С. Джей-Джоунс
Зимна песен (17)

5
Старите закони

Додато сестра ми ни представяше, ние с Горския цар не откъсвахме очи един от друг.

— Скъпи, сигурно си спомняш сестра ми Елизабет.

— Очарован съм, фройлайн, — рече той и ми целуна ръка.

Едва се сдържах да не я изтегля и да го зашлевя.

— Лизл — обърна се Кете към мен, — моят съпруг Херцог Манок.

— Приятно ми е — процедих аз.

— Сестра ти явно не ме харесва, скъпа — обърна се той към сестра ми. — Направо ме пронизва с поглед. Острието се заби в сърцето ми — и той притисна длан до гърдите си.

— Лизл! — укорително ме погледна тя.

— Хайде, стига — опита се да внесе спокойствие Горския цар. — Сигурен съм, че Елизабет само изпълнява задълженията си на по-голяма сестра. И понеже е обречена да бъде стара мома, вероятно осъжда всички твои обожатели, нали?

— Херцог — плесна го Кете по ръката, — бъди любезен. Това важи и за двама ви.

— Майн хер — процедих през зъби, — може ли за минутка?

Горския цар наклони леко глава.

— Разбира се. Госпожо? — обърна се той към Кете за разрешение да се отдалечи.

Сестра ми кимна в знак на съгласие и ни остави насаме.

— Херцог Мадок — се отрони първо от устата ми, когато останахме сами.

— Какво пък, знам малко унгарски — сви той рамене.

— Какво значи всичко това?

— А ти как мислиш? Все трябваше да кажа нещо, Елизабет.

— Това ли е името ви? Имате ли изобщо име?

Горския цар видимо се стегна.

— Сега не това е темата.

Повдигнах въпросително вежди. Лицето му обаче остана затворено, като къща през зимата.

— Така е — съгласих се аз. — Тема сега е защо и как накарахте сестра ми да повярва, че е омъжена за вас.

— Ревнуваш ли? — очевидно му беше приятно да си мисли така.

— Насила ли я накарахте? Принудихте ли я по някакъв начин? Или всичко това е една сложна ваша измислица, за да я затворите тук завинаги?

— Принуда е доста силна дума — отбеляза той. — Ще ми се да си мисля, че съм бил достатъчно убедителен.

— Тя е сигурна, че вие сте унгарски граф.

— Всички имаме недостатъци — махна той с ръка.

— Можете да играете игричките си с мен, но оставете Кете на мира. Не е готова да се справи с вас.

— А ти си, така ли? — Горския цар се наведе напред, но предпочетох да не отговоря. — Кажи ми, интересно ми е да знам.

— Играта е между нас двамата — повторих аз. — Не въвличайте и сестра ми. Тя е невинна.

— Наистина ли е толкова невинна? — погледът му помръкна.

— Да.

— Момиче, толкова наясно с изкушението, момиче с приканващ смях, с невярно сърце и душа, жадно за приключения — тихо изреди той. — Момиче, отдадено на личните си апетити, посяга да вземе онова, което е най-близо, към забранения плод, и го отхапва въпреки предупреждението на по-голямата си сестра — може ли такова момиче да се нарече невинно?

— Не е ваша работа да давате оценки — вбесих се аз.

— А нима е твоя? — върна ми той въпроса. — Ти ли си отговорна за добродетелите на сестра си?

— Не — отговорих аз, — но ще пазя доброто й име.

— Ех, Елизабет — поклати глава Горския цар. — Кога ще започнеш да мислиш за себе си? Кога ще сториш нещо за себе си?

Мълчах.

— Не може да си вечно прикачена към капризите и сластолюбието на сестра си. — Горския цар бе спрял да се преструва на чаровен и внимателен. — Все някой ден тя ще трябва да направи своя избор. И то без теб. Какво ще правиш, когато няма за кого да се грижиш, за кого да внимаваш? Едва тогава ли ще се сетиш за себе си?

Знаеше къде да ме удари. Неочакваната му проява на съчувствие го правеха така привличащ. Не ми хареса истината в думите му. А и състраданието му. Не желаех неговото състрадание.

— Кете е част от играта — въздъхна Горския цар. — Пионките са пуснати в действие и тя е една от тях.

— Дадохте ми дните до края на зимата, за да избягам от Долната земя — скръстих аз ръце пред гърдите си. — А сте се оженили за сестра ми зад гърба ми.

Самодоволната усмивка се върна на лицето му.

— Ревнуваш. Добре, това ми звучи добре. — Разбра, че няма да се хвана на въдицата му и поклати глава. — Не, Елизабет, не съм се оженил за Кете. Но старите закони повеляват, когато взема някоя за невеста, да е завинаги. Така че кракът й никога да не стъпи вече на Горната земя. Сватбата с мен е нейна красива фантазия, носи й спокойствие. Там имам много малко власт, знаеш го.

