С. Джей-Джоунс
Зимна песен (25)

5
Онези, които са били тук преди

— Тя добре ли е?

— Не знам. Трудно е да се каже при смъртните. Вехнат и чезнат много бързо.

— Мръсна е.

— Снощи трябва да е била трудна вечер. — Кикот. — Това вещае добро за нас.

— Да я будим ли?

Чула гласове в стаята си, се размърдах в леглото. Туиг и Тисл.

— Разбира се. Мързелана. — Това беше Тисл. Разпознах гласа й въпреки изтощението и мъката, в които бях потопена. Постоянното й неодобрение ми действаше успокоително, също като натякванията на Констанце.

Констанце. Носталгията отново се надигна. Седнах, пъшкайки. Тисл, очевидно приготвила се да ме плесне, отскочи изненадана.

— Какво става? — попитах аз с дрезгав глас. Картината над огнището отново показваше Дъбравата на гоблините. Навярно бяха минали няколко часа, защото снегът бе по-дълбок.

— Не може цял ден да прекарваш в леглото — рече Тисл. — Или на земята, както май е било. Чудна работа — ухили се тя и всичките й остри зъби се показаха. — Мислех, че вие, смъртните, предпочитате удобното легло, а ти спиш на земята като истински гоблин.

Завъртях очи, докато Туиг ми помагаше да се изправя. Недобре завързаният халат се изхлузи от раменете ми, ставите ми изпукаха, а и краката ме боляха. Човешкото тяло не е пригодено да спи на пръстен под.

Оправих халата и го завързах, както трябва.

— Ако сте дошли да ме будите, поне имайте добрината да ми донесете прилична закуска — промърморих аз. — Туиг понечи да тръгне, но аз поклатих глава. — Не ти, Туиг. — Посочих с пръст Тисл. — Ти. Ти върви.

Тисл направи гримаса, но изчезна мигновено. Туиг се поклони и отрупаната й с клони и паяжини глава почти удари пода.

— Туиг — започнах аз, — каква е тази картина над огнището?

По лицето й премина загадъчно изражение, но бързо изчезна. Струваше ми се, че от двете момичета Туиг е по-склонна към съчувствие, но не забравях, че въпреки по-доброто й отношение тя не беше моя приятелка. Просто нямаше на кого другиго да се доверя тук, на Долната земя, а чувствах болезнено липсата на създание, с което да си поприказвам. Кете много ми липсваше.

— Пипнали сте я, нали? — попита Туиг.

Кимнах.

— Това е огледало, Ваше Величество — въздъхна Туиг.

— Така ли? — Погледнах отново към картината, но виждах единствено Дъбравата на гоблините, потънала в бяло. — Тогава защо…?

— Тази тук — кимна Туиг към лъскавата рамка над огнището, — беше донесена от света горе. Като повечето огледала там гърбът е със сребърно покритие. Тук, на Долната земя, среброто следва свои закони. Не да ви показва вашето отражение, а онова, което ви се ще да видите.

Йозеф, Кете. Сърцето ми се сви.

— Затова не искахме да я пипате — продължи тя. — Мислите, чувствата, въпросите ви — това виждате там, а не лицето си.

— Значи огледалото не показва какво се случва наистина, така ли? — Толкова ми се искаше да не е така. Щях да имам възможност да наблюдавам как Йозеф става мъж. Да виждам Кете как разцъфва като жената, която знаех, че може да бъде. Поне нямаше да забравям какво значи да си жив, когато животът отдавна щеше да ме е забравил.

— На ваше място не бих вярвала много на онова, което виждам, Ваше Величество. Среброто не лъже, но може да скрие истини, както и да ги покаже.

Духовете на семейството ми, събрани в стаята ми, с които да си поприказвам. Да съм край тях.

— Ако среброто не показва отражението ми, къде мога да се огледам? — попитах аз.

— Най-добре в спокойна вода, разбира се, но и излъскан бронз или мед вършат работа. — Туиг вдигна от земята кръгла медна купа. Обърна към мен лъскавата й страна.

