С. Джей-Джоунс
Зимна песен (15)

3
Играта, която играехме

Отворих очи.

В същия миг съжалих.

Стаята се накланяше, въртеше се, леглото се люлееше напред-назад като лодка в морето. Стиснах клепачи и простенах. Умирах. Или по-лошо.

Постепенно започнах да идвам на себе си. Не умирах, просто страдах в резултат на лошата ми преценка. Опитах се да си спомня събитията от предишната вечер… или беше ден? Не помнех нищо. Някакви смътни спомени за кожа, която се допира до друга.

Гола кожа. Седнах в леглото и стиснах главата си, за да спра болката, която пронизваше слепоочията ми. С ужас установих, че съм гола под завивките. Къде се намирах всъщност?

Леглото си беше моето, ровницата — моята ровница. Картината с Дъбравата на гоблините висеше все така над огнището, масата и столовете в стил Дуй Петнайсети бяха същите, същите бяха и грозните физиономии по украшенията. Внимателно проверих с треперещи пръсти голото си тяло.

Освен главоболието не бях пострадала иначе. Бях непокътната. Не знаех какво изпитвам — облекчение или разочарование.

Красивата ми бална рокля лежеше смачкана на пода, захвърлена в бързината. На места бе разкъсана и намачкана, корсетът — на парчета. Нямаше как да бъде поправена.

Огледах се за старите ми одежди и долната риза, но в стаята нямаше никакви други дрехи. Въпреки световъртежа бях страхотно гладна и жадна. Отметнах завивките и се изправих.

— Смъртните изглеждат много различни без дрехи, нали? Бързешком прикрих голотата си с ръце. Не бях забелязала Туиг и Тисл да влизат, а може и да са си били там.

— Да — съгласи се Туиг. — Розови са.

— Как влязохте? — Гърлото ми беше сухо, а гласът — дрезгав и звучеше като зле изсвирен тон на обой.

Тисл и Туиг само свиха рамене. Туиг държеше глинен съд и чаша, а Тисл — парче хляб.

— Предположихме, че може да поискаш нещо за ядене.

Оставиха донесеното на масичката Луи Петнайсети. Туиг ми наля чаша вода. Загледах се първо към водата. След виното на гоблините умирах да пийна каквото и да е.

— Не е отровна — подразнена от колебанието ми отбеляза Тисл. — Негово Величество поръча да не го правим, да подправяме храна ти, де.

Нямах нужда от повече покани. Изгълтах леденостудената вода с вкус на планински извор. Щом стомахът ми се успокои, се нахвърлих на хляба.

Неочаквано се почувствах по-добре. По-жива. Едва тогава забелязах, че съм чисто гола.

— Виж, взе да порозовява! — посочи с пръст Туиг изчервяването ми.

Бързо отидох до леглото, дръпнах един чаршаф и го увих около себе си.

— Спрете да ме зяпате — изсъсках аз.

Туиг и Тисл вирнаха глави. Бяха облечени с по не повече от няколко парцала, със зашити върху тях сухи листа. Очевидно облеклото отговаряше на статуса им — гоблините, които бях срещнала по време на бала, се доближаваха по външен вид до човешкия род повече от тези двете, а и дрехите им приличаха много на нашите.

— Какво направихте с моите дрехи?

— Изгорихме ги — сви рамене Тисл.

— Как така?

— Негово Величество заповяда.

Побеснях. Той нямаше никакво право да се разпорежда с моите вещи. Дрехите ми бяха последната ми връзка с Горния свят. Колкото повече време прекарвах в Долната земя, толкова по-често се чувствах жива одрана, с всеки изминат момент от човека Лизл отпадаше по някоя, макар и малка частица.

— Заведете ме при него — наредих аз. — Искам да се срещна с Горския цар. Веднага.

Момичетата гоблини се спогледаха.

— Това ли искаш? — поиска да се увери Туиг.

— Да — бе категоричният ми отговор. — Настоявам да ме заведете да се срещна с Горския цар.

— Добре. — Еднакви насмешливи усмивки разтеглиха изострените им лица. — Както желаеш, смъртна. Както желаеш.

Примигнах.

Гола, увита само с чаршаф, се намирах в съвършено различно помещение. Много по-голямо от моята ровница, с подпрян от корени на огромно дърво таван, подобно на колони в катедрала. Зала за аудиенции, предположих мислено.

Въпреки размерите си стаята беше уютна — проста мебелировка с пестелива украса. Нямаше нито гоблени по стените, нито статуи и единственият предмет, който доминираше, беше огромно легло в средата, издялано от дърво и камък.

