С. Джей-Джоунс
Зимна песен (26)

6
Излез да си поиграем

Трапезарията бе разположена в друга пещера, много подобна на балната зала. Таванът беше висок като в катедрала, а каменни висулки се спускаха почти до пода, осветявани от елфическите пламъчета. Докато чаках моят господар и съпруг да ме отведе до мястото ми на масата, имах чувството, че съм попаднала в устата на гигантско чудовище и всеки момент зъбите му ще се затворят около мен.

Опитах да се успокоя. Не беше лесно с този стегнат корсет, който притискаше ребрата ми и държеше белия ми дроб като в менгеме. Поемах си кратък дъх, но това никак не помагаше на сърцето ми да се успокои. Защо биеше така ускорено — от вълнение или от нерви?

Тисл, Туиг и шивачът донесоха множество рокли, за да си избера. Повечето бяха неподходящи за мен — твърде ярки цветове, твърде измити, не харесвах модела, едни шити за по-високи жени, други — за твърде слаби, трети за прекалено едри. При мисълта да облека чужда дреха — дреха на починала жена — кожата ми настръхваше и отказах всичките. Моите помощнички направо полудяха. Най-накрая шивачът хвърли пред мен най-обикновен стар халат и се зарече да ме облече с него.

За всеобща изненада приех. Шивачът успя да направи от него семпла вечерна рокля. Пръстите му почукваха едва чуто, докато пореше старите шевове, за да извади достатъчно материал, та да скрои нещо, приличащо на рокля. Бързината и сръчността му направо ме изумиха. Само за няколко минути той приготви дълга пола и скромен корсаж. Роклята бе пепеляво кафява, цветът на пръст и кал. Според мен цветът на врабчови пера.

— Добър вечер, Елизабет.

Долових лек шепот и прохладен дъх в тила ми. Потръпнах от допира на ледени пръсти, прокарани по гърба ми. Обърнах се с лице към Горския цар и направих лек реверанс.

— Добър вечер, майн хер.

Той поднесе учтиво ръката ми до устните си. Беше нагизден като паун — светлозелен редингот от копринен брокат със златни и медни нишки с формата на есенни листа. Копринените му панталони бяха кремави, чорапите снежнобели, а върховете на острите черни обувки бяха извити нагоре, досущ като краката на гоблините в илюстрациите, които бях гледала като дете. Беше зашеметяващ и като цар на гоблините, и като мъж. Дъхът ми направо секна.

— Как си, скъпа моя? — Горския цар улови и двете ми ръце в своите. Не носех ръкавици, за разлика от него. — Хареса ли ти пианото?

Настръхнах. Представих си лъскавия инструмент в стаята до спалнята ми, който ме чакаше да седна и да композирам. Красотата на неговата форма, а не неговият звук, имаше за цел да отслаби съпротивата ми.

— Подигравате ли ми се? — попитах аз.

— Защо да ти се подигравам? — изненада се Горския цар. — Не хареса ли подаръка ми?

Издърпах дланите си и му обърнах гръб. Не можех да приема такъв подарък. Самото му присъствие ми напомняше за празнината в сърцето ми, която копнееше да бъде запълнена.

— Моля ви, недейте — промълвих аз. — Това не е подарък, а вмешателство.

Разноцветните очи се затвориха за част от секундата, а лицето му се преобрази — стана студено и безмилостно. Само допреди миг пред мен седеше младият мъж с нежния поглед. Замени го Ерлкьониг.

— Да вървим, царице моя. — От него се излъчваше студенина като в мразовит зимен ден. Предложи ми ръката си и ме отведе до маса в средата на пещерата. Настани ме в единия край, мигновено изчезна и се озова в отсрещния край.

Масата бе поставена до огромно огнище, над чиито пламъци се въртеше на шиш глиган. От сенките изпълзяваха множество прислужници, всеки носеше някакво блюдо или плато с храна, каквато до този момент не бях виждала. Двама прислужници вдигнаха печеното и го поставиха все още димящо върху поднос с размерите на малко езеро. Наоколо наредиха разнообразни плодове от света на гоблините.

— Да кажем молитва — рече Горския цар, след като прислужниците се оттеглиха.