— Вие сте Ерлкьониг. Цялата власт е в ръцете ви.

— Ако наистина така мислиш — повдигна вежда той, — знаеш по-малко, отколкото съм си мислел. Аз съм затворник на собствената си корона.

Короната ли служи на Владетеля или Владетелят служи на короната?

— Защо невеста? — попитах след известно време. — И защо точно Кете?

Защо не аз? Защо не избра мен!

Мина време, преди той да отговори. Прокарваше пръсти по една фигура отстрани на масата в коридора. Беше нимфа с широки бедра, закръглена, грубо гравирана в дървото. Проследи извивката на кръста, надолу през бедрата и към крака, след което се спря на ключицата, където линията на шията се срещаше с очертанието на гърдите.

— Да ти разкажа ли една история? — попита той накрая. Остави нимфата на мира и насочи поглед към един от пейзажите в коридора. — Предполагам Констанце ви е разказала нещо подобно — на теб и останалите хлапета, когато сте били деца.

Затаих дъх.

— Живеел някога под земята могъщ владетел.

Приказките на баба често започваха така. Винаги съм си мислела, че са нейна измислица, но заслушана в ритъма на думите на Горския цар, започнах да се питам къде ли ги е научила Констанце.

— Този владетел бил господар и на мъртвите, и на живите. Вдъхвал живот на всичко живо през пролетта и всяка есен го отнемал.

Горския цар се взираше в пейзажа, където дърветата и растенията цъфтяха и се развиваха, раззеленяваха се и растяха, преди да увехнат.

— Сезоните се нижели един след друг и владетелят остарял. Започнал да се изморява. Пролетта настъпвала все по-късно, есента — все по-рано, докато един ден вече нямало пролет. Светът горе притихнал безжизнен и хората страдали.

На омагьосания пейзаж настъпи снежна зима. Сезоните вече не се редуваха.

— Един ден на Долната земя се появила смела девойка. — Той обърна поглед към мен. — И помолила владетеля да върне живота на Горната земя.

— Смела, значи — засмях се аз, — не красива, така ли?

— Смела или красива — изкриви устни той, — няма никакво значение. Констанце разказва по един начин, аз — по друг.

Горския цар пристъпи към мен. Не помръднах от мястото си, решена да не отстъпвам.

— Предложила на владетеля своя живот в замяна на живота на земята. Моят живот срещу този на народа ми, казала тя. Помолила го да приеме сделката. Знаела за старите закони — живот срещу живот, кръв срещу урожай. Без това Долната земя ще изчезне, отнемайки на света горе всяка следа от зеленина.

Той вече се бе надвесил над мен и пръстите му сочеха шията ми, там, където, кожата пулсира най-силно. Дишах едва-едва и чаках… Чаках да ме докосне, да стисне пулса ми и да отнеме живота ми.

Но това не се случи. Пръстите му се свиха и той отстъпи.

— Нейният живот щял да поддържа този на владетеля, животът на владетеля щял да поддържа обитателите на Долната земя, а техният живот — земята и всичко, което живее на нея. Владетелят приел сделката и когато новата година настъпила, се върнала и пролетта.

Тази красива история приличаше повече на притчите и легендите за добри християнски мъченици, които мама ни разказваше, отколкото на приказките на Констанце за хобгоблини и злодеяния. Добродетелни хора, упорити хора, които се жертват за доброто на всички — такива бяха героите на мамините приказки. Също като смелата девойка от историята на Горския цар.

Само че Кете съвсем не беше като героините в историите на мама, а по-скоро глупавата девойка от приказките на Констанце. Коя ли беше смелата девойка от историята на Горския цар?

— Историята не свършва дотук, нали? — попитах аз.

— Историята няма край — троснато отвърна той. — Продължава и продължава, и продължава до безкрай.

Очите на Горския цар бяха тъжни, пълни със съжаление. Не приличаха на очите на гоблините — тъмни, в черни орбити и прикриващи намеренията им. Трудно беше да разчетеш изражението на гоблините край мен: очите им — безизразни, неразгадаеми, чертите на физиономиите — съвършено чужди за естествения поглед. Езикът на тялото на Горския цар говореше друго.

— Излиза, че искате сестра ми да умре — прошепнах аз, — за да живее светът.

Той не отговори.

— Ако — престраших се и се изкашлях, за да прочистя гърлото си, — ако загубите облога, какво ще стане? Пролетта няма да се върне, така ли? И тогава земята горе ще потъне във вечна зима?

