С. Джей-Джоунс
Зимна песен (4)

2
Елате, купете! Елате, купете

— Елате, купете! Елате, купете!

Селският площад бе изпъстрен с натежали от стока сергии, а продавачите викаха с цяло гърло.

— Току-що опечен хляб!

— Прясно мляко!

— Козе сирене!

— Топла вълна, не сте виждали толкова мек вълнен плат!

Някои продавачи дрънкаха със звънци, други въртяха дървено кречетало, имаше и такива, които думкаха на самоделни барабани — само и само да привлекат вниманието на купувачите. Настроението на Кете се подобряваше с всяка следваща крачка.

Не разбирах какво е удоволствието да изхарчиш една монета за нещо приятно, но сестра ми обожаваше да пазарува. С видима наслада прекарваше пръсти по тъканите — коприна, кадифе и атлаз, внесени от Англия, Италия и дори от Далечния изток. Заравяше нос в букетчетата изсушена лавандула и розмарин, притваряше от удоволствие очи, докато опитваше силния вкус на горчицата върху топлия брецел, който си бе купила. Изпитваше истински чувствена наслада.

Вървях след нея и се питах дали да не взема венец от изсушени цветя или от панделки като сватбен подарък за сестра ми… или в знак на извинение. Кете обичаше, не, тя обожаваше красиви неща. Забелязах как зрели жени от града свиваха устни, а други възрастни хора хвърляха строги погледи, забелязали удоволствието на сестра ми, сякаш беше нещо неприлично и дори скверно. Особено един мъж — висок, блед и елегантен на вид, я наблюдаваше с упоритост, от която, ако беше насочена към мен, със сигурност щях да пламна от смущение.

— Елате, купете! Елате, купете!

Група продавачи на плодове в края на пазара се провикваха със силни, ясни гласове и успяваха да надвикат шума на тълпата. Изпълваха слуха почти като песен на сребърни звънчета и неусетно насочих стъпки натам. Сезонът на пресните плодове отдавна беше отминал, но не можех да не забележа, че тези на сергията им бяха закръглени, сочни и изкусителни.

— О, Лизл! — напълно забравила за недоразуменията между нас, възкликна Кете! — Праскови!

Продавачите кимаха усмихнато и протягаха към нас ръце със своята стока, от която се носеше аромат на зрели плодове. Устата ми се напълни, но побързах да извърна глава и дръпнах Кете след мен. Нямах излишни пари.

Преди няколко седмици бях дала някои лъкове на Йозеф за поправка и за смяна на космите, та да са готови за прослушването пред майстер Антониус. Бях икономисвала и трупала монети при всяка възможност, защото поправката на инструмент не е никак евтина.

Продавачите на плодове забелязаха жадните ни погледи.

— Приближете, прекрасни дами! — летяха към нас мелодичните им гласове. — Елате насам, прелестни създания. Насам! Купете си! — Един от тях почукваше в ритъм по дървената маса, а останалите подеха кратка песен: „Сливи и кайсии, праскови, къпини — опитайте, вкусете!“.

Без да се усетя, подхванах мелодията и затананиках в търсене на хармонията. Терца, квинта, малка септима. Играех си тихичко с акордите. Получаваше се истинска дантела от звуци, на моменти странна и дори малко дива.

Изведнъж продавачите обърнаха погледи към мен, чертите на лицата им се изостриха някак, усмивките им се удължиха. Кожата на тила ми настръхна и мелодията ми остана недовършена. Имах усещането, че погледите им гъделичкат кожата ми, докато зад мен някой, невидим за останалите, погали тила ми. Хвърлих поглед през рамо.

Високият, блед, елегантен непознат.

Нахлупената над очите качулка скриваше чертите му, но под наметката успях да зърна красивите му дрехи. Забелязах проблясъци на златни украшения и сребърни нишки на кадифен брокат. Доловил учуденото ми изражение, непознатият загърна по-плътно пелерината около тялото си, но не и преди да видя сиво-кафявия цвят на плътно прилепналите около бедрата му панталони. Побързах да извърна глава, ала червенината, заляла лицето ми почти затопли въздуха наоколо. Имаше нещо познато в този мъж.