Вече бях взела ножа и вилицата, но бързо ги пуснах и скрих длани в полата си. Съпругът ми се оказа по-богобоязлив от мен.

Любопитно ми беше как е станал вярващ, но замълчах и наведох глава. Горския цар помоли Всевишния да благослови храната ни… на латински.

Къде ли го беше учил? Моят латински бе съвсем елементарен. Почти нищо не бе останало в главата ми от уроците в неделното училище, от които гледах да избягам, за да си бъбря с Йозеф и гоблините в гората. Езичници ни наричаше мама. Нямате никаква представа от идеята за Бог. Ние с Йозеф не обръщахме внимание. Ние бяхме хора на Ерлкьониг, а бяхме сигурни, че той не вярва в Бог. Ето че сега пред мен седеше Горския цар, който знаеше латински и бе образован музикант. Кой всъщност беше той?

— Амин — завърши той молитвата.

— Амин — промълвих и аз след него.

Започнахме да се храним. Оглеждах с любопитство приборите — вилицата като тънка ръка на гоблин, по чиито зъбци се виждаха дори множество стави, наподобяващи техните пръсти, а върховете завършваха с подобие на нокти на птица. Ножът имитираше дълъг зъб, сякаш изваден от ухилена уста. Прислужниците се появиха отново, за да нарежат глигана и да разпределят месото — вдигащо пара, недопечено, на места дори капеше кръв — върху голямо плато.

Хранехме се, без да говорим. Докато бодвах от печеното и от разнообразните кореноплодни, разглеждах крадешком другите блюда: крем карамел, плодова пита и разни деликатеси, но при гледката на всичко това стомахът ми се свиваше. Сготвени от гоблини, те изглеждаха странно, неестествени и изгнили. Шоколадът беше като кал, а глазурата върху сладкишите бе от слуз.

— И храната ли не е по вкуса на моята царица?

Вдигнах очи от чинията пред мен. Изражението на Горския цар бе сърдито, устните — стиснати. От време на време бодеше в чинията си, но фактически почти нищо не бе опитал.

— Не, майн хер, нищо от предложеното не ме изкушава.

— Така ли? — Той заби със замах вилицата в чинията си. — И какво би ти доставило удоволствие, скъпа?

Очевидно беше в лошо настроение. Издадената му напред долна устна можеше да си съперничи с тази на Кете. Приличаше на дете, на което са отнели любимата играчка, на разглезено хлапе, свикнало да получава всичко.

Предпочетох да замълча и само свих рамене, след което изпих голяма глътка вино.

— Доста си придирчива, царице моя — отбеляза той. — Ще бъдеш тук цял живот, така че най-добре е да се научиш да се забавляваш.

Нямах отговор и затова отново отпих от виното.

Потънахме в ново мълчание — то стисваше гърлата и на двама ни. Никой от нас не ядеше много, но гоблините не спираха да носят и да отнасят блюда. Опитвах се да уважа всяко, докато Горския цар се бе отказал да се прави, че яде. Пиеше чаша след чаша вино и с всяка следваща ставаше все по-раздразнителен, ако не му доливаха достатъчно бързо. За първи път го виждах да пие толкова много, но той изглеждаше изненадващо трезвен. Папа вече би се смял… или би плакал.

Наблюдавах го тайно как се върти на стола. Долавях желанието му да наруши мълчанието. Настроението му ставаше все по-неприятно. Блъскаше чините и купите напред-назад, храната се разсипваше по масата или падаше на пода и по този начин принуждаваше гоблините да чистят неспирно. Виждах как думите висят на езика му, но той стискаше устни и ги преглъщаше, твърдо решен да не наруши пръв тишината.

Все пак не издържа.

— Е, скъпа моя — изтърси той най-накрая.

Искаше да запълни празното пространство със звук, с някакъв, макар и безсмислен, разговор. Заприлича ми на Йозеф, който винаги свиреше, защото не понасяше тишината. Докато аз се радвах на тишината, за да я запълвам с конструкциите, които звучаха в главата ми.

Ето защо чаках.

— Кои блестящи теми предлагаш да обсъдим на вечеря? — продължи той. — Имаме време до края на живота ти, за да се опознаем. — Поредно отпиване от чашата. — Например, виното. Много добра реколта, ако питаш мен.

