Скръстила ръце на гърдите си, продължих:

— Моля, бъдете по-конкретен, маестро. Боя се, че ние, селяните, не владеем думите като вас.

Сред присъстващите настана оживление и този път любопитните погледи се впиха в майстер Антониус.

— Лизл — предупредително извиси глас папа. — Прекаляваш.

— Не, не Георг — спря го изтъкнатият ни гостенин. — Младата дама иска да знае — подсмихна се той. — Истинският талант не означава само технически умения, нали? Всеки глупак може да изсвири правилно нотите. Иска се… страст и усет за великолепието, та да свържеш звуците в нещо истинско. Нещо реално.

— Щом истинският талант е съчетание от изпълнение и страст — кимнах аз в знак на съгласие, без да смея да погледна към баща ми, — вероятно брат ми не изсвири подходящата пиеса.

Думите ми събудиха интереса на маестрото. Той повдигна гъстите си вежди, тесните очички блеснаха над пълното лице.

— Излиза, че малката фройлайн се мисли за по-добър преподавател от баща си! Е, събуди любопитството ми, момиче. Много добре, нека да чуя. Какво според теб е подходящо да изсвири брат ти?

Йозеф ме погледна, видимо изплашен. Усмихнах му се с елфската усмивка, както я наричаше той — едновременно игрива и пакостлива. Само след миг той също се усмихна.

Отидох до пианото и Франсоа любезно ми отстъпи мястото си. Йозеф беше неспокоен, но ми имаше доверие, пълно доверие. Сложих ръце на клавиатурата и засвирих шестнайсетини ноти, имитирайки пицикатото на цигулката.

Очите на брат ми светнаха, разпознал ритмичната фигура.

Да, Зеп — помислих аз. — Сега ще изсвирим „Зимата“.

Той постави цигулката под брадичката си и лъка върху струните. След още един такт Йозеф затвори очи и засвири втората част — Ларго от произведението на Вивалди, „Зимата“.

Мелодията беше нежна и малко меланхолична. Папа често ни приспиваше с нея, когато бяхме малки. Пиесата не беше сложна и още тригодишен, Зеперл я свиреше по слух на своята четвъртинка цигулка. Все пак бе произведение за възрастни. Брат ми правеше свои импровизации и така музиката стана нещо напълно негово. Никой не умееше по-добре от Йозеф да предава нюансите на носталгията и копнежа. С годините доби техника и продължаваше да свири пиесата отново и отново, докато не се превърна в едно цяло с цигулката си. От всички сонати и концерти, които Йозеф знаеше, това беше произведението, най-близо до собствения му глас, и човек забравяше за инструмента.

Цигулката пееше, галеше слуха, разпръсквайки магията си във възцарилата се благоговейна тишина. Божествено!

Ларгото не беше дълго и много скоро двамата с Йозеф стигнахме края. Тялото му забави движението си, стараех се да следвам ритъма му, забавяйки темпото на акомпанимента. Щом отекна и последният звук, за миг настъпи мълчание.

Всички благоговейно изчакаха да отзвучи в съзнанието и последният тон. Избухнаха гръмки аплодисменти, подхванати от самия майстер Антониус. Франсоа скочи с виковете:

— Браво! Брависимо!

Пламнал от смущение и с блеснали очи, Йозеф се усмихна на Франсоа. Без предупреждение той започна третата част на „Зимата“ от Вивалди — Алегро. Напрегната и бърза, тази част изискваше всичките му умения на виртуозен изпълнител и аз трудно го догонвах. Сама бях адаптирала акомпанимента на Ларгото, но не бях работила върху другите части. Франсоа кимна леко и му отстъпих мястото си пред пианото.

За части от секундата той намери докъде бе стигнал Йозеф и продължи с лекота. Следваше динамиката на изпълнението, знаеше къде да забави, къде да спре, за да остави брат ми свободно да импровизира, къде да се включи по-активно и акомпаниментът му бе направо съвършен. Гърлото ми се сви. Този слабичък, тъмнокож младеж долавяше неизказаните нюанси в душата на брат ми по-добре от мен. Влизаше в ритъма на Йозеф, без да се замисли, и умееше да адаптира спрямо него музикалния текст, който знаеше, и дори този, който не му бе добре познат.

Завършиха в невероятно добър унисон. Присъстващите избухнаха в аплодисменти. Папа тупна брат ми по рамото, като не спираше да повтаря, та всички да чуят, че именно той е научил момчето на онова, което може, а в същото време майстер Антониус поздравяваше Франсоа за невероятно успешното изпълнение.

— Дори не знаех, че познаваш Вивалди, хитрецо. — Сетне се обърна към Йозеф: — Оказа се, че ти, младежо, имаш и вкус, и визия. Вивалди! Il Prete Rosso или Червения свещеник, както го наричаме у дома. Колко много направи той за цигулката, макар някои хора — хвърли поглед към папа — да не признават още гения му.

Никой не спомена и дума, че аз бях предложила Вивалди, а не Йозеф. Моята роля се загуби във вълнението след чутото от брат ми.

— Благодаря, маестро. — Лицето на Йозеф почервеня, очите му грееха.

Потърсих погледа му, за да го поздравя, но цялото му внимание бе насочено единствено към Франсоа. Младежът не оставаше безразличен.

Обърнах се. Папа вдигаше шумни тостове и пиеше за постижението на сина си, а мама — строгата, сдържана моя майка, плачеше без никакво притеснение, скрила лице в престилката си. Констанце кимаше одобрително от гнездото си край огъня, докато Кете…

Сърцето ми спря.

Къде беше Кете?

Замина, прошепна нечий ших глас в ухото ми.

Извърнах се сепнато. Нямаше никой, но съдейки по тръпките по кожата ми, бях сигурна, че нечии устни ме бяха докоснали. Всички наоколо тържествуваха, с изключение на мен. Бях изолирана от общото вълнение.

— Кете — прошепнах.

Замина, прошепна отново гласът.

Този път го видях.

Опрял гръб в стената, стоеше със скръстени ръце в най-далечния ъгъл на салона. Високият, елегантен непознат.

Горския цар.

Неподвижна фигура сред общото оживление. Реалност, в която всичко друго се отразяваше. Ясно се открояваше на фона на останалото, потънало в мъгла, сякаш бяхме единствените живи тук, в свят на илюзии и сенки. Усмихваше ми се и всяка фибра от тялото ми се стремеше към него. Ухиленото му лице бе в състояние да ме накара да затанцувам.

Даде знак с глава към вратата, водеща навън. Тръгна през тълпата. Придвижи се през множеството като полъх, като дух, който преминава през празнуващите. Те не долавяха неговото докосване, когато леко ги отбутваше, за да мине, но спираха за миг разговорите си, сякаш облъхнати от неочакван хлад. Никой друг, освен мен не виждаше Горския цар. Единствено аз.

Той спря на прага и обърна глава назад. Леко повдигна вежда.

Ела.

Беше повече от повикване. Беше заповед. Усетих призива с костите си, с цялото си тяло. Но оказах съпротива.

Студените като лед очи проблеснаха и ме обзе страх. Треперех, но не от студ. Страдах, но не от болка. Краката ми ме поведоха въпреки волята ми и последвах Горския цар в тъмнината навън, далеч от светлината.