С. Джей-Джоунс
Зимна песен (31)

2
Случаен сън

Събудих се и видях Йозеф.

Намирах се в непозната стая, красиво и богато мебелирана. Брат ми седеше зад писалище, вече по нощна риза и с нощна шапка. Беше късно вечерта и до него горяха свещи. Изцапаните му с мастило пръсти стискаха паче перо и той драскаше усърдно върху лист хартия.

— Скъпа Лизл — промълви.

Писмо. Йозеф пишеше писмо.

— Вече шест месеца, откакто напуснах дома ни, и все още нито дума от теб. — Той спря, за да изчака ръката му да изпише думите. — Къде си Лизл? Защо не ми пишеш?

Зеперл, Зеперл, братче мое. Тук съм. Отново съм без глас, без звук, безмълвна.

Брат ми вдигна глава и се заслуша, сякаш усетил присъствието ми. Йозеф! Извиках аз. Зеп! След миг очите му помръкнаха и той се наведе отново над писмото.

— Мама изпраща писма всяка седмица, Кете ми пише почти всеки час, а ти — нищо.

Наблюдавах как брат ми се бори с перото. Лъкът винаги е стоял по-естествено в ръката му — движеше го с такава лекота и деликатност. Перото обаче не го слушаше, сякаш пръстите му пречеха. Дали пък това не бе и причината, че при редките си пристъпи на желание да композира предпочиташе да ми диктува.

Бях смаяна. Моят — брат не можеше да пише. Беше научил буквите като всички нас в краката на мама и сигурно умееше да чете, но папа, обзет от манията си да го направи втори малък Моцарт, го дърпаше от тези наши занимания, за да го упражнява в азбуката на музиката.

Йозеф топна перото в мастилницата и внимателно и предпазливо докосна листа с него. Буквите му бяха криви и детински и виждах, че дори не знае как да ги свързва добре.

— Питам се защо продължаваш да мълчиш, но така и не намирам отговор. Сякаш си привидение, сянка. Все едно не съществуваш. Но как е възможно? Може ли да си привидение, когато държа в ръцете си доказателство, че съществуваш?

Погледна настрани. Свещта осветяваше една папка върху ниска маса — пиесата, надписана с моя почерк: Ерлкьониг.

— Където и да си, надявам се да си разбрала, че свирих пред публика твоята Ерлкьониг. Как ми се иска да беше видяла лицата на хората в публиката. Бяха направо преобразени — той поправи думата, — преобразени от музиката ти. Да беше чула виковете: Бис! Бис! Аплодираха не мен, Лизл, а теб. Твоето произведение.

Вече плачех. Не знаех, че привиденията плачат.

— Франсоа настоява да се опитаме да го публикуваме. Смята го за гениално. Той е умен и вярвам на преценката му.

Йозеф се обърна назад и погледът му стана нежен. Проследих го и видях, че Франсоа спи на канапето в стаята, закрил очи с ръка.

— Не искам да го правя без твоето разрешение. Искам да знам какво е желанието ти.

Да, извиках аз_. Да!_

— Франсоа не разбира защо се колебая. Като че ли не схваща защо правото да решиш, е твое. Ето защо всеки ден и всеки час чакам неоспоримо доказателство за съществуването на моята по-голяма, по-талантлива сестра. За моя „другар в битките“, моята връзка с Долната земя.

Така ми се искаше да го прегърна, моя Зеперл, моето скъпо братче и „другар в битките“. Но ръцете ми минаха през него и сърцето ми бе съкрушено. Никога нямаше да стъпя в света горе, никога повече нямаше да прегърна семейството си.

— Установихме се в Париж, моля те, моля те, много те моля, пиши ми. До майстер Антониус. — Ръката му се поколеба, докато изписваше името, и се получи една драсканица. Йозеф изруга на френски.

