С. Джей-Джоунс
Зимна песен (34)

5
Продължение

Събудих се от нечия шумна свада. Бях отново малка, двете с Кете лежахме под завивките в леглото си и слушахме разправията на родителите ни долу. Караха се за пари, за Йозеф, за Констанце. Когато не се целуваха или закачаха, мама и папа си крещяха.

— Как можахте да допуснете това? — Нещо се счупи. — Казах ви да не я изпускате от поглед.

Още нещо се разби. Отворих очи и видях Горския цар да беснее пред разтрепераните в ъгъла Тисл и Туиг. С прилепнали към главата уши, те пълзяха на колене пред своя господар, за да измолят пощада.

— Махайте се — изрева той. Една от вазите над огнището полетя към главата на Туиг. — Вън.

— Спри!

Вазата застина във въздуха.

Горския цар се извъртя, моите момичета гоблини ококориха очи към мен.

— Остави ги — обадих се аз. — Нямат вина.

Освободена, вазата се разби на парчета на пода.

— Ти! — ноздрите му потрепваха разширени, очите му мятаха светкавици, косата му беше разрошена. На бузите му имаше две яркочервени петна. — Ти… Ти…

— Вървете — отпратих аз моите прислужнички.

Не чакаха втора покана.

Горския цар, извън себе си от гняв, трудно намираше думи и само фучеше. В яда си ритна една малка масичка. Тя се приземи право в огнището, въглени и пепел се разлетяха на всички страни. Той я измъкна оттам и я запрати на пода, разбивайки я на парчета. Приличаше на побесняло дете, стискаше юмруци, лицето му беше изкривено от гняв.

Знаех, че трябва да съжалявам, да се разкайвам. Но не се сдържах и се разсмях.

В първия миг самата аз се изненадах и почти се задавих от пристъпа на смях. Толкова отдавна не бях се смяла и мускулите на радост и щастие сякаш бяха закърнели. Но колкото повече се смеех, толкова по-добре се чувствах, така че се насладих искрено на неудържимия фонтан от кикот.

— И какво е толкова смешно, скъпа моя? — язвително попита Горския цар.

— Ти — едва успях да продумам между няколко пристъпа. — Ти!

— Забавлявам те, така ли, Елизабет? — присви очи той.

Вече се търкалях по леглото, коремът ме болеше от смях. След малко бурята утихна и спазмите от неконтролируемия смях и хълцане спряха. Отзвукът от тях все още течеше във вените ми и се чувствах освободена, жива и подвижна. В момента главата ми висеше вън от матрака и виждах Горския цар отдолу нагоре.

— Да — признах аз. — Много.

— Радвам се, че поне един от нас намира другия за забавен — продължаваше да се сърди той. — Защото аз съм ти бесен.

— Знам и се извинявам — признах си аз. — Но не съжалявам.

Истината се стовари като камък между нас и двамата се изненадахме. Горския цар бе все още разярен, лицето му имаше пепелив цвят. Докато аз… аз отново кипях от живот и енергия. Излишно беше да се поглеждам в огледалото, за да видя, че розовият цвят отново се е върнал на лицето ми и очите ми блестят. Чувствах го в песента на кръвта ми. Бях стъпила за малко в света горе… и се бях върнала.

А Горския цар беше сърдит. Раменете му се издигаха и спускаха, очите му светеха гневно, устните бяха стиснати. Усещах как гневът го връхлита на вълни и нажежава въздуха между нас. Преди беше споменал, че вече не е способен да изпита силата на каквато и да е емоция, но сега кръвта му направо вреше и той едва се сдържаше.

Побързах да се взема в ръце.

— Какво друго очаквахте, че мога да кажа, майн хер!

Наблюдавах как зениците му ту се свиват, ту се разширяват. Беше стиснал ръце в юмруци. Вълкът в него се тресеше и искаше да излезе.

Хайде, мислех си аз. Ела и ме вземи.