— Готова ли си да поемеш такъв риск? — попита той сериозно.

Изборът бе невъзможен. Животът на сестра ми… или съдбата на целия свят. Мислех си, че моят залог е висок, но виждах, че залогът на Горския цар е по-висок.

— Какво ще стане с вас, ако аз спечеля? — прошепнах едва чуто.

Той се усмихна, но ъгълчетата на устата му сочеха надолу, по-скоро тъжни, отколкото доволни.

— Знаеш ли, ти първа задаваш този въпрос.

Само след миг той изчезна с полъх на вятъра и няколко сухи листа.

Не разполагах с много време.

Нямаше нито изгрев, нито залез, по които да се ориентирам кога настъпват и свършват дните. Налагаше се да броя часовете по отслабването на косата на Кете, по увяхването на тялото й, по все по-бледия цвят на кожата й. Закръглеността на бедрата и гърдите й изчезваше, устните й се топяха, кожата под очите й съвсем изтъня и стана почти черна.

Сестра ми гаснеше.

Горския цар често я посещаваше в ролята на унгарски граф. Наблюдавах как двамата любезничат един с друг при всяка среща, по време на вечеря, на празненствата на гоблините, за които той настояваше да се провеждат всяка вечер. Поредна нощ с вино, приготвено от гоблини, още една нощ, прекарана в удоволствия.

Всеки загубен за мен момент бе в полза на Горския цар.

Погледът му го потвърждаваше, колкото пъти погледите ни се срещнеха над главата на сестра ми. А това ставаше често. Усещах очите му като докосване по кожата, като настойчиви ласки, които ме принуждаваха да поглеждам към него. Макар да не исках да си го призная, гледката на Кете, увиснала на ръката му, ме подлудяваше от завист. Тя беше залогът в нашия облог и аз го знаех. В изблик на ревност ме побиваха тръпки, подобно на опарване от коприва. Много ми липсваше моето пиано, където чрез бясно стакато можех да излея в мелодия напрежението и безсилието си.

В часовете, когато оставах сама, бродех из лабиринтите на Долната земя. Гоблини притичваха насам-натам, черните им очи проблясваха иззад ъглите като гръбчета на бръмбари. Поръчах на Туиг и Тисл да ми намерят хартия и нещо за писане. Опитвах се да нарисувам пътеките на Долната земя, но тунелите се извиваха и променяха посоката си винаги щом решах, че минавам по познат път. От време на време нахвърлях по някоя мелодия или фраза в празното място на моите карти.

Кете също имаше желание да ме развлича. Видя картите ми, но очите й се спряха по-скоро на нотните текстове. Настоя да седна на нейното бюро и да композирам — снабди ме с хубава хартия и вкусни хапки, защото това беше нейната представа за работата на композитора — да има на разположение красиви вещи, усамотение и тишина. Толкова добросърдечна и толкова сляпа бе моята сестра.

— Ела — извика ме тя един ден, или може би нощ — кой да ти каже — и плесна с ръце. — Имам подарък за теб! — Даде знак на своите прислужници и те започнаха да носят рокля сред рокля.

— Защо е всичко това? — попитах Кете и отпратих прислужничките.

— За твоя дебют, глупачето ми.

— Какъв дебют?

— Ама наистина, Лизл — завъртя тя възмутено очи, — чудя се понякога що за човек си. Представянето на последната ти симфония. Херцог е организирал концерт за представянето й в залата за приеми.

На моменти силата на нейните фантазии така ме връхлиташе, че често не успявах да различа къде започват и къде свършват те и къде започват моите.

Оставих сестра си да ми навлече дрехата, която според нея най-добре ми подхожда, и да прави с косите ми каквото й хрумне. Все едно бяхме отново деца: познавах така добре докосването на нежните й пръсти върху главата ми, колкото ми бяха познати и приспивните песни, които двамата с Йозеф обичахме да свирим.

— Готово — обяви тя, когато приключи. — Красива си.

— Красива ли? — засмях се аз. — Излишно е да ме лъжеш, Кете.

— Престани — тупна ме тя по рамото. — Няма нужда вечно да се обличаш като селянка само защото израсна в онова затънтено село.

— Ако беше въпрос само до перата, врабчето лесно щеше да се превърне в паун.

— Врабчето е красиво само по себе си — сериозно заяви Кете. — Не се напъвай да ставаш паун, Лизл. Приеми и обичай същността си на врабче. Ето виж. — И тя поднесе огледало с бронзова рамка.

