С. Джей-Джоунс
Зимна песен (18)

6
Странно мило

Не губих нито минута повече. Вдигнах Кете от леглото и облякох и двете ни с възможно по-практични дрехи. Не носех нищо със себе си, дори картините, които бях начертала на Долната земя. Моментът за планове беше отлетял. Нямахме никакво време. И така, подобно на Свирача от Хамелин се готвех да изведа сестра си.

Вече бях прегракнала от пеене. Не можех да продължавам още много. Трябваше да измисля друг начин да я държа в моя свят.

Когато идеята ми хрумна, едва не изпуснах песента от смях. Подаръкът от високия, елегантен непознат.

Искам. Искам от онзи, който чува,

да донесе флейтата тук, без да се

бави и умува.

Преди да мигна, Туиг и Тисл застанаха пред мен. На Тисл й личеше колко е ядосана от повикването, но на Туиг очевидно й беше забавно. Високото и тънко като вретено момиче гоблин ми подаде инструмента с почтително изражение.

Приятелко благодаря, от

сърце и душа ти благодаря.

Помогни ми да открия път

навън от тази мръсотия.

Вече не можех да измисля как да вмъкна „Аз искам“ в импровизираната си песен, която ставаше все по-монотонна и объркана.

— Няма начин, смъртна — рече Тисл. — Обречена си.

Поклатих глава, продължавайки да мънкам мелодията. Погледнах Кете, чието изпито лице бе отново бледо като платно, а сега вече покрито и с капки студена пот.

— Тук съм — промълви тя с глух и някак далечен глас. — Още съм тук.

Туиг не сваляше от мен безизразните си неразгадаеми очи, които нямаха нищо общо с очите на хората. Щеше ми се да прочета доброта в тях.

— Трябва да знаеш, смъртна, че всички пътища водят до началото и до края на Долния свят — предупреди ме тя. — Сама трябва да разбереш кой да избереш. Бъди твърда, бъди бърза. Помни, че старият закон дава, старият закон и взема. Няма да е лесно да избягаш.

— Няма да се справи — подхвърли подигравателно Тисл. — Никой смъртен не е успял да наруши древното равновесие. — Тя оголи зъбите си във вампирска усмивка. — Късмет. Ще ти е нужен.

Не й обърнах внимание и кимнах с благодарност на Туиг. Двете момичета гоблини изчезнаха.

Говори ми, скъпа, продължавах да пея на Кете. Остани с мен. Пей!

И долепих флейтата до устните си.

Долният свят представляваше лабиринт. Следвах коридори, водещи нагоре, които се повтаряха или свършваха в стена.

Нямаше как да държа ръката на Кете и същевременно да свиря на флейтата, но тя се сети да завърже ръката си с връзките на моята престилка. Спреше ли разколебана, започвах някоя мелодия от детството ни. Канон. Песен за скачане на въже. Скоропоговорка.

— Никога няма да спечелиш. Знаеш го.

Пред мен изникна Горския цар, обвит в сянка, очертана от факлите в стената. Носеше наметката с качулка — така го бях видяла за първи път на пазара, когато беше само високият, елегантен и загадъчен непознат.

Спрях. Кете се блъсна в мен.

— Какво става? — проплака тя. — Добре ли си?

Не можех да откъсна очи от Горския цар, но Кете гледаше встрани, очевидно сляпа за слабата фигура, застанала на пътя ни. Ъгълчето на устата му се повдигна в подигравателна усмивка. Допря облечен в ръкавица пръст до устните си.

В коридора се надигна вятър — леденостуден вихър, носещ мамещия аромат на света горе: на листа, на влажна пръст, на лед и свобода. Сестра ми се притисна в мен и почувствах треперещото й тяло в гърба си. Вятърът ни блъскаше и дърпаше като пакостлив призрак. Теглеше косите, полите, блузите ни — игрив и лош.

— Лизл — обади се Кете. — Наближаваме ли?

Не смеех да сваля флейтата и да я успокоя. Очите на Горския цар проблясваха изпод качулката. Вирнах брадичка и го погледнах в очите.

В него сега нямаше и следа от младия мъж с нежния поглед. Този тук бе сянка и илюзия. Ерлкьониг в най-първичната си форма, фокусник. Изкусител. Владетел. Взирах се в лицето му с надеждата да открия, макар и малка следа от чертите на сериозния младеж, чийто портрет бях видяла в галерията, моя Горски цар. Ала него го нямаше.

Опънах рамене, засвирих кратък, жизнерадостен лендлер^[1] и се обърнах към Кете. Това бе една от най-живите мелодии, които знаех, и се опитах да вложа най-ведрото чувство, което успях да събера в душата си. Лека бръчица на загриженост не слизаше от лицето на сестра ми, но то се отпусна и тя ми се усмихна. Кете не беше от хората, които можеха да анализират настроението и тоновете в една музикална пиеса, ала дори лишената от музикалност моя сестра реагираше адекватно на посланието ми.

