С. Джей-Джоунс
Зимна песен (13)

1
Елфически пламъчета

Събуди ме нечий весел кикот.

— Кете? — промърморих аз. — Много е рано още.

Беше твърде тъмно, за да е настъпила зората, твърде тъмно, за да се е събудила моята поспалива сестра. Пъхнах ръка под завивките, за да усетя топлината й, ала нея я нямаше.

Рязко отворих очи. Стаята тънеше в сумрак, но не се намирах у дома, леглото не беше моето. Ала за първи път беше удобно. С Кете спяхме на стар матрак, целият на топки и пропадания. И все едно колко горещи тухли, увити във вълнен плат, пъхахме в леглото или колко одеяла трупахме отгоре си, никога не ни беше достатъчно топло.

Седнах. Стана по-светло. Малки мигащи пламъчета кръжаха наоколо и зяпнах от удоволствие. Протегнах ръка да пипна една, но тя гневно изсъска и почувствах болка от опарването, която бързо премина. Светлината запулсира гневно, сетне се успокои и отново се понесе.

— Елфически пламъчета — заключих аз с въздишка. Елфически пламъчета.

Зъл дух. Гоблини. Ерлкьониг.

— Кете! — Провикнах се аз и докато отхвърлях настрани завивките, елфическите пламъчета се разлетяха настрани.

Отново никакъв отговор.

Намирах се на Долната земя.

Бях успяла. Бях спечелила този кръг.

Напълно будна вече, видях, че се намирам в изкопано в земята помещение, нещо като землянка. Пръстта на тавана, стените и пода беше добре утъпкана. Нямаше обаче нито врати, нито прозорци. Никакъв начин да се измъкна. Ровницата бе запечатана като гроб. Леглото беше издялано от корените на много голямо дърво с вълнообразна форма.

Изправих се. В красиво оформено от шуплест варовик огнище весело пращаше запален огън. Прокарах ръка по полицата над огнището. Бледожълтият камък бе обсипан със златисти точки и личеше, че огнището е издълбано в монолитен каменен блок. Такова майсторство не се връзваше твърде с тази гробница от пръст и корени.

Обиколих стените сантиметър по сантиметър в търсене на прозорец или следа от праг, за да открия изход. Подземната стая бе оборудвана с малки удобства, с идеята, че ще бъде обитавана от жена. До огнището стоеше кресло с висока облегалка и маса в стил Луи Петнайсети, а подът бе покрит с килим с вплетени в него блестящи нишки. Над полицата над огнището висеше голяма картина със зимен пейзаж, а тук-там върху малки масички бяха поставени изящни произведения на изкуството.

На пръв поглед всичко бе направено с вкус и деликатност. При по-внимателно вглеждане обаче, човек забелязваше гротескни елементи. Наместо усмихнати амурчета от дърворезбите на мебелите се хилеха физиономии на хобгоблини. Шарките на килима под краката ми представляваха стилизирани мъхове с разпръснати върху тях изсъхнали листа. Малките фигурки, оставени като украса, не бяха порцеланови пастирки, а нимфи с лица на демони, заобиколени от гърбави гоблини.

Овчарската гега бе заместена от косата на смъртта, а дрехата на нимфата бе парцалива и овехтяла, отдолу прозираха бедра и гърди. Наместо сладки муцунки, устните им бяха изкривени в усмивки на сатири. Потръпнах.

Зимният пейзаж — над огнището бе единственото произведение на изкуството в подземната ми стая, в което липсваше, макар и скрита грозота. Представляваше обвита в мъгла, смущаващо позната гора. С периферното си зрение долавях как мъглата се движи. Взрях се по-отблизо. С изненада установих, че това е рисунка на Дъбравата на гоблините. Беше изработена така майсторски, че мазките на четката не се забелязваха отдалеч — все едно гледаш през прозореца. Протегнах пръсти, за да я докосна.

Нечий весел смях избухна зад гърба ми.

Извърнах се бързо. На леглото се бяха настанили две момичета гоблини. Зяпаха ме и се кискаха в шепите си. При вида на множеството стави по дългите им пръсти стомахът ми се обърна. Кожата им бе зеленикавокафява, подобно на кората на младите клони напролет, когато се събуждат от зимен сън. Около зениците им липсваше белият цвят.

— Не, не пипай — размаха прекалено дълъг показалец едната. — Няма да се хареса на Негово Величество.

Отпуснах ръка.

— Негово Величество? Горския цар ли?

— Горски цар — изсумтя другото момиче гоблин. На ръст беше колкото малко дете, но с вид на възрастен, леко набито, с щръкнала като цвят на магарешки трън, блестяща бяла коса. — Цар — фу! На мен не ми е цар.

— Шшт, Тисл — предупреди я другото момиче гоблин. Беше по-високо и по-слабо и приличаше на тънка бреза. На главата й наместо коса имаше преплетени клони с паяжини между тях. — Не бива да говориш такива неща.

— Ще говоря каквото си искам, Туиг. — Начумерена, Тисл скръсти ръце пред гърдите си.

