С. Джей-Джоунс
Зимна песен (28)

8
Милосърдие

— Разсеяна си, скъпа моя — обади се Горския цар откъм пианото.

Вдигнах очи от чашата с вино, чието столче въртях неспокойно между пръстите си през последните няколко минути. В скута ми лежеше отворена книга, но от известно време не бях прочела нито дума.

— А не, не съм — побързах да обърна една страница.

— Пръстите ме заболяха, изсвирих цели три пиеси, а ти нищо не каза.

Позакашлях се в старанието си да прикрия червенината, избила по страните ми.

За разлика от първото катастрофално прекарване след онази вечеря, сега времето, което прекарвахме заедно, минаваше в сравнително спокойна атмосфера. Понякога четяхме на глас. Аз предпочитах поезия, а Горския цар — философия. Четеше на латински, гръцки, италиански, френски и немски. И говореше поне още десетина езика. Беше изненадващо образован, нямаше да се изненадам, ако е бил учен в света горе.

Случваше се да свири на пианото, докато аз чета до камината. Това бяха любимите ми вечери, когато музика, а не думи изпълваха мълчанието. Тази вечер съпругът ми бе избрал няколко сонатини от Скарлати, а аз отворих томче с италианска поезия. Не знаех езика, книгата беше за параван. Помагаше ми да наблюдавам Горския цар изпод спуснатите си клепачи под предлог, че чета, и да разбера в бавно, умерено или бързо темпо се свири някое произведение.

След нашата първа вечер той не ме покани повече да свиря моя композиция.

В началото за мен бе добре дошло. Но с течение на времето облекчението прерасна в чувство на вина, после в раздразнение и накрая — в гняв. Той беше толкова вбесяващо, влудяващо самодоволен и без капка съмнение отказваше да му поднеса по собствена воля в дар музиката си, че дори си позволяваше да ме гледа съчувствено от пианото.

Само че грешеше. Аз бях пречупена и музиката ми стоеше вътре в мен като в затвор. Чувствах как ме боде, гъделичка и мърда някъде в стомаха, заплашвайки да се издигне до гърлото във вид на крясък.

— Всичко наред ли е, Елизабет?

Не, нищо не беше наред. И то от самото начало, откакто бях станала невестата на Ерлкьониг, откакто той бе отвлякъл сестра ми, беше ми дал онази флейта на пазара и изобщо откакто бях затворила музиката си — в кутията под леглото и в сърцето си.

Но не можех да му кажа всичко това.

— Добре съм — отговорих тихо.

Погледът му стана остър. Зениците му се разшириха, та чак сивото и зеленото на ирисите изчезнаха. Горския цар добре знаеше как да тълкува дишането ми, продължителността на мълчанието, паузите в речта ми. Следеше ме внимателно като музикант в оркестър в очакване маестрото да подаде. Знаеше и кога нарушавам темпото.

Огледа ме от главата до краката, очите му поспряха за кратко на разголените ми рамене и ръце, на деколтето и ключиците ми.

— Какво има?

Предполагам не съм била достатъчно внимателна. Бях станала по-предпазлива след случилото се край езерото. Накарах Тисл и Туиг да ме заведат отново при шивача, за да ми ушие нова дреха. За да разполагам с някакво оръжие. Поисках да прекрои една красива рокля от кремава тафта. Моделът бе сравнително семпъл, набрана под гърдите, от които нищо не бе останало, с шлейф. Цялата рокля се държеше от прозрачни презрамки, така ръцете ми оставаха голи. Корсажът бе обшит със стотици, хиляди диаманти, блещукащи като звезди в нощното небе. Туиг и Тисл вчесаха косата ми на венец от плитки, втъкнаха в тях още диаманти, които просветваха в тъмните ми къдрици. За първи път се надявах Горския цар да реши, че съм красива.

Струваше ми се смешно — бях обикновена, а той — разкошен, но между нас туптеше съвсем реално желание и то нямаше нищо общо с наличието или липсата на красота. Неговото неизменно присъствие ме задушаваше, стискаше ме за гърлото и направо не можех да дишам от желание.

Ето защо отговорих на въпроса му с първото, което ми хрумна.

— Не харесахте ли роклята ми? — изтърсих аз.

— Аз… какво? — видимо изненадан попита той, заеквайки.