Изглеждах по-зле, отколкото очаквах. Струйки засъхнали сълзи прорязваха мръсното ми лице, но не скриваха тъмните сенки под очите. Лицето ми беше хлътнало, слабо и състарено. Медната повърхност изкривяваше образа ми — дълъг изострен нос, щръкнала слаба брадичка. Или наистина бях толкова грозна.

— Изглеждам много зле — преглътнах аз.

— Така си е — ведро потвърди Туиг. — Казвали са ми, че вие, смъртните, обичате да се къпете, затова ми е поръчано да ви заведа при топлите извори. Да вървим — махна тя с ръка. — Няма нужда дори да казвате искам.

Засмях се. Приятно ми беше да се засмея, дори на някоя плоска шега. Подейства ми добре, стопи малко от тежестта от мъката и носталгията. Хубаво беше да се засмея в нечие присъствие — нищо, че не беше сестра ми. Нищо, че пред мен не беше дори приятел.

Хората не могат да живеят в изолация. Не сме създадени за самота. Обърнах очи към призраците на семейството ми, събрани в стаята ми, невидими за очите, но пък събрани в сърцето ми. Не съществувах за света горе, но не можех да се спра да търся утеха и компания, както цветето се стреми към слънчевата светлина в тъмното.

След банята Туиг и Тисл ме поведоха към вътрешността на Долната земя, към центъра, където да потърсим дрехи. Любопитна бях да видя ателиетата на гоблините — Тисл и Туиг не носеха дрехи като нас, предпочитаха къси поли от преплетени вейки и листа. Интересно беше, че гоблините имаха шивачи.

Коридорите извиваха и се променяха. Там, където се намираше стаята ми, имаше тунели и проходи, които на места се разширяваха, по стените се виждаха картини, портрети и други произведения на изкуството. Пътеките покрай подземното езеро бяха по-тесни, по-малки и по-влажни. Тук се срещаха много повече камъни.

С приближаването към центъра на града на гоблините проходите ставаха по-широки и дори можеха да се нарекат булеварди. Бяха павирани с огромни скъпоценни камъни, всеки с размера на моята глава. Блестяха ярко под краката ни, излъскани до блясък от хилядите, милионите крака, минали по тях през вековете. От двете страни на тези широки булеварди се виждаха красиво изсечени прагове, „прозорци“, пробити на втория и третия етаж с изглед към улиците долу.

Градът бе странен, измислен, изкуствен. Нямаше нищо общо с живота — беше сътворен по нечие хрумване. В сградите имаше симетрия, противоречаща на естетиката на гоблините. Строгата еднаквост и стил напомняха на симфония от времето на барока.

— Тук живее ли някой? — попитах аз.

— Гоблините не живеят в градове — обясни се Тисл. — Не сме като хората, дето живеят един върху друг. Повечето от нас са сами и живеем в ровници, които ни събират със семействата и родовете ни. Тук — посочи тя с ръка поредица от магазини — търгуваме.

— Търгувате ли? — изненадах се аз. — Гоблините търгуват едни с други?

Лицето на Тисл отново се вкисна.

— Да. Очевидно.

Над всеки вход висеше табела със знак. Семейни гербове, вероятно. Предположих, че над една врата се вижда знак за обработка на злато, над друга — за обработка на скъпоценни камъни. Тук, на Долната земя, бях виждала изумителни произведения на изкуството, някои по-майсторски изработени от тези, дело на човешка ръка. Предметите, направени от ръката на гоблини, винаги заемаха важно място в историите на Констанце. Войни бяха водени за заграбването им, империи се бяха разпадали.

— Толкова много усилия, за да построите град, където никога никой няма да живее — промърморих аз. Очите ми обикаляха сложните украси по арките, елегантните фасади и фронтони — всичко това напразно.

— Невинаги е било така — поясни Туиг. — Гоблините не се събират в градове. Ние предпочитаме откритите пространства, горите и други свещени места в света горе.

