С. Джей-Джоунс
Зимна песен (40)

11
Безсмъртна любима

— Елизабет.

Събуди ме нечия внимателна ръка. Размърдах се, стенейки, и с последен спазъм повърнах останалата в дробовете ми вода. Размътеният ми поглед различи дълга, слабовата фигура със сребристобяла като грива коса.

Устните ми понечиха да произнесат име, преди да си спомня, че не го знаех.

— Майн… Майн хер?

— Да, тук съм — нежно отговори той. — Тук съм.

— Как… Как…? — с прегракнал глас се опитах да попитам.

— Може да си била лишена от защитата на Ерлкьониг, докато минаваше през Долната земя, но винаги си имала моята — обясни той с лека усмивка.

Протегна ръка и аз я улових. Бавно и мъчително се изправих. Всичко ме болеше, бях наранена и натъртена, и то не само физически.

Над главите ни се виждаше същата дупка в пръстта и между корените на дърветата, през която бях пролазила, престъпвайки старите закони. Бях изморена. Толкова изморена. Въпреки всичко с последни сили започнах да се катеря по стъпалата, образувани от корени и камъни към повърхността. Горския цар ме подкрепяше, окуражаваше ме и ми помагаше, докато най-сетне се изтърколих на земята в гората при входа.

Светът горе бе синкав, с цвета на тъмно индиго преди изгрев. Звездното одеяло на нощта се готвеше всеки миг да се оттегли пред лъчите на изгряващото слънце. В единия край тъмнината вече се оцветяваше в пурпурно и сенките започваха да се оттеглят.

Обърнах се да погледна Горския цар. Изражението му бе нежно, а в ръка стискаше кожена папка. Мълчаливо пристъпи напред и постави папката в ръцете ми.

— Какво е това?

Усмихна ми се мълчаливо. С разтреперани пръсти развързах връзките, разтворих кориците и видях текстовете на моята музика. Почеркът ми беше непознат, но композиторът бях аз. Това беше моята музика, записана с неговата ръка. Всички пиеси, които бях създала — сонатата „Първата брачна нощ“, както и тези, които бях принесла в жертва, за да бъда допусната на Долната земя.

— Всичко е тук — обясни той внимателно. — Всичките ти композиции.

— Но… — започнах задавено аз, — те всички бяха унищожени.

— О, Елизабет, наистина ли мислиш, че са били загубени? Твоята музика ми е скъпа колкото и на теб. Запазих я. Помня и най-малкото нещо, което някога си написала. Та нали винаги си ми ги свирила? Нали ти казах, че някога съм бил копист?

Сълзи закапаха по хартията и заплашваха да размият нотите. Затворих папката, за да спася този труд, направен от любов.

— Ти ги свири за мен, а сега ти предстои да ги покажеш на останалия свят. Завърши сонатата „Първа брачна нощ“, Елизабет. Завърши я заради нас.

— Ще я допиша за теб — прошепнах аз. — За моя безсмъртен любим.

Бях толкова близо, съвсем близо до това да му кажа: Обичам те. Само дето устните ми отказаха да се подчинят.

— Свири за мен. Свири за мен, скъпа моя, и ще те чуя. Къ-дето и да си и където и да съм аз. Заклевам се, заклевам се, Елизабет.

На устните ми се спря едно име. Опитах се да вдигна ръка и да я допра до бузата му, да му кажа, че го обичам.

— Ще те видя ли отново? — прошепна аз.

— Не. Мисля… Мисля, че така ще е най-добре.

Очаквах го, но думите му ми подействаха като удар. Вероятно такава жестокост бе за добро. Никога вече нямаше да сме истински заедно, никога нямаше да докоснем с ръце телата си. Дори на входа между двата свята, където Долната земя се слива със света горе. Бях имала всичко от него. Бях го вкусила до краен предел. Да го виждам, без да мога да го докосна… щях да бъда като жена в пустинята — вечно жадна за вода, до която няма достъп.

— Готова ли си? — попита той.

Не. Никога нямаше да съм готова. Нито този ден, нито този след него и след него. Вечно щях да се колебая. И всеки един от тези дни щях да посрещам като Елизабет, цялата.

— Да.

Кимна ми той и това беше жест по-скоро на уважение, отколкото на съгласие.

— Тогава широкият свят те очаква.

Пристъпих към края на Дъбравата на гоблините. Опрях длани в преградата — невидима, но осезаема. Поех дълбоко въздух, бях готова да натисна и да премина в гората от другата страна. Бях прекрачила входа и връщане назад нямаше, но въпреки това се колебаех — неспособна да остана, но изпълнена с нерешителност да продължа.

— Ако… Ако успея да намеря начин да те освободя — прошепнах аз, — ще дойдеш ли в света горе с мен?

Бях с гръб към Горския цар, не можех да го погледна в очите. Мина много време, преди да отговори.

— О, Елизабет — въздъхна той. — Навсякъде бих дошъл с теб.

Обърнах се. Очите му бяха станали по-тъмни от обикновено и за миг, за един съвсем кратък миг, видях как е изглеждал като смъртен. Ако му бе позволено да изживее живота си от дете до мъжа, който би могъл да стане — музикант, цигулар. Изтичах обратно в кръга от дървета, закопняла да усетя ръцете му около мен. Протегнах ръце и докоснах пръстите му, но те минаха през моите като през вода, като през мираж. Бяхме една трептяща илюзия един за друг, пламък на свещ, който не можеш да задържиш.

И въпреки всичко Горския цар беше с мен там, в Дъбравата на гоблините. Намираше се на Долната земя, докато аз — в света горе, нищо, че сърцата ни биеха в една равнина.

— Не гледай назад — обади се той.

Кимнах. Обичам те искаше ми се да кажа. Знаех, че тези две думи ще ме прекършат.

— Елизабет.

Горския цар се усмихваше. Не с острозъбата усмивка на Господаря на злодеянията или на Ерлкьониг, а някак глуповато, с леко извита уста. Сърцето ми се скъса.

Той промълви нещо. Някакво име.

— Винаги си го имала, Елизабет — рече той на глас. — Защото ти дадох душата си.

Неговата душа. Притиснах музиката си — нашата музика — до сърцето си. Завинаги бяхме разделени. Никога нямаше да сме заедно отново. Мъка разтърси цялото ми тяло, сякаш ме разряза на парчета. Копнеех допирът на ръката му, на моя строг, млад мъж, да ме събере отново — наранена, но цяла.

Вече бях цяла. Аз бях Елизабет, цялата, макар да бях Елизабет, самотната. Това ми даде сили.

Изпънах рамене. Разменихме погледи за последен път. Нямаше да поглеждам повече назад. Няма да изпитвам съжаление. Той ми се усмихна и докосна устните си с пръсти за сбогом.

Обърнах се и се отдалечих към света горе, по посока на изгрева.

Навеки твой,

навеки моя,

навеки наше.

Лудвиг ван Бетовен, „Писма до безсмъртната любима“