Продължавах да мълча. Старателно слагах хапка след хапка в устата си и бавно и старателно дъвчех.

— Какво ще кажеш за времето? — не спираше той. — Тук, на Долната земя, то никога не се променя, за разлика от зимата горе. Чух, че пролетта щяла да закъснее.

Вилицата застина в ръката ми. Сетих се какво бе казал шивачът — през зимата земята принадлежи на гоблините. Храната в устата ми — се превърна в пепел, едва преглътнах. Наложи се да отпия от виното.

— Няма ли да говориш? — попита нетърпеливо Горския цар.

Отрязах си още едно парче от месото.

— Вие и сам добре се справяте — спокойно отвърнах аз.

— Нямах представа, че ще си толкова скучна компания, Елизабет — начумери се той. — Някога разговаряше с мен на драго сърце. Преди, в Дъбравата на гоблините. Когато бяхме млади.

Бил ли е Ерлкьониг някога млад? Беше без възраст и древен, макар че в спомените ми е със закръглено младежко лице. Помнех едно малко момиче и малко момче.

— Бъбренето на едно малко момиче няма нищо общо с блестящ разговор, майн хер. — Оставих приборите. — И какво ви казвах тогава?

— Много неща — усмихна се Горския цар, но не съумях да разгадая усмивката му. — Искаше да станеш прочута композиторка. Искаше хората да слушат музиката ти в големите концертни зали на света.

Силна болка като светкавица прониза гърдите ми, но бързо отшумя. Вярно беше, имах такава мечта. Преди Йозеф да привлече вниманието на папа със своята дарба. Преди папа да ми даде ясно да разбера, че светът няма да прояви интерес към моята музика. Защото е необикновена. Защото е различна. Защото съм жена.

— Излиза, че познавате най-съкровената ми същност — спокойно отбелязах аз. — Няма какво повече да ви казвам.

— Какво ти е, Елизабет? — с помръкнало лице попита Горския цар.

— Нищо ми няма — вдигнах поглед аз.

— Не е вярно — възрази той и за пореден път се размърда на мястото си. На масата между нас стояха множество блюда, но той внезапно се озова съвсем близо до мен. В различните на цвят очи се зараждаше буря, светкавици просветваха във въздуха между нас. — Не си онази Елизабет, която помня. Мислех си, че ако станеш… ако станеш моя… — Замълча. — Надявах се на нещо друго.

— Човек пораства, майн хер — отбелязах аз. — Променя се с годините.

— Очевидно. — Той задържа погледа си върху мен, после се облегна назад със скръстени ръце и вдигна крака върху масата. — Грешката е моя, наистина. Времето тече различно тук, на Долната земя. Няколко мига за мен се равняват на години или дори на цял един живот горе. — Бурята в очите му застрашително набираше сила.

Злощастен гоблин се опитваше да премести единия крак на Горския цар, за да почисти изпопадалата храна.

— Какво правиш? — озъби се господарят.

Гоблинът го погледна с изпъкналите си очи и направи неуспешен опит да се измъкне назад, ала Горския цар го сграбчи за врата, изрита го жестоко и го запрати в другия край на залата.

— Как можахте? — ужасих се аз.

— Той би направил същото с мен, стига да можеше — процеди той заплашително.

— Вие сте Ерлкьониг — напомних му аз. — Вие сте цар и имате неограничена власт над тях. Заради вас не могат да напуснат Долната земя. Проявете поне малко милост.

— Те са толкова мои затворници, колкото и аз — техен — изръмжа той. — Стига да имаше начин, щях да се отърва от бремето като пазител на Долната земя. Ако имах възможност да се разхождам горе като свободен човек, бих го направил. Наместо това съм затворник на своята корона.

Изненадах се. Помнех как при всяко мое повикване се появяваше в Дъбравата на гоблините, но в някакъв смисъл беше като в капан. Също като мен.

— И какво бихте правили, ако сте свободен човек?

Въпросът ми подейства като удар и лицето, и дори шията му пламнаха от смущение. Заради реакциите му и цвета на лицето той отново ми заприлича на строгия млад мъж от портрета в галерията — млад, идеалист и раним.