— Как се промени това?

— Ерлкьониг — сви тя рамене. — Когато пое трона, въведе и много странни порядки.

— Моят Горски цар ли? — Но побързах да се поправя. — Този Горски цар ли?

— Ерлкьониг е Ерлкьониг. Само Вие, смъртните, се интересувате къде свършва нещо и започва друго.

— Ето, пристигнахме при шивача — ведро обяви Туиг и ме побутна да вляза в просторно помещение. Тъкмо исках да й благодаря за опитите й да ме разсее, когато това, което видях, отклони вниманието ми.

Намирахме се в нещо като голям магазин за рокли зад витрини и други, закачени на манекени. В единия ъгъл стоеше високо огледало от излъскана мед, елфически пламъчета осветяваха залата с мека светлина и придаваха мекота на всичко изложено. Тук на Кете щеше много да й хареса.

Мисълта за сестра ми ме прободе, сякаш мушна карфица във възглавничка, направена от скръб. Представих си я как прокарва ръка по топовете плат в шивачниците в нашето село, а очите й с цвят на лятно небе направо изпиват мекото кадифе, сложно изтъканите брокати, трептящата коприна и атлаз. Колко мразех и същевременно се забавлявах да ходя по магазините с нея. Мразех, защото не бях така красива като нея, а се забавлявах, защото нейното удоволствие бе заразно. Леко избърсах влагата от очите си.

— Охо, прясно месо.

Подскочих от внезапната поява на гоблин до краката ми. На врата му висеше метър с възли на равни разстояния един от друг, а от устата му стърчаха няколко карфици. Това трябва да беше шивачът. При по-внимателно вглеждане разбрах, че това всъщност не са карфици, а мустаци с метални върхове.

— Да, това е последната на Ерлкьониг — побутна ме напред Тисл.

Шивачът подсмръкна пренебрежително.

— Не е нещо особено — взря са той в лицето ми. — Изглежда ми позната.

Свих се под щателния му поглед.

— Добре дошли в скромното ми ателие — покани ме той с жест, с който искаше да ми покаже владението си. — От незапомнени времена обличаме всяка невеста на Ерлкьониг, така че сте на правилното място, ако искате да изглеждате като истинска царица. Какво да направя за вас?

Оглеждах красивите рокли. Всичките модели бяха отпреди няколко години, а някои и от по-отдавна. Прокарвах ръка по тъканите. Повечето бяха великолепни, роклите бяха красиви и умело закърпени. Нищо, дори ръцете на гоблините не бяха в състояние да спрат стареенето на платовете на тези разкошни дрехи. Колкото повече разглеждах, толкова по-добре разбирах, че всичко наоколо се руши, гние, умира.

Едва сега си дадох сметка, че всичките тези рокли са принадлежали на моите предшественички. На моите съпернички. Бързо отхвърлих тази мисъл.

Шивачът се спусна напред и дългите му пръсти с множество стави погалиха манекена най-близо до мен.

— Красива е нали? С цвета на бурята и океана. Така поне ни увериха. Тази рокля бе на Магдалена. Беше красива, както казвате вие, смъртните: красива, но глупава. Хо, хоо, много се смяхме с нея и твърде бързо я изчерпихме. Огънят й изгасна и ни остави в тъмното и в студа.

Манекенът отдолу бе висок и добре оформен, с пищни форми на гърдите и ханша, с тънка талия. Роклята, модел роб а ла франсе, бе от плътна синя коприна и тутакси си представих драматичната хубост на жената, която я беше носила — бледа кожа, тъмна коса и сини очи, в тон с роклята. Спираща дъха хубост, истинско бижу, което Горския цар, завладян от красотата й, отхапва от страните й като праскови, докато тя изчезне.