— Браво! Браво! — провикнаха се възторжено продавачите на плодове след края на песента. — Ела, талантлива девойко в червено, да получиш своята награда!

Сочеха сергиите си, дългите им пръсти сякаш бяха с прекалено много стави и усетих как над мен мигновено мина нещо като странно докосване. Един от търговците ми подаде праскова.

В мразовития есенен въздух се понесе ароматът на плода, но в него долових полъх на нещо гнило, нещо отвратително. Потръпнах погнусена, още повече че забелязах как лицата на продавачите започнаха да се променят. Кожата им придоби зеленикав оттенък, зъбите им се изостриха и по върховете на пръстите им се появиха дълги нокти.

Пази се от гоблините и стоката, която продават.

Кете протегна и двете си ръце към прасковата.

— О, да моля!

Сграбчих шала на сестра ми я дръпнах назад.

— Девойката знае какво иска — обади се един от продавачите. Усмихна се на Кете, но това бе по-скоро злобно хилене. Устните му се разтягаха повече от обичайното, разкривайки пожълтели остри зъби.

— Пълна със страст, пълна с желание. Бързо се насищаш на леснодостъпното.

— Да вървим, Кете — процедих ужасена. — Закъсняваме. Трябва да се отбием при хер Каел, преди да се приберем.

Кете не можеше да откъсне очи от разнообразните плодове. Нещо ставаше с нея — челото й се набръчка, дишаше тежко, страните й горяха, а очите блестяха трескаво. Стори ми се, че й прилошава или… я обзема странна възбуда. Връхлетя ме усещане за нещо лошо и нередно, изплаших се, защото почувствах как част от нейното вълнение пролазва и по моите крайници.

— Да вървим — настоях аз. Очите на Кете бяха празни и някак стъклени. — Анна Катарина Магдалена Ингеборг Фоглер! — почти извиках аз. — Тръгваме си.

— Някой друг път, миличка — хилеше се насреща й продавачът.

Притеглих сестра си към мен, за да я защитя.

— Тя ще дойде пак — продължаваше мъжът. — Момичета като нея не издържат дълго на изкушението. И двете са готови… да бъдат откъснати.

Отдалечих се, тикайки Кете пред мен. С ъгълчето на окото си зърнах отново непознатия. Усетих как ни наблюдава изпод качулката. Следеше ни. Преценяваше. Претегляше. Един от продавачите го дръпна за наметката и мъжът наведе глава, за да чуе какво му казва, без да ни изпуска от поглед. По-скоро не сваляше очи от мен.

Внимавай.

Отново ме спряха. Беше един от другите продавачи на плодове — дребен мъж с щръкнала къдрава коса като цъфнал магарешки бодил и с изпито лице. Висок колкото дете, а с изражение на старец, по-стар дори от Констанце, по-стар от самата гора.

— Тази — посочи той Кете, отпуснала глава на рамото ми — гори като подпалка. Светла е, но не грее. Докато ти… ти тлееш, госпожице. В теб има огън, който гори бавно. Блещука нагорещен и чака нечий полъх, за да се разгори. Много любопитно. — Лицето му бавно се разтегна в усмивка. — Любопитно наистина.

Продавачът изчезна. Примигнах, но той така и не се появи и започнах да се чудя дали не съм си въобразила, че е имало такава среща. Тръснах глава, за да се освободя от мисълта, и стиснах по-здраво ръката на Кете. С твърди крачки я поведох към магазинчето на хер Каел, решена да забравя тези странни, приличащи на горски духове мъже и техните плодове — изкусителни, сладки и непостижими.

Щом се отдалечихме от сергиите с плодове, Кете се отскубна от мен.

— Не съм малко дете, та някой да се грижи за мен — процеди тя през зъби.

Стиснах устни, едва сдържайки се да не изсъскам нещо в отговор.

— Добре. — Извадих малката си кесия. — Отиди да намериш Йоханес пивоваря и му кажи…

— Знам какво да правя, Лизл — сопна се тя и дръпна кесията от ръката ми. — Не съм толкова тъпа. — След тези думи сестра ми се завъртя на пета и изчезна в тълпата край нас.

