С. Джей-Джоунс
Зимна песен (37)

8
Приказка за смелата девойка

— Разкажи ми приказка — помолих аз.

С Горския цар лежахме прегърнати с притиснати едно до друго сърца. Пръстите му галеха леко рамото ми, сетне се спуснаха към деколтето и гърдите ми.

— Ммм?

— Разкажи ми приказка — повторих аз.

— Каква да бъде?

— Приспивна. И да има щастлив край.

Почти чух как в гърдите му се надигна смях.

— Имаш ли някоя любима?

— Знаеш ли истинската история за смелата девойка? — тихо попитах след кратко мълчание.

Нужно му беше много време, преди да отговори:

— Да. Знам истинската история за смелата девойка. Но тази, която знам, прилича на приказка — събрана е и по спомени от първо лице, и наследени.

— Значи не е твоята история?

— Не.

— Не е ли история на Ерлкьониг?

— Тя е на Ерлкьониг, но не е моята история.

Не е моята история. За първи път той ясно се разграничаваше от Ерлкьониг. Между човека, който е бил, и мита, в който се е превърнал.

Държах го здраво в прегръдките си, доближила лице до мястото, където най-силно чувах сърцето му. Представях си, че е смъртен, и то тупти в унисон с моето. Неговите секунди бяха мои часове, неговите минути — мои години.

— Имало едно време — започна той, — един велик цар, който живеел на Долната земя.

Затворих очи.

— Бил владетел и на мъртвите, и на живите — продължаваше той. — Всяка пролет събуждал света горе за живот, а в края на всяка есен го връщал отново в смъртта. Сезоните се сменяли един след друг и царят започнал да остарява. Пролетта настъпвала все по-късно и по-късно, а есента все по-рано и по-рано, докато една година пролетта изобщо не настъпила. Светът горе притихнал, мъртъв и безжизнен, хората страдали.

Спомних си как сланата и ледът плъзнаха по ръбовете на листата и дърветата в Дъбравата на гоблините и потръпнах.

— И тогава един ден смела девойка се престрашила и слязла в Долната земя — продължаваше той, — за да помоли царя да върне пролетта в света горе. Предложила му в замяна своя живот. Давам своя живот заради моя народ, казала тя.

Сълзи опариха клепачите ми. Когато за първи път чух тази история от Горския цар, тя ми се стори красива. Благороден жест за мъченици и саможертва. Но сега, когато разбирах истинската цена на моя живот, тя ми се видя болезнена. Не бях благородна. Бях себична. Исках да живея.

— Ерлкьониг усетил нейния плам и пожелал топлината му. Толкова дълго живял в студа на Долната земя, че вече не помнел нито светлината, нито топлината на всичко хубаво на света. Тя била слънцето, а той земята, която се събуждала от ледовете. Ето защо приел предложението й да се оженят — спасителна ръка, подадена на давещ се. Вкопчил се с всички сили в тази ръка и бавно, но сигурно, двамата събудили света от зимата.

Горския цар замълча, сякаш измисляше историята по-нататък.

— Ролята на царя в подземното царство е голямо бреме. Всяка година смяната на сезоните става все по-трудна, защото с годините се отдалечаваш от живота и любовта и човешкото в теб намалява. Нужна е любов, за да се върне светът отново към живот.

— Как? — попитах аз.

— Трябва да обичаш земята и хората, които живеят на нея. Любовта е мостът, който свързва света горе и този долу и поддържа въртенето на колелото на живота.

Спомних си думите на Тисл. Докато имаш причина да обичаш.

— После какво станало? — Прокарвах пръсти по белега върху гърдите на Горския цар и се питах, каква ли е историята му.

— После Ерлкьониг се влюбил.

Чаках да чуя останалата част. Мълчанието му продължи твърде дълго и когато вече не издържах на напрежението, се обадих:

— И?

— Чак сега се сетих, че не мога да завърша щастливо тази история — рече той. — Нали всички завършват с И заживели дълго и щастливо?

Щастлив край. Дори да беше пожелателно, думите на Туиг отекнаха в сърцето ми. Тяхната любов беше мост и те минаха по него. И защо смелата девойка не е освободила своя Горски цар? Не е ли била любовта й достатъчно силна, за да свърже двата свята? Майн хер не беше първият, със сигурност нямаше и да е последният.

— А смелата девойка не е ли обичала Ерлкьониг? — полюбопитствах аз.

— Не знам — стегна се Горския цар.

Прехапах устни и извърнах лице, неспособна да срещна погледа му.

— Мисля, че да. Със сигурност. Как иначе… Как ти щеше да можеш… — не успях да довърша.

— Искаш ли друга приказка, Елизабет? — попита с приглушен глас Горския цар.

— Да — преглътнах мъчително аз.

— Това е моята приказка. Но ще те оставя да решиш дали краят е щастлив.

Кимнах.

— Живял някога млад мъж.

Обърнах рязко глава и го погледнах. Горския цар се усмихна, но така и не успях да определя дали усмивката му е тъжна, или горчива.

— Строг млад мъж ли? — попитах аз.

— Така ли… — засмя се той. — Ти така ли го наричаш?