— Тази пък — присъедини се Тисл и посочи друг манекен, — беше на Мария Емануел. Беше много капризна. Отказа да изпълнява задълженията си към господаря. Била омъжена за друг… някакъв дърводелец май. Нещо такова. Не знам какво видя царят в нея, но и двамата бяха обсебени от някаква дървена фигура, прикована с пирони към дървен кръст. Тя остана най-дълго, тази свенлива монахиня, която не се отдаде нито на царя, нито на земята, и по нейно време царството ни много страда. И въпреки всичко тя остана най-дълго, поболя се по света горе, който виждаше, но не можеше да докосне.

Манекенът беше слаб, на него висеше аскетична, сива вълнена дреха и си представих каква жена я беше носила — набожна, с було като Христова невеста. Не красива, но очите й вероятно са били чисти, блестящи и сиви, озарени от ентусиазма на нейната страст и вяра. Не като Магдалена, чиято хубост е била плътска и земна, не и като Мария Емануела, която е греела с вътрешна светлина, а с красотата на светица или мъченица. Горския цар очевидно имаше широка палитра от вкусове.

Тисл и шивачът продължиха да ме запознават с поредицата от бивши, но имената и историите им бързо излетяха от паметта ми. Стана ясно, че тук не е шивашко ателие, а музей с рокли на предишни съпруги. През цялото време си мислех каква ли рокля ще носи моят манекен, когато Горския цар приключи с мен.

— Ами първата Царица на гоблините? — попитах по едно време аз. — Къде е нейната рокля?

Три чифта черни очи примигнаха. Тисл и шивачът се спогледаха.

— Няма такава — обади се Туиг.

— Така ли? — огледах множеството манекени и рокли по тях. — И защо?

Тисл ощипа здраво Туиг, но високото момиче гоблин не трепна.

— Защото тя оживя — отвърна Туиг.

Всичко в помещението — манекени, гоблини и рокли се завъртя пред очите ми.

— Как така? — Едва чуто попитах аз. — Какво искате да кажете?

Изведнъж гоблините притихнаха. Смелата девойка сигурно е намерила начин да си тръгне от Долната земя, без това да е обрекло света горе на вечна зима. Нима беше възможно?

— Как беше името й?

— Не знаем — отговори Туиг.

— Забравено е — прекъсна я Тисл. — Изтрито е от паметта ни. Не я почитаме.

— Трябва да разбереш, смъртна — намеси се шивачът. — Това, което старите закони дават, после си го вземат. Не си мисли, че си е тръгнала просто така, невредима или непокътната. Ти си мъртва. Животът ти е наш.

— Мислех, че животът ми принадлежи на Горския цар.

Гоблините избухнаха в техния странен смях.

— А на кого, мислиш, принадлежи неговият живот? — попита Тисл.

Виждах редици нащърбени зъби. Потръпнах.

— Защо не вземем да ви потърсим една хубава дреха за вечерята с Ерлкьониг? — попита шивачът. — Предлагаме прекрасни тъкани, донесени от света горе. Още не са изстинали от собствениците, чиито тела вече са се вкочанясали, доколкото знам.

— Какво… как така… — ужасена, не успях да довърша.

— Зима е все пак — обади се шивачът и облиза мустаците с метални върхове. Въобразявах ли си, или по дрехата му имаше петна от кръв? — Когато старата година си отива, земята принадлежи на нас, смъртна. Отидеш ли си от Долната земя, земята ще е завинаги само наша.

Магдалена, Мария Емануел, Бетина, Франциска, Илке, Хилдегард, Валбурга — предшественички и съпернички, и мои сестри. Всяка се е омъжвала за Ерлкьониг. Всяка е дала живота си. Знаели ли са истинската цена на жертвата си? Ами аз? Отдавна се бяха превърнали в прах, но все пак нещо от техния дух бе останал, тъканта на излинелите им рокли пазеше останки от душите им. Сега призраците им бяха край мен, чувах техния шепот, кимаха ми, умоляваха ме, викаха ме. Ела при нас. Ела при нас. Ала един глас липсваше. Този на безименната смела девойка.

Тя оживя. Тръгна си от Долната земя и оживя.