— Ще си взема цигулката и ще свиря. — Думите излетяха от устата му, преди да успее да ги спре. — Ще обикалям света и ще свиря, за да ме наричат по име и докато някой ме повика у дома.

Името му и у дома. Какво беше напуснал моят Горски цар в света на смъртните? Какво ли изтезание е да наблюдаваш как всичко познато и обичано се променя и изчезва пред очите ти, докато ти оставаш жив и непроменен? И дали не е по-добре да умреш, преди да станеш свидетел на всичките тези промени?

Погледите ни се срещнаха и за един кратък миг го видях — истинския него — зад маската на Ерлкьониг та чак до момчето, което беше. Той мигна и завесата се спусна.

— А ти, Елизабет? Какво би правила, ако беше свободна?

Обърнах лице настрани, очите ми започнаха да парят. Той отговори на въпроса ми с въпрос — чиста проба удар под кръста, и двамата го знаехме.

— Може да играем тази игра, колкото искаш. Въпрос срещу въпрос. Отговор срещу отговор.

— Задръжте си отговорите. Нямам повече въпроси.

— О, Елизабет, какво стана между нас? Какво стана с теб? Някога беше изпълнена със страст и напълно откровена с мен, а сега не мога да видя приятелката, която познавах някога. Защо не се покажеш и да поиграем, Елизабет? Защо?

Гоблините вдигнаха чиниите и разчистиха масата, а Горския цар ме покани да го придружа до стаята му за почивка.

Леки тръпки на вълнение пролазиха по гърба ми при възможността да вляза в личните му покои, ето защо се съгласих. Искаше ми се да подредя чувствата си, свързани с моя господар и пазач, с моя приятел и враг. Част от мен копнееше да се сближа с него, но друга ме предупреждаваше да спазвам известна дистанция. Горския цар ми предложи ръката си и двамата прелетяхме за миг разстоянието.

Озовахме се в красиво обзаведено помещение с две камини, стената около тях бе покрита с лавици с книги, а на отсрещната се виждаха големи сребърни огледала, показващи покрита със сняг гора. В средата имаше пиано. Изпоцапан с пръст халат висеше до инструмента.

— Това тук — сбърчих чело, но не довърших. Изкашлях се. — Това ваша стая ли е?

— Да, мила моя. А ти какво си помисли?

— Но тя… Тя е свързана с… — не успях да довърша аз.

— С тази до твоята ли? — попита той сухо. — Естествено, в края на краищата ние сме женени.

Изчервих се.

— В такъв случай спалнята ви… — лицето ми гореше от смущение.

— Тя е от другата страна на тази стена — и той посочи стената срещу моята спалня. Не видях врата между стаята и спалнята ми.

Забелязал, че се оглеждам и търся врата, побърза да поясни: — Нямам директен достъп до твоето легло — меко обясни той.

— Бих могъл да отдалеча двете спални, ако желаеш.

Бузите ми пламнаха още повече, но поклатих глава.

— Не, не. Всичко е наред. — Поизпънах рамене, вдигнах вежди и стараейки се да повторя неговата интонация, допълних: — В края на краищата ние сме женени.

Последва леко присвиване на едното ъгълче на устата. Той призова два стола и малко канапе пред една от камините.

— Седни и се отпусни, мила моя.

Настаних се на канапето. От сенките изникнаха двама приятни на вид младежи — единият носеше гарафа с бренди, а другият — поднос с две кристални чаши. Сепнах се от тяхната поява не защото не ги бях забелязала в тъмното, а защото имаха вид, много близък до този на хора. Повечето от гоблините, които бях виждала, приличаха на Туиг и Тисл. По-скоро създания, отколкото подобни на хора.

Единият младеж ми поднесе чаша с бренди. За части от секундата го взех за Йозеф.

В следващия миг осъзнах, че чакащият да поема чашата не прилича на по-малкия ми брат — кожата беше твърде бледа, скулите твърде ъгловати, чертите на лицето — прекалено красиви. И въпреки всичко това младежко лице имаше нещо много общо с това на Йозеф — чувствителната извивка на устата, формата на веждите. Очите обаче бяха на истински гоблин — черното изпълваше от край до край орбитите.