— Роклята ми. Не ви ли харесва?

Погледът му бе едновременно изненадан и подозрителен.

— Прекрасна е, Елизабет.

— Ами аз? Прекрасна ли съм?

— Днес си в особено настроение, скъпа моя.

Не ми отговори. Не можех да седя повече на едно място. Станах и започнах да крача напред-назад пред камината. Наистина бях в настроение… но за битка.

— Отговорете ми — настоях аз. — Мислите ли, че съм прекрасна?

— Не и когато се държиш по този начин.

Засмях се нервно.

— Звучите като баща ми. Въпросът ми е прост, майн хер.

— Така ли? — погледна ме остро. — Какво искаш да чуеш? Прост отговор или честен?

Разтреперих се. От обида или от страх, не мога да определя.

— Истината — казах аз. — Тъкмо вие ми посочихте, че грозната истина е за предпочитане пред красивата лъжа.

След известно време той най-сетне заговори.

— Знаеш отговора, Елизабет — рече тихо.

Стиснах очи, за да спра напиращите сълзи. Въпреки всичко се надявах на друго. Надявах се през очите на желанието си да ме види прекрасна, да ме превърне от врабче в паун.

— Тогава защо? — потрепна гласът ми от натрупаната мъка. — Защо ме искате?

— Вече ти отговорих, Елизабет, аз…

— Да, да. Чувала съм го и преди. Обичате музиката в мен. Душата ми е красива. Веднъж да ви се отдам изцяло, тогава… — вече хълцах, — тогава и вие ще ми се отдадете.

Горския цар ме наблюдаваше мълчаливо с разноцветните си очи.

— Но това не значи нищо за мен, майн хер. Думите ви не означават нищо за едно странно, нехубаво малко момиче.

Чу се стържене по пода. Горския цар избутваше назад малката пейка пред пианото, за да се изправи. Стъпките му бяха леки, едва чути, като на вълк в снега. Въпреки това усетих как скъсява разстоянието между нас. Сложи ръка върху челото ми.

— Красотата на духа струва много повече от физическата красота — внимателно каза той. — Знаеш го.

Отворих очи и го плеснах през ръката. Усетих как шокът от удара премина като тръпка по телата на двама ни, през сепнатото му изражение и в болката в кожата на дланта ми.

— Това обаче е само красива лъжа — заявих аз.

За момент си помислих, че Горския цар ще се опита да ме утеши подобно на родител, втурнал се да успокои капризно дете. Зърнах обаче злобна искра да се мярва в очите му. Устните му се изкривиха и пламъците от камината осветиха острите върхове на зъбите му.

— Искаш грозната истина, така ли? Много добре, ще я имаш. — Започна да крачи напред-назад като затворено в клетка диво животно. Отчаяно търсещо изход навън. — Исках те, защото си странна и различна, и нехубава. И защото, вярвай ми, защото съм го преживял, човек може да прекара много време с красиви невести, а лицата и имената им много скоро да се слеят в едно. А теб — странната и нехубавата — ще помня.

Горския цар ми се усмихна, не, по-скоро ми се озъби. Сърцето ми ускори ударите си, а обръчите, с които сама бях стегнала душата си някъде дълбоко в мен, започнаха да се късат един по един. Изправих се задъхано.

Той се обърна, преди да успея да го докосна, преди обзелото го диво вълнение да обгърне и мен. Отпуснах ръка.

— Какво е безсмъртието, ако не една продължителна смърт? — попита Горския цар. — Съществувам в досадно, продължително умиране по малко всеки ден, но напълно неспособен да чувствам. — Той се върна при пианото и прокара ръка по клавишите.

Нямах отговор. В този момент бяхме толкова далеч един от друг, колкото бе възможно — той в единия край на безкрайността, а аз — в другия.

— Твоята яркост, твоята ярост — тихо продължи той, — за тях жадувам, Елизабет.

Седна на пейката пред инструмента и натисна един клавиш, сетне още един и още един. Всеки тон отекваше в гърдите ми, в онова празно и пусто място, където живееше музиката ми.