Едва сега осъзнах, че това не е зала за аудиенции, а спалнята на Горския цар.

Тисл и Туиг бяха изпълнили желанието ми буквално. Бяха ме завели на мига при Горския цар.

Констанце винаги ни предупреждаваше, че с гоблините не бива да си играеш. Никога не казвай „искам“, никога не им позволявай да те надхитрят.

Обзета от паника, се огледах за възможност да се измъкна оттук и то, преди той да се събуди, преди да ме види.

Откъм леглото ме спря стенание — тревожно познат звук. Така стенеше папа сутрин в началото на новия ден. Така стенеше и мама, разочарована от неспособността на съпруга си. Подобна бе и болезнената въздишка на Йозеф след цял ден упражняване. Кете стенеше по подобен начин по време на месечното си неразположение. Беше стенание от болка.

Трябваше да изчезна. Да избягам. Та това бе Ерлкьониг. Господарят на злодеянията, владетелят на Долната земя. Именно той бе отвлякъл сестра ми: заради неговия каприз бях принудена да пожертвам музиката си. Непознатият, който ме беше примамил в Долната земя чрез облозите и игрите си.

В същия момент в съзнанието ми изплува образът на мъжа с мек поглед, с когото танцувах на бала, който се нарече мой приятел. Поколебах се.

Е добре, помислих си аз. От днес отново ставаме врагове.

Пристъпих напред към леглото. Изпод смачканите чаршафи от спящия се виждаше единствено щръкнала нагоре, разчорлена светла коса и извивката на голо рамо. Пристегнах по-здраво чаршафа около тялото си и събрала смелост, дръпнах рязко коприненото спално бельо на Горския цар.

Очевидно съм дръпнала доста силно, защото той се изтърколи на пода. Събуди се и избълва порой ругатни с подрезгавял от виното и недоспиването глас. Кълнеше и Небесата, и Ада, и Бога, и Дявола. Досмеша ме.

Чорлавата му глава се надигна над ръба на леглото, видях мътен поглед и набраздено от съня лице. Стори ми се изненадващо млад. Винаги съм смятала Ерлкьониг за същество без възраст — нито стар, нито млад — но в този момент ми изглеждаше почти на моята възраст.

Впи поглед в мен и известно време се мъчеше да се сети коя съм и какво правя в неговата спалня — сама и съблечена.

— Елизабет! — изпълнен с недоверие, гласът му пресекна като на тийнейджър.

— Добро утро, майн хер — поздравих аз и скръстих ръце пред гърдите си.

Ръката му припряно посегна към чаршафа и той го уви около себе си, но гърдите му останаха голи. Горския цар бе висок и слаб, но с добре оформено тяло. И преди бях виждала голи до кръста мъже — загорели от слънцето, широкоплещести и добре сложени — техните тела никога не са ме вълнували така, както това на Горския цар. Във всяка линия на фигурата му имаше изящество. Елегантността бе не само в излъчването му, но и в начина, по който се движеше. Дори в момент като този, когато очевидно бе притеснен. Когато не се чувстваше сигурен.

— Аз… Ами аз… — развълнувано заекна той.

Насладих се на превъзходството си в този миг, на способността си да го поставя в неудобно положение, припомняйки си колко често ме бе карал да се чувствам така.

— Само толкова ли имате да ми кажете? — попитах аз, като се мъчех да запазя равнодушното изражение на лицето си. — След всичко, което преживяхме?

— И какво точно преживяхме?

Сега вече долових искрена паника в гласа му. Изведнъж играта вече не беше толкова забавна. Щеше ли наистина да е толкова ужасен, ако наистина се бяхме потъркаляли в неговото легло. Аз не бях Кете с нейната съблазняваща мъжете походка и обещаваща усмивка. Макар да бях невзрачна, си мисля, че между мен и Горския цар прелитаха искри, но нищо чудно те да бяха на ръба да пламнат само у мен.

— Нищо, нищо. — Не исках да си играя повече с него.

— Елизабет. — Вълчият му поглед не се откъсваше от мен. — Какво ти направих?

— Нищо. Нищо не сте ми направили. Събудих се сама в моята стая.

— Къде са ти дрехите?

— Изгорени. Поне така ми казаха. По ваша заповед, доколкото разбрах, майн хер.

— А, да — приглади той стеснително с ръка косата си. — Ще изпратя шивачите да ти вземат мерки. Затова ли си тук?

— Поисках среща с вас и изпратените от вас слуги, ме разбраха съвсем буквално. Прехвърлиха ме тук, преди дори да успея да мигна.

Лицето му се отпусна с искрено облекчение и стеснителният млад мъж отпреди минута постепенно изчезна от погледа ми.