Забелязал как зяпам новодошлите, Горския цар ме погледна хитро.

— Какво има, скъпа моя? О, Елизабет, не може да си забравила моите подменени. — Протегна ръка към най-близкото момче и погали лицето му. Изражението на подменения остана непроменено, но когато Горския цар наведе главата му назад и го целуна, младежът го дари с острозъба усмивка. Беше похотлива, хитра усмивка. По-късно си дадох сметка, че съм виждала това лице по време на Бала на гоблините и бях играла с него на блъфиране.

Отпих от питието, за да прикрия неудобството си. Имаше вкус на летни праскови, на слънце, на живот. Прогори гърлото и всичките ми вътрешности.

Горския цар следеше как лицето ми почервенява и кимна на момчетата. Те изчезнаха, без да проронят дума.

— И така — подхвана той, за да изглади неудобството, — с какво ще запълним времето?

Трудно ми е да определя каква бе причината — топлината в стаята или изпитото бренди, но изведнъж усетих, че се стоплям. Даже прекалено.

Горския цар разкърши рамене и хвърли поглед към пианото, по чиято повърхност играеха светлините на пламъците в камините.

— Зависи от теб — продължи той. — На твоите заповеди съм.

Всичко в тази нереалистична и странна стая, с чашата бренди в ръка, ми се струваше необикновено. Когато двете с Кете си представяхме какво ще правим, ако сме богати и с благороден произход, си мечтаехме за нещо подобно. Но сега, вече в такава ситуация, не знаех какво да правя. В странноприемницата никога не оставаше време за свободни занимания. След сервирането на вечерята идваше ред да се измият съдовете, да се почистят масите, да се помете и измие подът. И това вършехме само мама и аз до изнемога. В същото време папа излизаше да се види с приятели, Констанце си почиваше в стаята горе, докато Кете стоеше пред огледалото, а Йозеф свиреше.

— Какво ви се прави? — попитах аз.

Горския цар си наля бренди и сребристобялата му коса със златист оттенък скри изражението му.

— Бих посвирил — отвърна той.

Стиснах чашата с две ръце, сякаш би ме предпазила от онова, което знаех, че ще попита след малко. Щеше да поиска да свиря. Да слуша моята музика.

— Добре — кимнах аз.

Погледите ни се срещнаха. Неговият буквално ме проряза, но бе изпълнен с много надежда и удоволствие.

— Защо не ми посвирите на пианото, майн хер.

Светлината в очите му угасна.

— Щом такова е желанието на моята царица.

Той остави чашата и пристъпи до инструмента, заметна назад пешовете на редингота си и се настани на малката пейка отпред. Прокара леко пръсти по клавиатурата и засвири.

В първия момент не познах пиесата. Когато се вслушах, различих проста, весела детска песен, която Кете и аз пеехме в гората. Горския цар разработваше темата в различни вариации. Слушах любезно, потупвайки в такт по пода.

Вариациите не бяха нищо особено, нито изпълнението — твърде чисто. За човек от легендите изпълнението на Горския цар беше изненадващо обикновено. Докосваше клавишите с лекота и имаше прекрасно чувство за ритъм, поклащаше се в такт с мелодията.

Пръстите ме засърбяха. Гърдите ми се стегнаха от нетърпение да стана и да му предложа други вариации, да седна до него и да споделим сътворяването. Да сложа ръце върху неговите, да поведа тези тънки и дълги пръсти, да променя хода на пиесата, да засиля тук, да порисувам там. Горския цар усети, че го наблюдавам, и по страните му изби лек розов цвят. От време на време пръстите му се подхлъзваха по клавишите.

— Надявам се, че си доволна, скъпа моя — каза той, когато свърши. — Не притежавам твоята дарба за импровизации, а и пръстите ми са свикнали със струните и лъка.

— Кой ви учи да свирите? — треперех аз, но не от студ. Усещах как се изчервявам.

Той само се усмихна загадъчно.

— Твой ред е, Елизабет.

Ледена вълна замени горещата. Изпитах страх, от главата до краката ме обля студена пот.