Не се тревожи. Всичко ще е наред.

Кете ме следваше отблизо, докато пристъпвахме напред към Ерлкьониг. Вятърът ставаше все по-силен и по-силен, отдавна не беше игрив, а в напорите се усещаше злоба. Той блъскаше, дърпаше, убеждаваше, заплашваше. Сковаваше от студ пръстите и устните ми и те ставаха безчувствени и трудно подвижни. Силният му вой заглушаваше звука на флейтата, вихърът отвяваше мелодиите ми. Кете се беше сгушила плътно в мен, докато се опитвах да свиря, но очевидно губехме битката. Сестра ми постепенно започна да се отделя от мен, изпускайки връзките на престилката ми. Бяхме близо, много близо…

— Откажи се, Елизабет — нашепваше Ерлкьониг. — Спри, скъпа моя. Остави флейтата и си почини. Остани с мен.

Стиснах очи. Вече не чувствах инструмента между пръстите си. Бях изморена, без дъх и без никаква идея какво да предприема.

— Точно така — шепнеше той. — Леко, бавно…

Флейтата се отдели от устните ми, отпусках ръце. Но да отстъпиш не значи да се предадеш. Все още не бях победена.

Мама ни беше учила да пеем, така както папа ни учеше да свирим. Никой от нас нямаше нейния талант, но тя ни учеше как да контролираме дишането, как да изнасяме напред гласа, да подготвяме въздушната струя, за да произведем мощен звук. Поех си дъх, напълних дробовете си с въздух чак до стомаха. Напипах достатъчно остър тон, та да издържа, но и да не скъса гласните ми струни.

Отворих уста и закрещях.

Звукът изпълни главата ми, отекна в кухините й и тогава изтласках думите. Ерлкьониг се олюля, стъписан от силата на вика ми. Залитна назад, размахал ръце в опит да се предпази от силния звук.

Направих стъпка напред. Ерлкьониг отстъпи една назад. Продължавах да вървя напред, ала разстоянието между нас не се скъсяваше. Исках да го доближа, да се изправя срещу него и с голи ръце да го изтикам встрани от пътя ни, да го накарам да признае поражението си. Протегнах ръка, но пръстите ми минаха през тъканта на пелерината му. Той бе нематериален като блуждаещ огън. Изчезна след миг.

Двете с Кете останахме сами в прохода. Вътре изведнъж стана тихо и топло, тишината беше оглушителна. Затананиках нова мелодия, чието настроение бе по-скоро на примирение, отколкото на увереност. Кете плъзна длан в моята и я стисна успокоително. Ръката й беше изненадващо топла.

Погледнах флейтата до мен. От нея се издигаше лек дим, но не беше от нагряване. Скреж обрамчваше тялото й, усетих силна болка в пръстите от замръзналото дърво. Вдигнах я отново към устата си и устните ми залепнаха за обледенения мундщук. Въздишка се замъгли върху повърхността, щом засвирих отново, и дъхът ми заизлиза на облаци.

Това бе първата ми среща с Ерлкьониг по време на тази дълга и безкрайна нощ, но се оказа, че няма да е и последната. Непрекъснато се появяваше пред мен — дразнеше ме, объркваше ме и ме заблуждаваше. Бях непоклатима и отминавах призраците с негов образ. Получаваше се някак лесно, стига да мислех за него като вдъхващата страх загадъчна фигура от легендите на Констанце, а не като Горския цар, с когото бях танцувала още като дете, а по-късно и като млада жена. Нямаше нищо от моя Горски цар в Ерлкьониг.

Всяка победа над Ерлкьониг засилваше решимостта ми, но очевидно бях станала прекалено уверена. Бях овладяла триковете му, ала не бях готова за психо атаката, на която ме подлагаше.

Отново свирех на флейта. Реших да я редувам с пеенето, за да щадя дъха и гласа си, тогава чух цигулката.

Аз, израснала с изпълнението на папа и активна част от обучението на Йозеф за постигане на неговото съвършенство, не бях чувала подобна виртуозност. Цигуларят изпълняваше непозната за мен пиеса, не можех да разпозная и композитора. Долавях сложните контрапунктове на Бах, елегантната изразителност на Вивалди и величественото очарование на Хендел. Имаше страст в изпълнението — страст, благоговение, екстаз — очите ми се напълниха със сълзи пред тази красота. Спрях да тананикам.

Аромат на летни праскови отново изпълни прохода.

Дори Кете се трогна, нищо че не можеше да направи разлика между концерт и испански танц. Олюляваше се леко, затворила очи, сякаш слушаше с най-голямо внимание.