В отражението привлече вниманието ми не моят собствен образ, а видът на сестра ми. Не си бях дала сметка колко много се е променила, докато не я зърнах в огледалото. Безброй пъти бях я наблюдавала да се конти пред огледалото в нашата стая у дома — закръглените бузи и искрящите очи грееха от здраве. Сега костите на лицето й стърчаха ъгловати и почти мъжки наглед. Брадичката й бе издадена като острие на нож, носът беше дълъг, а от устните й бе останала само черта. Очите изглеждаха огромни на фона на изтерзаното лице. Сепнах се, осъзнавайки, че всъщност гледам собственото си лице, а не лицето на сестра ми. Загубвайки напълно предишния си вид, сестра ми бе заприличала на мен. Бяхме като две капки вода, но в различен цвят.

— Виждаш ли? — усмихна се тя широко. — Готова си да се изправиш пред целия свят.

Кете беше сложила съвсем малко пудра върху лицето ми, бе начервила леко устните ми и вчесала веждите ми. На светлината на премигващите елфически пламъчета на Долната земя иначе мургавият цвят на лицето ми бе избледнял, ъгловатите ми черти бяха придобили по-скоро внушително изражение. Докато растях, всеки ден виждах в отражението си обикновени, ъгловати груби черти, а в това ново обкръжение имах излъчване от друг свят. Врабче в гнездото си.

— Искам… — започна Кете, но спря и смръщи чело.

— Какво? — попитах аз.

— Нищо — поклати тя глава. Просто… — прехапа устни. — Ще ми се поне веднъж да излезем извън стените на този дворец. Да чуя как музиката ти се изпълнява пред голяма аудитория. Да видя произведения на изкуството от велики майстори. Да почувствам… истинска слънчева светлина, да опитам ягоди от поляните, да… Ох!

Капки кръв покапаха върху килима под краката ни. Поредно кръвотечение от носа. Скочих и потърси парче плат, за да спра кръвта. Освен метри и метри скъпи платове в стаята нямаше нищо подходящо. Грабнах един захвърлен чорап — надявах се да е чист и я почистих с него.

— Трябва да си легна — промърмори тя едва чуто.

— Разбира се — поведох я към леглото. Стори ми се по-слаба и по-крехка от когато и да било.

— Лизл — зашепна тя бавно. — Лизл, не се чувствам… Не съм добре. Аз…

— Шшшт. Ще повикам прислужничките ти.

Кете поклати глава отрицателно.

— Искам мама — проплака тя. — Искам…

Не знаех какво да правя. Мама беше далеч, животът бе далеч и каквото беше останало от него се изплъзваше от сестра ми. Яд и отчаяние ме стиснаха за гърлото. Побързах да ги преглътна. Кете ме гледаше с огромните си изплашени очи и аз й се усмихнах. Това бе усмивката на мама — привидно спокойна пред опасността.

Започнах да милвам косите и отпуснатата върху възглавницата глава. Затананиках приспивна песен, която мама често пееше. В гласа ми нямаше и следа от прелестния й глас, но въпреки това мелодията сякаш я успокои. Изненадах се, когато чух Кете да тананика — немузикална и глуха за тоновете, тя се водеше от гласа ми и се опитваше да възпроизведе мелодията. Като малка отказваше да пее или да участва в музикалните игри на семейството, болезнено докачлива заради очевидната липса на умение.

— Лизл.

Някъде в напрегнатия й глас долових гласа на сестра ми. На истинската ми сестра, не на омагьосаната. Трепнах.

— Не — стисна ръката ми Кете, — не спирай. Продължавай да пееш.

Спрях да се занимавам с косата й. Започнах приспивната песен отначало, като замесвах думите с „О-о-о“, докато се опитам да измисля какво да правя по-нататък.

Тук ли си, Кете, скъпа моя, мила моя?

Думите трудно влизаха в ритъма на песента, но пък и ми се стори чудесен начин да си говоря с нея, затова не спирах да пея.

— Да, тук съм — продума тя с известно усилие. — Песента ти… държи мъглата надалеч.

— Трябва да бягаме, трябва да се махнем от тук. Женихът ти чака наградата си.

— Женихът ли? — Сините й очи се замъглиха и се изругах мислено за това, че се изпуснах, връщайки възможността опиянението да я обхване отново.

Няма значение, не се тревожи, ела с мен. Трябва да бързаме!

— Да побързаме — повтори тя. Очите й се зареяха из пръстените стени на стаята и сякаш за първи път видя къде се намира. — Да, да побързаме.

Ще можеш ли? Толкова си слаба и бледа.

— Да — кимна сковано тя. Сетне, сякаш със силата на волята й, цветът се върна в страните й, сините очи се изпълниха с решителност. — Ще мога.

Тогава тръгни след мен, сладка моя, следвай ме.

Кете кимна отново.

— Идвам, Лизл — рече тя. — Тръгвам.