Страните ми пламнаха; бях твърде смутена, за да отговоря.

— Строг млад мъж. Строг, надут, глупав. Да „глупав“ — отсече той решително. — Имало някога млад глупав мъж. Кръстосвал света горе в търсене на мъдрост, за да бъде по-малко глупав. Един ден случайно срещнал в гората царя на Долната земя, който твърдял, че пази тайните на живота, любовта и Небесата.

Затаих дъх. Тази история ми принадлежи. Историята как е станал Ерлкьониг.

— Царят предложил познанието си на глупавия млад мъж… на определена цена. Цената, казал царят на Долната земя, е моята корона, а ти ще ми дадеш душата си и името си. Младият мъж бил глупав и се съгласил.

Имах чувството, че някой извади всичкия въздух от дробовете ми. Младият мъж е бил измамен… Измамен да приеме трона. Това беше историята на галерията с горски царе. Винаги е имало Ерлкьониг. И винаги ще има. Не можех да дишам от мъката, стиснала гърлото ми.

— Глупавият млад мъж си мислел, че жертвата не е кой знае колко голяма… В крайна сметка един подменен няма душа, никога не е имал свое лично име. — Горския цар се изсмя горчиво. — Но с течение на годините бремето на безсмъртието ставало все по-тежко и по-тежко и той осъзнал какъв глупак наистина е бил, за да повярва на онзи цар. Защото никаква власт над света горе и долу не си заслужавала страданието, на което сам се бил подложил.

— О, майн хер! — Пресегнах се да махна косата от очите му, но той не беше свършил приказката.

— Един ден той срещнал момиче в гората.

— Смела девойка ли? — прекъснах го аз.

— Смела и красива.

— Това наистина е приказка — подхвърлих пренебрежително.

— Шшт — допря той пръст до устните ми да замълча. — Девойката била и смела, и красива, но не виждала красотата си. Била заключена в магия и музика и чакала да я пуснат на свобода.

Бях смела и красива. Това беше красива лъжа и грозна истина едновременно.

— Сприятелили се — красивата девойка и глупавият млад мъж. Станали приятели и глупавият млад мъж започнал да си припомня всичко добро и прекрасно от света горе. За хората. За музиката, за вярата, лудориите, страстта. Но когато пораснали, глупавият млад мъж забравил защо е искал да бъде човек.

Трепнах.

— И решил да заложи капан. Заловил красивата девойка и я затворил в кафез. Тя имала една песен и той искал тази песен, ето защо глупавият млад мъж я карал да пее песента си отново и отново. Всяка вечер красивата девойка се прибирала послушно в клетката си и за първи път от много време глупавият млад мъж си помислил, че може да е щастлив.

— А бил ли е щастлив? — попитах аз дрезгаво.

— Да — едва чуто продума той. — О, да. Никога не е бил толкова щастлив.

Гърлото ми се сви.

— Но колкото и щастлив да бил той, красивата девойка не била щастлива. Клетката я убивала, убивала духа й. И постепенно, малко по малко всичко, което глупавият млад мъж толкова харесвал в девойката, започнало да изчезва. Нищо не можел да направи и само гледал как тя вехне и се превръща в призрак пред очите му. Оставало му единствено да изтръгне собственото си сърце. Да я задържи го правело щастлив, но това означавало да я гледа как умира. Или да я пусне на свобода, да разбие сърцето си, но да я вижда, че живее?

Настъпи мълчание.

— И как завършва приказката?

Спогледахме се и за кратко дори си помислих, че цветът на забележителните му очи се избистри и стана по-дълбок, точно каквито са били, когато е бил човек.

Примигнах и те отново станаха бледи, угаснали и студени като лед, както обикновено.

— Искаш щастлив край, скъпа моя. Ти ми кажи как да завърши историята.

По лицето ми неудържимо потекоха сълзи. Той се опита да ги изтрие с палците си.

— Глупавият мъж пуснал красивата девойка да си иде.

— Да. — Гласът му бе приглушен от натрупаните чувства. — Пуснал я да си върви.

Не можех да сдържам повече риданията си. Горския цар ме прегърна и ме залюля, а аз не спирах да плача. Скърбях за разбитото сърце на глупавия млад мъж. За щастието, което бихме могли да имаме. За своя егоизъм, който не бях способна да преборя. Плачех за него, за нас, но най-вече за самата себе си. Отивах си у дома.

— Трябва да си тръгнеш, Елизабет — нежно каза той.

Кимнах, загубила дар слово.

— Избери живот, Елизабет. В теб има огън, не го гаси. Поддържай го с музика, шоколадова торта и ягоди. С щилхопфа на баба ти. Нека се разгаря с обичта ти към семейството. Нека бъде фар за сърцето ти, за да останеш вярна на себе си. — Той погали страните ми. — Направи го, за да те помня така — енергична и пълна с живот.

Отново кимнах.

— Готова ли си?

Не.

— Утре — промълвих аз.

Той се усмихна и ме целуна. Устните му бяха нежни и в тях усетих сбогуване.

Отвърнах на целувката. Времето за никого не спира, най-малко за мен, но в момента на целувката ни открих малко кътче от вечността.