Докато си говорехме, Горския цар постепенно надяна защитната си обвивка. Повдигна вежди. Появи се познатото пламъче в очите. Зае безгрижна поза, все едно бе нормално да седи без дрехи в стаята си в компанията на също толкова необлечена млада жена.

— Е, добре. — Дори гласът му си бе възвърнал обичайната интонация. — Моля за извинение, че ме заварваш със свалени панталони. И то в буквалния смисъл на думата. Не очаквах, че ще подновим играта си толкова скоро.

— Няма ли да ми предложите да седна? — Бях решила да продължавам да се държа на положение, доколкото е възможно, въпреки невчесаната ми коса и нелепия вид.

Горския цар вирна глава, кимна царствено и направи жест с ръка. Земята под краката ми се отвори и нагоре изникнаха корените на младо дърво, извивайки се във формата на стол. Стил Луи Петнайсети. Ето, значи, откъде идваха мебелите в моята стая.

Настаних се на стола, като старателно увих чаршафа около себе си.

— На какво дължа тази чест, Елизабет? — Младежа с нежния поглед отдавна вече го нямаше. Бе наметнал въображаемата мантия на Ерлкьониг — сдържан и опасен. Прииска ми се онзи младеж да се върне отново. Видя ми се много по-реален, а не като Ерлкьониг — смесица от илюзии и сенки.

— Къде е сестра ми?

— Спи, предполагам — повдигна той рамене.

— Предполагате?

— Беше тежка нощ — сви той устни в насмешка. — Сигурно Кете е още в леглото си. А нищо чудно и в нечие чуждо легло. Не мога да съм сигурен.

Паника ме стисна за гърлото.

— Заклехте се, че няма й се случи нищо лошо.

Той ме изгледа особено. Само допреди минути не смееше да срещне погледа ми, а сега, надянал кожата си на фокусник, ме оглеждаше нагло. Хвана се за пламналите ми страни, за разрошената коса, проследи извивката на шията ми и се спря на голото ми рамо. Усетих, как тилът ми пламва.

— Така беше, скъпа моя. Точно така. Сестра ти е в пълна безопасност. — Наблегна на думата „безопасност“. — Поданиците ми имаха строгото нареждане за това.

Миналата нощ останах с друго впечатление. Помнех тълпите умилкващи се ухажори, откраднатите целувки и неприличните докосвания.

— Много добре. — Нямах намерение да му показвам какво облекчение изпитах, нито пък да променя сдържаното си поведение. — Ще я взема и тръгваме.

— Хо, хо! — Горския цар си „поръча“ стол и маса и седна срещу мен. — Не сме свършили. Остава ни вторият етап от играта.

— Който аз спечелих — побързах да напомних аз. — Пристигнах тук, във вашите владения.

— Така е — меко се съгласи той. — Най-сетне си тук. — Долових в думите му лека покана и милваща интонация.

— Тук съм наистина — съгласих се аз, — но скоро си тръгвам. — Отпуснах длани върху масата между нас. — Ето защо предстои последният етап. Какви са правилата?

Горския цар също сложи ръце на масата с дланите нагоре. Пръстите бяха дълги, тънки, красиво оформени и — с облекчение забелязах с точния брой стави. Жестът ни беше стар знак, че и двамата определяме залога си. Върховете на пръстите ни почти се докосваха. Далечен спомен изплува в съзнанието ми.

— Правилата са прости — каза той. — Трябва да намериш изход навън.

— И това ли е всичко?

— Да, стига да успееш — самодоволно се подсмихна той.

— Намерих пътя към Долната земя, защо да не се справя и с пътя към Горната? — напомних аз. — Понеже с вяра ходим, а не с виждане.

— Убедена ли си в това? — повдигна вежди Горския цар и довърши цитата: — И по-скоро желаем да напуснем тялото и да се приберем у Господа^[1].

Стъписах се. Не очаквах властелинът на гоблините да познава Светото писание.

— Желая да свърша онова, което се очаква от мен — тихо поясних аз.

— Как ще играеш, Елизабет? — попита той с лека усмивка.

Нямах отговор. Дадох му музиката си, дадох му всичко, което имам. Не знаех нещо да ми е останало.

— Говорете първо вие — настоях аз. — Какво ще сложите на масата?

Той ме наблюдава известно време и предложи:

— Нека първо изясним какво ще искаме, ако загубим.

— Добре — преглътнах мъчително.

— Какво ще поискаш от мен?

Той слагаше в краката ми огромно количество власт. Той беше Ерлкьониг — магия, мит и загадки. Откриваше ми се възможност да му поискам какво ли не. Да поискам богатство. Слава. Красота.