— Вероятно защото съм достатъчно глупав, допуснах, че последиците от постъпката ти ще те накарат поне да се замислиш.

Спомних си как небето възвърна безоблачно синия си цвят, листата отново засияха в зелено. Помнех и сълзите в неговите очи, когато лятото се върна в света горе.

— Обрекох ли света на вечна зима?

Той стисна челюсти, устните му заприличаха на черта в усилието да се сдържи.

— Не.

— Пуснах ли обитателите на Долната земя на свобода в света горе?

— Не — процеди той след наситена с ярост пауза.

— Значи, всичко е наред.

Безгрижно, дръзко, нахално. Арсенал за флиртуване на кокетка, който хвърлих, без много да му мисля. Той бе на ръба да ме сграбчи за раменете и да ме накаже. Исках го. Исках да почувствам болка и удоволствие, напомняния, че все още съм жива.

— Всичко било наред! — той хвана една статуетка от полицата над огнището и я запрати в отсрещната стена. — Ами ако не бях те чул? Ако не бях успял да те върна? Ами ако… — не довърши, но знаех какво щеше да каже.

Ако ти не беше пожелала да се върнеш?

Станах от леглото. При всяка моя стъпка към него той отстъпваше назад и накрая притисна гръб в стената. Вече нямаше къде да избяга. Опрях длани в гърдите му и се надигнах на пръсти, за да прошепна в ухото му:

— Върнах се. По своя собствена воля.

Ръцете му ме сграбчиха за раменете, без да е ясно дали за да ме притисне до себе си, или да ме отблъсне. Пръстите му е впиха в ръцете ми.

— Никога повече, никога не го прави. — Всяка негова дума бе стрела в сърцето ми. — Никога.

Долавях и гнева, и страха му. Всяка частица от тялото му трепереше от напрежение — искаше едновременно да ме сложи на мястото ми, но и да ме пусне. Трептенията му плъзнаха и по моето тяло.

Целунах го.

Горския цар се сепна изненадан, но улових ризата му и се притиснах към него като удавник за спасително въже. Той беше моето спасение. Отвърна на целувката ми с отчаяние, отново и отново, всяка следваща целувка бе по-настоятелна от предишната. Обвих ръце около тялото му, а неговите пръсти сграбчиха дрехата на гърба ми, докато ръцете ми търсеха да разкъсат ризата му, за да се добера до голата кожа.

Толкова добре се почувствах.

— Недей — повтаряше той шепнешком върху устните ми. — Недей. Не го прави.

Не ме докосвай. Не ме изкушавай. Никога повече не се опитвай да напуснеш Долната земя. Не знаех срещу какво точно протестираше, но за мен беше без значение. Бяхме два мощни урагана в момент на среща.

— Няма, няма — повтарях аз, без да имам представа какво обещавам, а и не ме интересуваше. Плътта ми се отзоваваше мощно на докосванията му и ликвидира всяка разумна мисъл.

Той вплете пръсти в косите ми и ме отдели от устните си. Направих опит отново да го целуна, но той се оказа по-силен. Улови брадичката ми и ме накара да срещна погледа му.

Тези очи, тези бледи, толкова стряскащи и различни очи. Дъхът му пареше лицето ми, погледите ни бяха впити един в друг. Изненадана, си дадох сметка, че всъщност гледам строгия млад мъж, а не Ерлкьониг, не вълка. Проумях какво всъщност ме молеше.

Не ме напускай.

Топла вълна се разля по тялото ми и краката ми се подгънаха. Ала когато вълната стигна сърцето ми, усетих болка.

— Никога — прошепнах аз.

В същия миг очите му се промениха. Изстинаха и заприличаха на скъпоценни камъни, маската на Ерлкьониг се върна. Устните му се спуснаха към шията ми, последва леко докосване със зъби, пръстите му се придвижиха към ключицата ми.

— Добре — изръмжа той.

След миг, с едно рязко движение, той скъса плата на дрехата ми от тила до подгъва.