Изпълнена с лоши предчувствия тръгнах към магазинчето на хер Каел. В нашето село нямаше майстор, който да прави лъкове или цигулки, но хер Каел познаваше най-добрите майстори в Мюнхен.

Благодарение на дългото си познанство с нашето семейство той бе виждал много ценни инструменти, минали през заложната му къща, и се стараеше да поддържа добри контакти с лютиери. Като стар приятел на папа, можеше да се очаква, че е добронамерен.

Щом свърших работата си при него, тръгнах да търся сестра си. Човек лесно можеше да открие лицето на Кете в морето от хора на площада. Усмивката й беше най-широка, очите — най-блестящи, розовите й страни — най-червени. Дори косата на Кете под онази нелепа шапка грееше като златопера птица. Трябваше само да проследя накъде са обърнати погледите на хората от селото — възхитени и възторжени, те ме отведоха направо при сестра ми в центъра на тълпата.

Наблюдавах за кратко как спори и се пазари с продавачите. Кете беше като актриса на сцената — превъзбудена и силно развълнувана, тя очевидно въздействаше и усмивката й печелеше. Пърхаше и флиртуваше без капка неудобство, видимо щастлива да привлича погледите, както пламъкът — нощни пеперуди. Не само мъжете, но и жените оглеждаха извивките на тялото й, овала на лицето и сочните устни.

Докато стоях отстрани, ми беше трудно да забравя колко много грях има в телата ни и колко лесно се поддаваме на порока. Но човек се ражда за печал, както искрите — за да хвъркат високо, както пише в Книга Йов от Библията^[1]. С прилепналите по тялото дрехи и неприкритите прояви на чувствена наслада всичко в Кете крещеше, че е сластолюбива.

Изведнъж си дадох сметка: пред мен стои жена — жена, а не дете. Кете съзнаваше как въздейства тялото й на околните и това напълно бе изместило невинността й. Сестра ми беше прекрачила прага от момиче към жена без мен. Почувствах се изоставена. Предадена. Млад мъже се умилкваше около нея, докато тя оглеждаше ботушите му, и буцата негодувание, заседнала в гърлото ми, почти ме задуши.

Какво не бих дала да съм обект на нечие желание, макар и за миг. Какво не бих дала да опитам този плод, тази главозамайваща сладост да бъдеш желана. Копнеех. Копнеех за онова, което Кете приемаше за даденост. Мечтаех да съм покварена.

— Дали бих могъл да привлека вниманието на младата дама в червено с няколко дрънкулки?

Сепнах се и вдигнах очи в посоката, откъдето идваше гласът — отново елегантният непознат.

— Не, благодаря — тръснах аз глава. — Нямам излишни пари.

Мъжът пристъпи към мен. Облечената му в ръкавица ръка държеше флейта, красиво резбована и прясно лакирана. Ясно виждах как искрят очите му изпод спуснатата напред качулка.

— Така ли? Щом не искате да купите нищо от стоката ми, бихте ли приели подарък?

— Подарък ли? — Настойчивият му поглед ме смути. Никой не ме бе наблюдавал така — все едно не съм само съвкупност от очи, нос, устни, коса и всичко по мен, което си беше съвсем невзрачно. Гледаше ме, сякаш вижда цялата ми същност, сякаш ме познава. Но дали аз го познавах? Определено бях объркана и се опитвах да си го спомня като отдавна забравена песен.

— И защо?

— Трябва ли да има причина? — Гласът му не беше нито дълбок, нито силен, но нещо в него напомняше дълбока гора и сурови зимни вечери. — Може би просто имам желание да разведря малко деня на една млада жена. Нощите стават все по-дълги и студени.

— О, господине — възразих отново аз, — баба ме е предупредила да се пазя от вълците в гората.

Мъжът се разсмя и при вида на белите му остри зъби ме побиха тръпки.

— Мъдра жена е баба ви — отбеляза той. — Сигурно ви е казала и да не се доближавате до мъжете гоблини. Вероятно ви е казала също, че ние и те сме едни и същи.