Тисл и Туиг се държаха така, сякаш съм част от предметите в подземната стая. Дори сред гоблините си оставах в сянка, ето защо се изкашлях по-силно.

— Какво правите вие двете тук? — Въпросът ми прозвуча като удар с камшик насред разговора им. — Кои сте вие?

— Помощничките ти — обади се момичето гоблин Тисл, както вече се изясни. Усмихна се и разкри два реда начупени зъби. — Тук сме да ти помогнем да се приготвиш за празника довечера.

— Празник ли? — Никак не ми хареса как произнесе думата „приготвиш“, все едно съм плячка за празненството, предназначена да бъде опечена и нарязана. — Какъв е този празник?

— Балът на гоблините, разбира се — поясни другото момиче гоблин. — През зимата всяка вечер имаме празненство, а тази вечер ще е по-специално. Ерлкьониг ще представи невестата си на всички от Долната земя.

Кете.

— Трябва да говоря с Ерлкьониг — заявих аз. — Веднага.

Туиг и Тисл избухнаха в смях, а клоните по главите им се удариха, все едно се бе разразила буря.

— И това ще стане, момиче. Ще се срещнете. Скоро. Тази вечер ти си почетният гост и няма как да го пропуснеш.

— Не — опитах да се наложа аз. Все пак бях по-едра от тях, макар и не много по-едра. — Трябва да говоря с него сега.

— Много сте нетърпеливи вие смъртните — отбеляза Тисл. — Сигурно защото чувствате непрестанно ръката на смъртта на шията си.

— Заведете ми при него незабавно — настоях аз.

И Тисл, и Туиг бяха непреклонни, не обърнаха никакво внимание на думите ми и само ме оглеждаха с любопитство. Много ми се искаше да се скрия от преценяващите им погледи, от усещането, че ме премерват и претеглят спрямо някаква невидима мярка.

— Няма да имаме много работа — отбеляза Тисл.

— Ъхъ — съгласи се Туиг. — Но не знам какво да направим, за да пооправим вида й.

Вбесих се. Може да бях съвсем обикновена, но пък не изглеждах уродлива като тях двете.

— Ще се явя пред него така, както съм, благодаря — сопнах се аз. — Външният ми вид не се нуждае от подобряване.

Изгледаха ме с нещо средно между съжаление и презрение.

— Нямаш избор, смъртна — заяви Тисл. — Нашият многоуважаем владетел държи да си подходящо облечена тази вечер.

— Това не може ли да почака?

Туиг и Тисл се спогледаха и се разсмяха и последва още една буря между клоните на главите им.

— Съществуват обичаи, съществуват и традиции — рече Туиг. — Балът на гоблините е традиция. — Има си време и място за отправяне на молби и време и място за аудиенция, а Балът на гоблините не е място нито за едното нито за другото. Ти си почетният гост на Ерлкьониг и тази вечер е посветена на теб. Така че наслади й се. Другите вечери принадлежат на него. И на нас.

Изтръпнах от лошо предчувствие.

— Добре — примирено кимнах аз. — Какво искате да направя?

Въпреки всичко част от мен изгаряше от нетърпение. Бал, красиви рокли. Бях си мечтала за такова нещо. Копнеех да танцувам с Ерлкьониг. Царицата и нейният цар.

На лицата на Туиг и Тисл изгряха усмивки. Зъбите им бяха остри и неравни.

— Ще видиш, момиче. Ще видиш.

С влизането ми гоблините музиканти засвириха менует.

След настоявания, придумвания, подтиквания Тисл и Туиг най-накрая нахлузиха върху тялото ми сложна конструкция, която наричаха рокля. Стори ми се малко старомодна в сравнение с тенденциите в Горната земя в момента. Предполагам подобни облекла бяха носили елегантните жени отпреди петдесетина години. Дрехата от червеникавокафяв брокат с бронзови шарки бе подплатена с коприна на кремави и виолетови райета и гарнирана с апликации, наподобяващи елови китки. Бях дребна, но талията на роклята бе за още по-дребна фигура. След известно усилие помощничките ми закопчаха корсета. Едва си поемах дъх. Още по-впечатляващо бе дълбокото деколте. Въпреки метрите плат аз се чувствах направо гола.

Лицето ми също беше голо според тях. Категорично отказах предложените от Тисл и Туиг пудра и руж. Не се наложи дори да пощипна бузите си — благодарение на тясната рокля и обзелото ме вълнение направо горях.

Залата бе истинска пещера — просторна и каменна, напълно различна от ровницата, отредена за моя стая. От табана се спускаха каменни висулки с блестящи украшения. Подобни на тях се издигаха и от пода, а върху тях бяха закрепени широки дъски и маси, отрупани с храна. Покривките бяха от еленова кожа заедно с рогата, окичени с камъни и мъхове. От време на време от земята избликваха нагоре фонтани вода с лек мирис на сяра.