Бяхме и груби, и внимателни. Паднахме заедно на леглото, преплетени и усукани дрехи и тела, все едно два борещи се вълка.

Ръцете ни се срещаха като след дълга раздяла, припомняйки си забравени усещания. Държах Горския цар и той беше мой, едновременно познат и нов.

— Недей — повтаряше той.

Не си тръгвай.

— Никога — задъхано отвръщах.

Мъчехме се да открием общ ритъм, съгласие, за да продължим, но никой не отстъпваше; двамата бяхме жадни да вземем отново и отново. Заслужавах го. Заслужила си го бях заради времето, когато ме бе оставил без докосванията си. Той го заслужаваше, защото аз почти го бях изоставила, напускайки Долната земя. Бяхме гневни, но този гняв наподобяваше игра, бяхме хрътки, които се учат да ловуват.

Горския цар винаги е бил щедър в брачното ни ложе, но едва сега разбрах на какво е способен. Притискаше раменете ми, краката му се впиваха в тялото ми, беше надвесен над мен с лице до моето. Изражението му бе диво и варварско, челото — цялото в бръчки, а устните — изкривени като при ръмжене. Строгия млад мъж го нямаше, нямаше кой да ме поведе сега през гората.

Притисна силно устни в моите, езиците ни танцуваха, ръцете му шестваха по тялото ми и най-накрая спряха между бедрата ми. Усетих го напрегнат там.

Горския цар спря.

— Желанието ти е заповед за мен — промърмори той. Чакаше отговора ми.

Поколебах се миг-два, кимнах.

— Да — прошепнах аз. — Да.

Не съм напълно готова за единението ни, но съм без дъх, когато той идва към мен. Това е повече от изпълване. Това е задоволяване. Вдигнах глава, аз съм в небесата. Елфическите пламъчета проблясват над мен — звезди, които никога няма да видят светлината на деня.

Най-сетне телата ни се задвижват в унисон, ритъмът се ускорява и става все по-неудържим. Вече не съм Елизабет, не съм човек. Аз съм диво горско създание, творение на бурята и нощта. Препускам през сънища и фантазии, през историите на детството ми, през мрака и тайнственото, непознатото и необикновеното. Аз съм първична, създадена от музика, от магия, от Ерлкьониг.

Загубена съм.

Бавно идвам на себе си, малко по малко, частица по частица, усещанията ми се връщат едно след друго. Първо краката. После ръцете, следва тялото ми, покрито с неговата топлина. Цветовете се връщат в света, усещам вкус на кръв от случайно ухапване. Зрение, вкус и обоняние. Чакам и слухът ми да се възвърне, но известно време това не се случва, чувам само туптенето на сърцето ми.

Малко по жалко ще отнемат зрението, обонянието, вкусовете, усещанията ти — бавен пир.

Страхът ме стисва за гърлото.

Горския цар долавя паниката ми и посяга да погали лицето ми. Докосвам носа си и виждам, че пръстите ми са окъпани в кръв.

Усещам ужаса, който пробягва по тялото му, и миг след това той отскача от мен.

Елизабет? Виждам как устните му мърдат, произнасяйки името ми, но не го чувам.

Елизабет!

Говори още нещо, ала вече не го разбирам. Думите се превръщат в неразгадаемо приглушено брътвене и се вледенявам. Спомням си думите на Тисл.

Мислиш си, че биещото ти сърце е най-големият дар, който можеш да дадеш? Не, смъртна, туптящото ти сърце е най-малкото и последното.

Горския цар извиква отново нещо и само след миг моите момичета гоблини се появяват.

Не, не това. Не. Върнах се от света горе. Сестра ми още ме помни. Брат ми все още мълви името ми. Докато Туиг и Тисл се суетят над мен, не изпускам от поглед очите на Горския цар и търся отговори, но знам, че той не може да ми даде желания ответ, защото аз няма да го чуя.