Предпочетох да не отговарям.

— Умна сте. Не ви предлагам този подарък от добро сърце, а по-скоро воден от егоистичното желание да видя какво умеете с него.

— Какво искате да кажете?

— Има музика в душата ви. Дива, необуздана музика и аз я чувам. Противоречи на всички правила и закони, които вие, хората, сте наложили на музиката. Заражда се вътре в душата ви, а аз искам да я пусна навън на свобода.

Беше ме чул да тананикам с продавачите на плодове. Дива, необуздана музика. Бях чувала това определение от папа и преди. Тогава ми прозвуча като обида. Музикалната ми подготовка в най-добрия случай можеше да се нарече елементарна. От всички нас папа отделяше най-много време да образова Йозеф, за да е сигурен, че брат ми знае теорията и историята на музиката — структурата и основите й. Слушах тези уроци, когато можех, и ги прилагах в композициите си, без много да се замислям.

Ала този елегантен непознат не се опитваше да критикува отсъствието на музикална основа. Думите му се запечатаха в съзнанието ми.

— За теб е, Елизабет. — И той отново ми подаде флейтата.

Този път я поех. Въпреки студа усетих, че е топла почти колкото кожата ми.

Едва когато непознатият се загуби в тълпата, си дадох сметка, че той знае името ми.

Елизабет.

Откъде можеше да знае?

Държах флейтата и се възхищавах на устройството, прокарвах пръсти по формите и връзките на отделните части.

Някъде дълбоко в съзнанието ми се въртеше мисъл за нещо забравено или загубено. Постепенно се избистри в една дума, която все ми убягваше.

Кете.

Внезапен страх прогони обърканите ми мисли. Кете, къде беше Кете? В множеството около мен нямаше и следа от смешната й шапка, нито подобие на звънкия й смях. Ужас скова цялото ми същество, съчетан с тревожното чувство, че са ме изиграли.

Защо този висок, елегантен непознат ми бе предложил подарък? Дали го водеше само егоистичното любопитство към мен, или беше просто трик, за да отклони вниманието ми, докато приличащите на гоблини мъже отвличаха сестра ми?

Пуснах флейтата в чантата си и без да обръщам внимание на възмутените погледи на местните клюкари и подсвиркванията на селските безделници наоколо, вдигнах полите на роклята си и се спуснах из пазара, обзета от паника, като не спирах да викам името на Кете.

Здравият разум се бореше с вярванията ми. Бях достатъчно възрастна, за да вярвам в разказите от своето детство, а същевременно не можех да отрека колко необикновена беше срещата ни с продавачите на плодове. С високия елегантен непознат.

Те бяха гоблини.

Но вече никъде не се виждаха.

Елате, купете, елате купете!

Призрачните гласове заглъхваха, понесени от слабия вятър — по-скоро спомен, отколкото звук. Поех към тази неуловима музика, чувах я с невидима и неосезаема своя част, а не толкова със слуха си. Музиката ехтеше в сърцето ми и ме теглеше, все едно съм кукла на конци.

Знаех къде е отишла сестра ми. Ужас сграбчи сърцето ми, обзе ме абсолютната увереност, че ще се случи нещо лошо, ако не стигна навреме. Бях обещала да я пазя.

Елате, купете, елате купете!

Гласовете ставаха все по-тихи, идваха някак отдалеч и постепенно съвсем заглъхнаха, превръщайки се в призрачен шепот. Стигнах до края на пазара, но продавачите на плодове бяха изчезнали. Нямаше сергии, нямаше маси, нямаше палатки, нямаше плодове — нищо не подсказваше, че са били там. Единствено самотният силует на Кете се рееше в мъглата с развети от вятъра дрехи, все едно бе излязла от приказките на Констанце. Изглежда, бях пристигнала навреме. Може би нямаше защо да се страхувам.

— Кете! — провикнах се аз и се спуснах да я прегърна.

Сестра ми се обърна. Устните й — червени, лепкави от сладък сок — блестяха подути като след дълга, страстна целувка.

Държеше в ръка изядена до половината праскова, чийто сок се стичаше по пръстите й като струи кръв.