— О, не — поклатих аз глава. — Не.

— Хайде, Елизабет, моля те най-учтиво — видимо раздразнен настоя Горския цар.

— Не — малко по-категорично заявих аз.

Той въздъхна и се изправи.

— Не разбирам от какво се страхуваш? При необходимост винаги си била толкова смела, толкова безстрашна. Когато свирехме заедно в Дъбравата на гоблините, не криеше нищо.

Лекото потреперване на тялото ми прерасна в разтрисане. Той следеше внимателно реакцията ми — как бързо се сменят цветовете на лицето ми — и пристъпи до мен. Хвана ме за ръце и ме накара да стана. Заведе ме до пианото.

— Хайде — подкани ме той да седна пред инструмента и постави пръстите ми върху клавиатурата.

Дръпнах ги като опарена и ги стиснах в скута си.

— Елизабет, само двамата сме.

Точно в това беше проблемът. Не бях сама, а с Горския цар. Той не беше Йозеф, другата половина от моята душа. Беше чужд човек.

Той изсумтя недоволно и се отдръпна.

— Ето — бутна в скута ми купчина бяла коприна. — Защо не изсвириш това, върху което си работила? Това… — думите увиснаха недоизказани, докато разгръщаше плата и оглеждаше написаното. Твърде късно си дадох сметка, че е надрасканата с въглен композиция върху сватбената ми рокля. Бързо скочих, но той беше по-бърз или аз не бях достатъчно пъргава, защото прочете нотите, преди да стигна до него.

— Хммм — измънка. — Била си гневна, когато си го писала. — Личи гняв, личи и сила. — Вдигна очи и продължи: — О, Елизабет, записала си го върху булчинската си рокля.

Зашлевих го през лицето. Ръката ми попадна точно в целта и той политна назад, уловил бузата си с ръка.

— Как смеете? Как си позволявате да…

— Елизабет, аз…

— Накарахте ме да изоставя музиката си, принудихте ме да пожертвам и последните трохи от себе си и независимостта си заради вас, а сега го запращате в лицето ми. Нямате никакво право! Нямате право да гледате музиката ми по този начин.

— Грабнах плаша и го изтеглих от ръцете му, понечих да го накъсам и да го хвърля в огъня, но той ме спря.

— Не исках да… Просто си помислих…

— Какво точно си помислихте? — прекъснах го аз. — Че ще бъда благодарна? Че като ми дадете инструмент, толкова красив и съвършен, всичко ще бъде наред? Не мога… Просто не мога… — Нямах представа какво точно не мога.

— Нима не мечтаеше точно това? — Лицето му гореше. — Не искаше ли музиката си? Не искаше ли да разполагаш с време да композираш? Да си свободна от други грижи? — Пусна плата и пристъпи към мен. Горския цар, слаб и доста висок, се извиси над мен. — Дадох ти всичко, което си искала някога. Изморих се да мисля какви са твоите очаквания.

— Аз също се изморих да мисля за вашите. — Бяхме толкова близо един до друг, че усещах дъха му върху устните си.

— Поискал ли съм някога нещо от теб?

— Всичко — разплаках се аз. — Сестра ми. Музиката ми. Живота ми. И само защото искахте едно момиче, което отдавна не съществува. Но аз не съм това момиче, майн хер. Отдавна не съм. Какво искате от мен?

Той застина, но личеше, че под неподвижната му външност се надига буря.

— Вече ти казах, искам те цялата — едва чуто промълви той.

Изсмях се шумно, почти истерично.

— Вземете ме тогава. Вземете ме цялата, ваше право е, майн хер.

Той пое шумно въздух. Гневът в мен от минор прерасна в мажор. Звукът от затрудненото му дишане ме изкуши и пристъпих по-близо.

— Вземете ме — настоях аз. В мен нямаше и следа от предишната ярост. — Хайде, вземете ме.

Копнеех и горях вътрешно. Разстоянието между нас бе само няколко сантиметра. Деляха ни няколко слоя копринен брокат и лен. Всеки милиметър от кожата ми очакваше докосването му. Ръцете ми, сякаш по своя воля се вдигнаха и пръстите ми опипаха копчетата на жилетката и потънаха в дантелите около шията му.