— Готов съм на всичко, само и само отново да мога да чувствам. — Едва чувах тихите му думи. — Много дълго време мислех, че това никога няма да се случи. Тогава чух музиката ти за мен в Дъбравата на гоблините. За първи път в моята вечност усетих надежда… Помислих си…

Настъпи поредното мълчание, натежало от тайни и недоизказаност. Въпросите бяха на върха на езика ми, но побързах да ги преглътна.

— Благодарение на музиката ти, на твоята музика, все още не съм загубил здравия си разум — проговори той най-накрая. — Единственото, което ме държи в света на хората и заради което не съм се превърнал в чудовище.

Усетих как кожата на ръцете и гърба ми настръхва. Без да ме поглежда, Горския цар продължаваше да натиска клавиш след клавиш, сякаш нижеше мъниста.

— И това е грозната истина, скъпа моя. Чрез брака ни мога да имам ръката ти, тялото ти, ума ти, но онова, което истински желая, не мога да го имам. — Той извърна глава. — Не и докато не те пречупя.

Настръхнах още повече.

Да ме пречупи.

Едва сега проумях.

— Не се страхувам то вас — промълвих аз.

— О? — вдигна лице Горския цар. — Та аз съм Господар на злодеянията, Владетел на Долната земя — очите му блеснаха. — Аз съм въплъщение на беса и лудостта. А ти си само едно момиче… — усмихна се и острите зъби се показаха. — Аз съм вълкът в гората.

Само едно момиче. Само една девойка. И не само това, аз съм Царицата на гоблините. Аз съм неговата царица. При това не се боя от вълка, от бесовете, които са в състояние да ме разкъсат парче по парче и да се къпят в кръвта ми.

Приближих до пианото и седнах на пейката до него. Очите му светнаха от изненада, но в тях нямаше и следа от предпазливост.

— Може да съм само девойка, майн хер — промълвих аз, — но съм смела девойка.

С разтреперани пръсти натиснах един акорд в до мажор. Усетих как тялото до мен се наведе с дълбока въздишка.

— Така е, Елизабет. — Ръката му обви брадичката ми и леко повдигна главата ми. — Така е.

Не започнах да свиря. С дясната си ръка покрих неговата и я преместих върху шията си.

— Елизабет, какво…

Опита да се дръпне, но го държах здраво и се притиснах към тялото му, като оставих палецът му да усети пулса на шията ми. Чувствах как вълкът в него трепти и се блъска във веригите си. Желаех вълка, желаех неговия глад, това бе ненаситно желание, което заплашваше да ме унищожи. Исках да бъда унищожена. Да бъда нещо различно.

— Вие сте чудовището, което искам.

— Нямаш представа какво искаш. — Сега вече трепереше целият. В думите му долових паника, нищо че чертите на лицето му издаваха бесовете в него.

— Напротив.

В съзнанието ми изникна спомен как малката Лизл търпеливо чака на най-горната площадка на стълбите. Чака ляла да се върне от прослушване при прочут импресарио. Зеперл, едва тригодишен, бе показал невероятни възможности с цигулката за възрастта си, а Лизл много държеше да покаже на баща си на какво е способна. С много старание бе упражнявала „Шакона“ от Томазино на четвъртинка цигулката, докато я научи съвършено. Но папа се прибра вмирисан на бира, калъфът на неговата цигулка „Щайнер“ беше празен. С влизането му в странноприемницата Лизл му изсвири победоносно наученото, ала той дръпна от нея цигулката и я счупи на две в коляното си. .Никога няма да постигнеш каквото и да било, отсече. Нямаш и половината от таланта на брат си.

— Мога да те нараня — думите на Горския цар прозвучаха почти като обещание. Животът ми се намираше в неговите ръце и бях готова да му го дам.

— Знам.

Друг спомен измести болката от предишния. Йозеф свири пиеса, написана от мен. Папа влиза в задната стая, за да го похвали. Толкова живо, толкова неукротимо! Хвали го той. Това трябва да се изсвири пред публика, момчето ми. Имаш потенциала да промениш музиката, която познаваме! Смутен, Йозеф казва на баща ни, че авторът на пиесата съм аз. Лицето на папа става строго. Доста прилично. Но трябва да си по-скромна в мечтите си, Лизл. Време е да пораснеш и да престанеш с тези твои фантазии.

— Тогава защо, Елизабет? — промърмори Горския цар. — Защо?