— Моята музика — промълвих най-накрая. — Не съм алчна, майн хер. Желая само това, което и без това е мое.

Той ме гледа дълго. Толкова дълго, че вече не очаквах да се съгласи.

— Струва ми се справедливо — кимна най-накрая.

— А вие? — усещах как кожата на главата ми настръхва, а тръпки на страх или копнеж, не успях да определя, тръгнаха по гърба ми. — Какво ще искате от мен?

— Невъзможното — промълви Горския цар, без да откъсва очи от моите.

Опитах се да отклоня поглед встрани и цялата пламнах от напрежение.

— Имайте предвид, че не съм светица и не мога да върша чудеса — предупредих аз.

Той присви устни.

— Ще поискам приятелството ти.

Дръпнах сепнато ръце от масата.

— О, Елизабет, бих искал да ме помниш. Не такива каквито сме сега, а каквито бяхме някога.

Замислих се. Спомних си танците ни в Дъбравата на гоблините, простите облози, които правехме, когато бях съвсем малка. Опитвах се да открия истината, скрита в миналото ми, но не бях сигурна кое е спомен и кое желание нещо да се сбъдне.

— Помниш. — Той се размърда на мястото си. Долавях в гласа му подобие на надежда и това бе непоносимо.

Горския цар вдигна ръка. Масата между нас изчезна, погълната от земята.

Той опря пръст в слепоочието ми.

— Някъде вътре в този твой забележителен ум пазиш спомените. На сигурно място са. Но са скрити.

Дали наистина Горския цар бе приятелят, за когото го мислех, когото смятах, че помня… като дете? Или той наистина бе Господаря на злодеянията и нарочно размиваше границата между фантазия и реалност? Бях объркана и тревожна.

Той се изправи, сетне коленичи пред мен. Постави длани върху страничните облегалки на стола ми, но внимаваше да не ме докосва.

— Елизабет, моля те единствено да си спомниш — промълви Горския цар. — Думите му отекнаха в костите ми. — Моля те спомни си.

Копнежът в гласа му ме изуми.

— Не мога да ви дам нещо, което не може да бъде дадено — възразих аз. — По-скоро ще отрежа ръката си, отколкото да ви дам спомените си.

Не отделяхме очи един от друг. Сетне Горския цар премигна и напрежението между нас, което бе направо осезаемо, изчезна.

— Е, добре — въздъхна той, провлачвайки последното „е“. — В такъв случай се налага да се споразумеем.

Кимнах.

— Какво ще искате от мен?

— Ръката ти.

Предложението ме удари по-силно от гръм.

— Какво?

Извил устни в лека усмивка, Горския цар се дръпна назад и скръсти ръце пред гърдите си в безгрижна поза. Ала очите му останаха тъжни.

— Попита ме и ти отговорих. Отговорът е: теб. Това, което искам, си ти — цялата.

Преглътнах мъчително. Въздухът на Долната земя изведнъж стана горещ, задушен.

— А Кете? — едва чуто прошепнах.

За миг той сякаш се смути, но после се засмя.

— Е, да. Невестата си е невеста. Дали си ти, или сестра ти, според старите закони е без значение. Но ако зависи от някой от нас, не предпочитаме ли да си ти, Елизабет?

За мен беше вярно. Побързах да отхвърля мисълта, преди дори да се оформи в съзнанието ми. Натъпках я в едно от отделенията на сърцето си и бързо го затворих.

— Що за избор е това — или моят живот, или животът на сестра ми.

— Вие, смъртните, все някога умирате — сви той рамене.

Неговата коравосърдечност бързо ме охлади и ми напомни, че Горския цар не е мой приятел. И въпреки мъжа с мекия поглед, за когото копнеех, той все пак беше Ерлкьониг — безмилостен, безразличен, безсмъртен.

— Е, добре. — Беше ми достатъчно. — Залозите са обявени. Ще искате ли нещо друго от мен, майн хер?

— Не — поклати той леко глава. — Не забравяй, че за да избягаш, разполагаш само с дните от зимата. Бариерата между световете е тънка, но само до началото на следващата година.

— И какво ще стане, ако не успея?

— Оставаш тук завинаги — съобщи той мрачно. — Имам много власт, Елизабет, ала не мога да променям старите закони.

Приех предупреждението му напълно сериозно. Кимнах и се изправих.

Горския цар наклони леко глава.

— Бог да е с теб, Елизабет.

— Не знаех, че гоблините вярват в Бог.

Лека бръчка се вряза между веждите му.

— Те не вярват, но аз вярвам.