Хиляди елфически пламъчета кръжаха из мастиления мрак под табана, но понеже летяха толкова високо, почти повярвах, че са звезди, обсипали нощното небе. Голи клони и сухи есенни листа потрепваха като полилеи между пламъчетата и главите ни. Драперии от коприна и брокат се спускаха покрай стените, редом с гоблени, изобразяващи мъже гоблини, гонещи девици. Разпилените навред като конфети злато, сребро и скъпоценни камъни отразяваха светлината на примигващите свещи, на елфическите пламъчета и на факлите по стените. Късчета посребрено стъкло и огледало, вкопани в камъните на пода и стените, отразяваха части от образи, от крака, от хиляди премигващи очи.

Всичко беше пищно, разкошно и в изобилие. Движех се незабелязана от никого сред празнуващите, чиито лица бяха скрити зад маски с изображение на човешко лице. Имаше нещо тъжно в това сборище на гоблини, които се правеха на хората от света горе. Всички маски изобразяваха едно лице — мъжките на хубав мъж, а женските на невероятно красива жена. Всички мъжки маски бяха с лицето на Ханс, а женските — на Кете, и двамата със застинала усмивка.

Гоблините музиканти подхванаха друг менует. Макар и странно криви, пръстите им не само успяваха да държат обоя, флейтата, виолончелото и цигулката, но и свиреха на тях. Музиката беше изпълнена прецизно, но някак скована и лишена от чувство. Никой от присъстващите не танцуваше на тази твърде скучна мелодия.

Всичко беше неестествено. Музика, родена от ума на човеците, не беше естествена в ръцете на гоблините. Звучеше безжизнено, безрадостно, сковано. Бе лишена напълно от замах, от живот, от радост. Ако зависеше от мен, щях да взема щимовете им, да сменя темпото и тоналността, та да видят, че музиката е изкуство, което лети.

Кожата ми настръхна от нетърпение, пръстите направо ме засърбяха. Толкова ми се искаше да се присъединя към музикантите, но не можех да се отърся от вътрешната си несигурност. Бях нечута, необразована, неизвестна. Папа би казал, че се изхвърлям.

И все пак… Папа не беше тук. Нито пък майстер Антониус. И дори Йозеф го нямаше. Никой няма да ме осъди, ако отида до цигуларя, взема инструмента му и посвиря.

Сякаш доловил намеренията ми, цигуларят вдигна глава и ме погледна. Гоблините музиканти не носеха маски и странните им дяволски лица бяха станали още по-грозни от усилието да са съсредоточени.

— Е, момиче — ухили се насреща ми цигуларят. — Мислиш си, че можеш и по-добре от мен, така ли?

— Да. — Увереността, с която го заявих, изненада самата мен.

Отговорът ми със сигурност стъписа и другите музиканти, защото веднага спряха да свирят. Поех лъка и нагласих под брадичката си цигулката. Всички ме гледаха със зяпнала уста, но се направих, че не ги забелязвам. Просто доближих лъка до струните и подхванах проста народна песен.

Всеки в залата знаеше лендлер^[1]. Музикантите бързо се включиха, а присъстващите не закъсняха да се впуснат в танца. Постепенно започнах да импровизирам върху темата, да я разширявам. Като деца с Йозеф обичахме тази игра — да добавяме хармония върху познати песни. Хармонията обикновено се получаваше от проста терца или квинта. С това бяха започнали и уроците, които моят малък брат ми преподаваше по теория на музиката.

Завършихме танца. Музикантите вдигнаха погледи към мен. Сякаш очакваха да ги ръководя. Все едно бях концертмайстор. Преглъщах едва-едва. Толкова дълго се бях крила в сянката на брат ми, че проявата на тяхното уважение ми дойде като тежест. Вдигнах лъка и започнах друга песен от моето детство, този път канон. Подхванах началото, след което кимнах на обоиста, после на флейтиста и на виолончелиста и така се редувахме. Музикантите гоблини бяха очаровани от резултата, издадоха напред лицата си без маски и се ухилиха, от което станаха още по-грозни.

Веднъж сработили се, и музикантите, и аз започнахме да импровизираме, да обръщаме и преобръщаме фразите. Истинска игра. Музиката беше просто игра. Бях го забравила.

Едно семенце се пробуди за живот в душата ми. Много отдавна бях заровила някъде дълбоко моята музика, далеч от светлината. Йозеф беше градинарят на сърцето ми, но дори неговото окуражаване се бе оказало недостатъчно, за да събуди за живот това семенце. Не му позволявах да расте. Не и в света, където живеех. Този свят имаше нужда от Лизл — послушна дъщеря и сестра защитница. Да позволя на семето да израсте означаваше да порасне диво цвете и да задуши живота на други, нуждаещи се от грижите ми.

Сега бях свободна. Музиката в мен избуя като полско цвете, като ливада, като гора. Разпростря корените си и ги усетих до пръстите и на ръцете, и на краката. Бях се задъхала, поклащах се в такт без задръжки.

Нечий звънък смях наруши концентрацията ми. Ръката с лъка се поколеба. Внезапно всички спряха и извърнаха глави към входа на балната зала. На върха на великолепното стълбище, сякаш едновременно изсечено в камъка, но и част от гигантско дърво, стоеше Горския цар.

Хванала го под ръка, до него вървеше Кете.