Преди десет години. Преди десет години бях на девет и композирах сама и тайно. Бях откраднала две от и без това недостигащите свещи и се бях отдала на писането, на музиката си, на онова, което ме изгаряше. Папа спеше, спеше в леглото при мама — рядък случай, след който тя обикновено се усмихваше, а той ставаше щедър. Целият свят, освен мен спеше.

И тогава Йозеф ме разкри.

Лизл! Попита той сънено. Защо не спиш?

Ядосах се. Бях не само гневна, но и изпълнена със завист. Неволно бутнах свещта и горещият восъка плисна навсякъде.

Опари и лицето на Йозеф.

Писъците му събудиха цялата къща. Папа крещеше, мама плачеше, Кете трепереше, Констанце се беше скрила, а около мен всичко гореше.

Нечия ръка ми удари такъв шамар, че на бузата ми остана следа, по-червена от тази по лицето на Йозеф. Скоро то заздравя, следата от шамара по моето лице също изчезна, но три дълги години работа се бяха превърнали в пепел.

И ето не този спомен събуди друг, след него още и още. Многократно нараняваха нежната ми душа, докато не се научих да държа съчинената от мен музика в клетка. Научих се да крия истинското си аз зад паравана на доброто момиче, на послушната дъщеря. Престанах да съм аз, превръщайки се в Лизл, девойката в сянка. Толкова дълго бях тази Лизл, че не знаех къде е пътят към светлината.

— Защото — вече хълцайки, отговорих аз, — имам нужда да бъда пречупена, за да намеря себе си.

Лявата ми ръка стоеше още върху клавиатурата.

Горския цар пое шумно въздух.

— Нямаш представа какво искаш.

Погледнах го в очите и натиснах един тон.

— Знам.

Звукът отекна между нас, в това време зениците му се разшириха, после отново се прибраха. Изражението в очите му се промени от изплашено до диво, сетне той отново стана Ерлкьониг, който воюва с по-добрата си същност.

— Не, не знаеш.

Натиснах следващия клавиш.

— Знам.

Дълга, накъсана въздишка се откърти от гърдите му. Ръцете му се плъзнаха по раменете ми, пръстите му се свиваха и разпускаха, сякаш се колебаеше дали да ме притисне до тялото си, или да ме отблъсне. Натиснах още един клавиш, после още един и още един, призовавайки вълка да излезе от скривалището си.

— Искам да ме откриеш — прошепнах аз. — До последната частица.

Горския цар се отдръпна. Очите ни се срещнаха и в този момент видях не вълка, а строгия млад мъж.

— Елизабет — прошепна той. — Имай милост.

— Не се боя от вас — не свалях поглед от лицето му.

— Така ли? Значи си много глупава.

Когато той отново отвори очи, младият строг мъж беше изчезнал.

Устните ни се срещнаха стремително. Стаята, най-подходящо можеше да бъде наречена дневна, изчезна и с Горския цар се озовахме върху меко ложе от листа, които пукаха и шушнеха при всяко помръдване, с всяка въздишка, а наоколо цареше мрак, тайна и сигурност.

Ръцете му държат лицето ми, сякаш иска да изпие дъха ми, кръвта ми, живота ми. Той е уверен и сигурен в движенията си, докато аз съм непохватна. С ръце, вкопчени в гърба му, го притискам до себе си, обзета от желанието да усетя всяка гънка от тялото му, все едно е втората ми кожа. Диамантите по корсажа на роклята се впиват в болезнено в мен.

Нямаш представа какво искаш, шепне той отново и отново. Няма как да знаеш.

Наистина не знам, но искам да науча. Искам да ме отведе до границите ми, да открия предела си и после да ме върне обратно. Намери пределите ми, моля аз, заличи ги.

Разкъсвам дантелите около врата му и напипвам копчетата и шевовете на ризата му. Кожата под дрехата му е прохладна и потръпвам цялата от допира с нея. Опитвам да се освободя от дрехите си подобно на змия и се стремя да премахна кожата на предишното си аз, за да оставя настрани единствено тялото, в което то се е криело. Искам да съм гола и нова, за да преживея допира си с него на чисто.

Спри, казва той, но не се подчинявам. Не знам как да спра. Боя се, че ако спра, повече няма да започна отново. Ето защо продължавам да действам с пръсти, за да се освободя от роклята.