— Париж не ми харесва, пък и не допускам, че това би те изненадало. Ако си получила предишните ми писма, сигурно си разбрала колко много ми липсва малката ни странноприемница и Дъбравата на гоблините, въпреки страхотните красоти на големите градове в Европа. Не спирам да си мисля колко много щеше да се хареса тук на Кете — балове, известни личности и хора, облечени в красиви дрехи. Не е за мен този живот, Лизл. Пътуването взема своята дан и аз непрестанно съм изморен. Почти нямаме време да се възстановим от пътуването и вече трябва да свирим на концерт или да посетим нечий салон.

Докато пишеше последната дума, с Йозеф нещо се случи. Дълбока въздишка се откърти от гърдите му и той някак се смали, сякаш отслабна. Пътуванията и времето бяха изцедили и последните следи от по детски милото лице на брат ми, страните му бяха хлътнали, брадичката се бе изострила. Чак сега си дадох сметка, че той не изглежда добре. Изтощен.

— Тъгата ми по дома се отразява на изпълненията ми. Знам го и майстер Антониус го забеляза.

Докато пишеше името на своя ментор, натискаше перото по-силно от необходимото.

— Възрастният цигулар е истински виртуоз и научих много от него. Но не е търпелив като теб или Франсоа и той…

Йозеф спря да пише, търсейки думите, но виждах какво не може да каже. По приведените рамене разбирах колко е напрегнат. По упорито издадената напред долна устна. По начина, по който час по час обръщаше очи към Франсоа, личеше, че за него чернокожият младеж е щит и убежище. Задраска последните думи и продължи.

— Никой не разбира, Франсоа много се старае, но макар да разбира сърцето ми, невинаги намирам подходящите думи, за да му обясня какво чувствам. Много е умен, говори френски и италиански и дори малко английски. Но немският му е труден, а аз не съм добре с езиците според майстер Антониус.

Пръстите ми се свиха в юмруци. Трябваше да се сетя. Още вечерта на прослушването на Йозеф разбрах, че майстер Антониус не е подходящият ментор за брат ми. Суетен и егоистичен, никога нямаше да позволи брат ми да се издигне до мястото, което заслужава. Само щеше да го потиска.

— Светът извън нашия кръг, далеч от Дъбравата на гоблините, е безнадеждно досаден. Няма магия, няма очарование. Чувствам се откъснат от земята, където съм роден: чувствам как талантът ми гасне. Сякаш постепенно ослепявам, оглушавам и губя гласа си. Единствено когато свиря, усещам отново връзката със земята.

Йозеф отново остави перото. Загледа се замечтано през прозореца. Пръстите на лявата му ръка започнаха да се движат по невидим гриф, а дясната — с плавните движения на въображаем лък. Реших, че е свършил да пише, но след малко той отново взе перото.

— Често сънувам семейството ни — Кете, Констанце, мама и папа. Но не и теб. Теб те няма. Все едно никога не си съществувала. Понякога дори се питам дали не съм те измислил, но пък музиката тук, до мен, доказва, че те е имало. Страхувам се, че губя разсъдъка си.

Той стисна ръба на писалището силно, та чак кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Друг път сънувам висок, елегантен непознат. — Йозеф погледна към заспалия Франсоа с известно чувство на вина. — Той не говори, само стои в сенките със спусната над лицето качулка. Видя ли го, се изпълвам с ужас и облекчение. Моля го да ми покаже лицето си, но когато свали качулката, виждам, че това съм аз. Аз съм високият, елегантен непознат.

Ако можех да дишам, щях да съм останала без дъх. Тук ставаше нещо кошмарно. Нещо древно. Нещо отвъд способностите ми да разбирам.

— Толкова ми се иска да си тук, Лизл. Да дойдеш и да донесеш със себе си магията и музиката. И ако не можеш да дойдеш, то поне изпрати следващата си пиеса. Изпрати ми твоята музика. Направо съм загубен без теб, без нашата връзка с Долната земя.

Опитах се да прегърна брат ми, но бях привидение и ръцете ми минаха през него — просто леко раздвижване на въздуха. Пламъкът на свещта потрепна и Йозеф вдигна очи, смръщил вежди.