— Елизабет — потрепна гласът му. — Не още.

Така ми се искаше да дръпна дантелената яка, да го привлека и да притисна устни към неговите. Но се въздържах.

— Така ли? И защо?

Усещах колко силно ме желае, но предпочиташе да се въздържи.

— Защото искам да вкуся нещата до дъно. — Пръстите на едната му ръка се вплетоха в косите ми. — За да не отлетиш твърде бързо.

— Никъде няма да отида — засмях се горчиво аз.

Устните му се изкривиха леко.

— Колкото по-дълго седиш тук, толкова по-скоро ще си тръгнеш.

Отново проклетата му философия.

— Какво значи това?

— Животът е нещо повече от плът — поясни той. — Тялото ти е свещта, а душата ти — огънят. Колкото по дълго гори свещта…

— Неизползвана свещ не е нищо повече, освен восък и фитил — прекъснах го аз. — Бих предпочела да запаля пламъка, отколкото да остана завинаги в тъмното.

Стояхме, потънали в мълчание. Чаках той да скъси дистанцията между нас.

Но не го направи. Горския цар ме отблъсна леко от себе си.

— Казах ти преди, че те искам цялата — опря той пръст там, където сърцето ми биеше обезумяло. — И ще те имам, когато си готова да ми дадеш наистина цялата себе си.

Отново онова кухо и празно място в мен се сви от болка.

— Когато освободиш онази част от себе си, която така отчаяно отричаш, че притежаваш. — Обгърна тила ми с ръка. — Тази част желая от мига, в който те срещнах за първи път. Едва тогава ще те имам, Елизабет. — Сведе глава към мен. — Теб, цялата.

Усещах как рядката му коса докосва устните ми и вдигнах лице, за да посрещна целувката му.

Ала той се отдръпна и ме остави да се почувствам ограбена.

— Само тогава. Няма да се задоволя с нищо по-малко. Няма да приема половината от сърцето ти, когато искам цялата ти душа. Само тогава ще вкуся целия ти плод и ще се насладя на всяка капка от него, докато свърши.

Треперех от усилието да сдържа сълзите си.

— Душата ти е толкова красива — меко продължи той, очите му се насочиха към сватбената ми рокля. — И доказателството е там. В твоята музика. Ако не се боеше толкова много да я споделиш с мен, ако не се страхуваше от това, което е част от теб, щеше да ме имаш много отдавна.

Миг след това Горския цар изчезна с леко раздвижване на въздуха, оставяйки след себе си само аромата на лед.

Седях пред пианото — минути или часове, нямам представа. Прокарвах пръсти по следите от въглен по коприната на роклята. Думите на Горския цар все още кънтяха в ушите ми — ти, цялата ти — и не можех да се отърва от тях. Той не искаше тялото ми, а музиката ми. Аз бях нещо повече от плът и кости, приютяващи духа ми. С радост щях да му дам най-съкровена част от себе си — част, много повече от всичко, което можем да научим за телата си. Но не знаех как да го направя. По-лесно ми бе да му дам тялото си, отколкото душата.

Взех купчината листове, пачето перо и мастилото. Нямах намерение да пиша. Загледах се в нотите, надраскани в нощта след сватбата ни, но бликналите сълзи замъглиха погледа ми. Всичко беше толкова тайно и съкровено, че не знаех ще мога ли да го споделя с някого. Аз бях като сватбената ми рокля — крехка, хлъзгава, въздушна — надрасканите с въглен музикални теми върху нея щяха да изчезнат след време. Въпреки това не намирах сили да ги препиша на лист.

Сълзи и капки мастило падаха върху хартията пред мен, оформяйки осмини. Някъде далеч от другата страна на стената някой засвири на цигулка. Горския цар. Поставих ръце върху клавиатурата и го последвах. Необременени от тежестта на телата душите ни полетяха в луд танц. Неговата — загадъчна и сложна, а моята — необичайна и изтъкана от емоции. И въпреки това в музиката поне успявахме да се слеем в хармония и контрапункт, без дисонанс. Като че ли започвах да разбирам.

Потопих отново пачето перо в мастилницата и свързах осмините от сълзите ми в песен.