Елизабет. Горския цар хваща пръстите ми, които шарят под мишниците му, и тялото му ме притиска. Но не тази тежест отнема дъха ми, а погледът в очите му. Виждам строгия млад мъж и изведнъж ми става неудобно от стръвта, с която се опитвам да бъда истинска глупачка.

Извръщам пламналото си лице. Хладна ръка докосва страната ми и Горския цар нежно мълви.

Погледни ме.

Не мога.

Елизабет.

Все пак се обръщам и виждам, че строгият млад мъж все още е тук и ме чака да го последвам в гората. Вече не се срамувам от желанията си и надигам глава да го целуна. Усещам топлия му дъх и го следвам — ставаме все по-необуздани. Спираме да си поемем дъх и за части от секундата на ангелското лице ми се мярва следа от Дявола. Вълкът е излязъл, за да поиграе.

Отново се впиваме един в друг — задъхани и устремени. Държим се здраво и въпреки всичко не сме достатъчно близо. Ръцете ни минават по всички издатини и вдлъбнатини на телата — търсещи, откриващи. Пръстите на ръката му са от вътрешната страна на бедрото ми и аз си поемам въздух, вплитайки пръсти в прозрачната му коса.

Времето спира. Той спира. Аз спирам. Споглеждаме се, очите му питат, а отговорът е на върха на езика ми. Не говорим, моментът е застинал в сърцето ми — въпрос и отговор.

— Искам… — процеждам дрезгаво, без да съм наясно какво точно искам.

— Твоето желание е заповед за мен — меко допълва той.

Мога да спра. И двамата можем да спрем. Мога да се свия обратно в малките скривалища на сърцето си, където музиката и магията обикновено се крият.

— Не си длъжна да… — не довършва изречението и краят остава във въздуха да виси недоизказан. Не си длъжна.

Избор. Предоставя ми възможност да избера и това е най-истинският подарък, който някога ми е правил.

— Да — ясно отговарям аз. — Отговорът ми е да.

Той се притиска към мен в пълна забрава и неволно натиска шията ми с ръка. Закашлям се, но Горския цар не ме чува. Стенанието ми е заглушено и сълзи започват да се стичат по лицето ми. Пълнота. Ето я пълнотата.

Боли ме. На върха на езика ми е да промълвя искам, но бързам да го преглътна. Не желая да спира. Стигнал е пределите ми. Открила съм своите граници. Но отвъд болката има и друго.

Свобода.

Разплаквам се истински, в мен избухват емоции, избухва красота, избухва срам. Съзнанието ми е празно и от мен остава единствено тялото ми. Лизл вече не е наблизо и имам само музиката, магията, въображението и вдъхновението. Усещането е направо страшно в своята мощ и извиквам име, искам да съм свързана завинаги с Горския цар.

Той отмята глава назад и погледите ни се срещат. Очите му, тъмни и блестящи, постепенно се избистрят, докато вълкът се оттегля и на негово място идва строгият млад мъж. В този момент вижда сълзите ми и се отдръпва.

Не, недей, искам аз да го спра, но не мога да говоря. Тук съм. Тук съм. Най-сетне.

— О, не! — мълви той. — Не, не! — крие лицето си с ръце.

Горския цар се свива в ъгъла на леглото с гръб към мен. Постепенно започвам да идвам на себе си и осъзнавам, че сме в спалнята му. Притискам се до него, без да обръщам внимание на разпокъсаните останки от роклята ми, и го прегръщам.

— Аз съм чудовището, за което те предупредих — прошепва той.

— Ти си чудовището, което поисках.

— Не заслужавам твоето милосърдие, Елизабет.

Лежим, потънали в мълчание, чува се единствено дишането ни.

— Не — обаждам се след време. — Не е милосърдие, а моята благодарност.

Горския цар се размива — задавен, но някак наситен с надежда смях.

— Елизабет, ти си светица.

Понечвам да отрека, но той ме притиска по-силно до себе си и заглушава протестите ми. Като че ли няма желание да чуе отговора ми. Слушам как все по-бавно бие сърцето му и как постепенно се унася в сън, едва тогава прошепвам истината, която той не искаше да чуе.

Не съм светица, а грешница. И искам да съгрешавам отново и отново, и отново.