— Твоят винаги обичащ те брат Зеперл — завърши той.

Посипа с дървесна пепел все още мокрия от мастилото лист на писмото и го остави да изсъхне. Вдигна свещника и отиде до Франсоа. Зави го с одеяло и постоя, загледан в него. Имаше нежност, привързаност и горест в очите му. Това беше поглед на човек, който обича.

Картината се разпадна, все едно бе стъклена и някой я разби. Огледало.

Сън.

Събудих се сепнато и усетих лицето си мокро от сълзи. Сърцето ми биеше до пръсване, беше ми едновременно твърде топло и твърде студено. Завивките ми бяха мокри от пот. В света горе вече беше пролет, но тук, на Долната земя бе винаги студено, сякаш там, където е Ерлкьониг, винаги е зима.

В огнището гореше силен огън и излъчваше приятна топлина. Обзе ме трескаво нетърпение. Не можех да стоя на едно място, не можех да понасям тясната подземна стая, която беше и мой затвор. Извадих пола и блуза от гардероба — исках нещо практично. Обикновено вътре висяха сложно изработени одежди — халати и рокли, които не ми се струваха толкова необходими. Всеки път, когато отварях вратите му, откривах нещо ново и тази вечер желанието ми бе да заваря вътре нещо много подобно на обичайните ми дрехи от света горе — просто, практично и топло.

Бързо се облякох, отключих вратата на стаята и се озовах в коридора. Тази вечер изпитвах потребност да се движа и не ме интересуваше къде ще ме отведат краката ми.

Прекосих града на гоблините, осветен от примигващи елфически пламъчета, минах през балната зала, където за първи път танцувахме с Горския цар като съпрузи. Отминах ги и продължих нататък, все по-навътре. Павираните пътища отстъпиха на тесни проходи — каменисти и разкопани. Струйки вода се стичаха по стените им, въздухът ставаше все по-влажен.

Изведнъж пред мен се ширна Подземното езеро. Това бе последната точка, до която можех да стигна. Пръстите на краката ми докоснаха водата и предизвикаха леки, проблясващи водни кръгове. Водата беше ледена, по-студена от планински извор. Представих си как изтича в потоците, реките и езерата в света горе.

Прозвуча нежният звън на песен. Такъв висок и чист звук се чува, когато прокараш пръст по ръба на кристална чаша. Цялата пещера се изпълни с необикновения красив звън и той отекна до мозъка на костите ми. Сирените.

— Прелестно, нали?

Подскочих. До мен стоеше един подменен, сякаш изникнал от скалистите стени около езерото.

— Така е — отговорих предпазливо. Всъщност никога не бях разменяла и дума с подменен. Тези създания бяха мълчаливи прислужници на Горския цар, прехласващи се по теб танцьори на Бала на гоблините, загубени и гладни деца от света горе, най-загадъчните и чудовищни обитатели на Долната земя. Не знаех почти нищо за тях, освен че са „продукт на нечия молба“. Сетих се каква молба бях отправила в нощта, в която Йозеф — все още бебе — умираше от скарлатина.

— Сирените са опасни, нали знаеш? — попита подмененият и се примъкна по-близо до мен. Опитах се да не показвам колко ме притеснява това. — Красиви, но опасни.

— Така е — повторих аз. — Едва не попаднах в магията им при последното прекосяване на езерото.

Плоските черни очи на подменения — очи на гоблин върху човешко лице — ме изучаваха.

— Какво стана?

— Ерлкьониг ме спаси — свих аз рамене.

— Разбира се — кимна той, сякаш това обясняваше всичко. — Не е искал да научиш най-голямата им тайна.

— И каква е тя?

— Че пазят входа към света горе.

Изстинах — от главата до краката.

— Вход ли? Има… Има вход към света горе?

— Да — кимна той. — На отсрещния бряг.

Впих поглед в тъмните, неизбродни дълбини на езерото, черни като обсидиан. Като смъртта. Но на отсрещния бряг беше светлината. Светлината и животът. Да можех само…

— Не е безопасно — подмененият ме гледаше упорито. — Не можеш да прекосиш без страж.

Извърнах очи засрамено. Нямах представа, че мислите ми са толкова лесно разгадаеми.

— Ето — неочаквано каза той. — Имам подарък за теб.

Изненадана, отворих длан и той пусна в нея букетче полски цветя.

— Благодаря — промълвих объркана. Бяха стръкове цъфнала детелина, завързани с красива дълга панделка.

Подмененият поклати глава.

— Не е от мен. Тя го остави в Дъбравата на гоблините.

— Кой? — занемях аз.

— Едно момиче. Жена с червена пелерина и златна коса. Кете.

— Как… как? Само гоблините могат да се скитат през зимата горе.

— Дъбравата е едно от малкото останали места, където Долната земя се среща със света горе — спокойно обясни подмененият. — Момичето дойде там и каза името ти, преди да пусне цветята. Взех ги, когато си отиде.

Разбира се. Сега вече разбрах. Разбрах защо с Йозеф тичахме като деца до Дъбравата на гоблините и защо това бе единственото място, където виждах Горския цар, защо тъкмо там отидох да принеса в жертва музиката си и всъщност оттам влязох на Долната земя.

Беше вход.

В главата ми бавно и несигурно започна да се оформя идея. Извърнах се от страх да не се издам, че в гърдите ми се заражда надежда. Подмененият се обърна да си върви.

— Чакай — спрях го аз. — Само за момент.

Той скръсти ръце на гърдите си и наклони глава. Лицето му бе на човек, но изражението беше съвършено непроницаемо, също като на гоблините.

— Какво ще ми кажеш за брат ми?

— Брат ти ли?

— Да — преглътнах аз мъчително. — Йозеф.

Черните очи пред мен блеснаха.

— Вие, смъртните, наистина много си приличате — отбеляза той. — Бързо роден, бързо умрял. Като мухите еднодневки нощем.

— Но Йозеф не е мъртъв.

Лицето му бавно се разтегли в усмивка.

— Сигурна ли си?

— Какво… — Усетих как нещо започва да дращи в гърлото ми. — Какво казваш за Йозеф?

Подмененият не отговори, но аз вече знаех отговора. Моят брат умря в онази нощ, когато го чувах да плаче, когато треската вилнееше в тялото му на смъртен. Преди скарлатината да го покоси, брат ми беше розовобузесто, яко, добродушно бебе. На сутринта след края на треската в люлката му имаше едно слабичко, странно тихо създание. Всички бяхме убедени, че е резултат от треската. Но аз знаех най-добре.

— Как е възможно един подменен да живее в света горе? — прошепнах аз.

— Не може — сви той рамене. — Освен със силата на…

— … нечие желание — довърших аз. — Знам.

— Не. — Явно подмененият бе започнал да се забавлява с мен. — Със силата на любовта.

Всичко в главата ми се срина. Излизаше, че правилата на Долната земя се променят и не схващах значението им.

— Как така любов?

— Обичаш го, нали? За брат ти говоря.

Беше ли наистина той мой брат? Как бе възможно да се питам такова нещо? Йозеф беше другата половина на моята душа, градинарят на сърцето ми. Разбира се, че беше мой брат.

— Да — отвърнах аз. — Обичам го.

— Останал е с теб. Никой от нас не остава твърде дълго в света горе. Извади ни от Долната земя, и вехнем, и линеем горе. Назоваваш го по име и с цялото си сърце го обичаш такъв, какъвто е. Това е сила.

Чувствам се откъснат от земята, където съм роден, и усещам, че талантът ми гасне. Сякаш постепенно ослепявам, оглушавам и губя гласа си.

— О, Йозеф! — Притиснах ръка до сърцето си, свило се от болка.

— Не се тревожи — обади се подмененият. — Той скоро ще се върне при нас. Всички се връщаме тук най-накрая.