Музиката долиташе незнайно откъде. Хванати за ръце, с Кете тръгнахме по посока на звука, натам, откъдето се чуваше най-силно и ясно. Нямаше изпълнител пред нас, някой, когото да поздравим за изключителното изпълнение. Всъщност звукът идваше иззад пръстената стена — от друго помещение, от друга зала или от друг свят. Притиснах ухо до стената и направо се зарових в желанието си да открия източника.

Впивах нокти и копаех, копаех, търсех. Колкото повече копаех, толкова повече се засилваше музиката. Заривах се все по-дълбоко в Долната земя. Загребвах пръстта с шепи, тя се ронеше над главата и раменете ми.

Нямах представа накъде копая и към кого. Дали щях да намеря свободата на Горния свят, непознатия музикант, Йозеф или самия покровител на музиката. Знаех само, че преди да умра, на всяка цена трябва да видя лицето на този магьосник на лъка.

— Зеперл! — виках аз. Или призовавах Бог. Устата и ноздрите ми се пълнеха с пръст, но не обръщах внимание.

— Лизл!

През натъпканите с пръст уши ми се стори, че чувам някой да вика. Моето име ли беше това? Определено познавах този глас.

— Лизл, моля те!

Нечии ръце ме теглеха и дърпаха за раменете, за да ме измъкнат.

— Не! — гърлото ми бе пълно с пръст и се задавих. Музиката беше отслабнала и се разплаках от отчаяние, че я губя.

— Не можеш. Не можеш да ме оставиш точно сега сама.

Нещо мокро падна върху лицето ми. Дъжд ли беше? Откъде се взе дъжд под земята?

Още няколко капки. И още. Бяха топли. Много топли при това. Почти живи. Не помня да бях виждала такъв дъжд. Една капка се плъзна към устата ми и усетих вкуса й. Беше солена.

Сълзи. Бяха сълзи.

Кете плачеше.

— Лизл, Лизл! — умоляваше ме тя, притискаше ме към гърдите си и леко се полюшваше напред-назад.

— Кете — дрезгаво успях да промълвя, докато плюех налапаната пръст, кал и дори листа. Дробовете ме боляха, всяко вдишване бе вкарвало навътре камъчета и въглища. Дойдох на себе си и видях, че сама съм се закопала с голи ръце до врата в пода на прохода.

— Слаба богу! — мълвеше сестра ми и развързваше връзките на корсета ми, за да ме освободи и да дишам по-добре.

Кашлях и повръщах, кашлях и повръщах, докато не се появи чист стомашен сок.

Някъде в далечината се чуваше ангелската музика, но сестра ми ме държеше здраво в прегръдката си, обвила лицето ми с длани.

— Остани с мен — сините й очи търсеха моите. — Ето така. Не слушай. Не е истинско. Не е Йозеф. Не е и папа. Горския цар е. Това е капан.

Не е Йозеф. Не е и папа. Горския цар е.

Повтарях думите като припев, за да заглуша прелестните звуци, които заплашваха да погубят разума ми. Ароматът на летни праскови бе по-силен от когато и да било, само че вече се усещаше и миризмата на гнило.

Гоблинова магия.

Кете избърза калта и кръвта от лицето ми и ми помогна да се изправя, повеждайки ме по дългите коридори на лабиринта.

Скъпата ми, нежна, немузикална Кете. При всяко усилване на магията на цигулката тя ме стисваше през кръста, впиваше пръсти в ръката ми. Болеше ме, но болката ме радваше, защото ми напомняше коя съм и какво правя. Аз бях Лизл. Аз бях по-голямата сестра на Кете. Спасявах я от Горския цар. Спасявах живота й. Само дето в момента тя спасяваше моя.

Скоро ароматът на праскови изчезна напълно, съзнанието ми се проясни и вече чувах музиката единствено в ума ми. Магията беше изчезнала. Нямаше ангелска музика, нямаше божествено присъствие, единствено естествените звуци на изпълнение от смъртен. Красиво, но от смъртен.

Заедно с възвърналия ми се здрав разум се върна и любопитството ми. Някой свиреше на цигулка и музиката бе съвсем наблизо.

През пукнатина в стената на лабиринта пред нас проникваше светлина. Строен, слаб силует хвърляше сянка в прохода. Ерлкьониг. Не се изненадах, защото познавах очертанията на тялото му като своите собствени.

Наблюдавах сянката на Горския цар, който свиреше, дясната му ръка се движеше плавно и с добре отработено движение. Кете се опита да ме издърпа, но не тръгнах с нея. Доближих светлината и притиснах лице в пукнатината. Трябваше да погледна. Трябваше да видя. Да видя как свири.

Горския цар стоеше с гръб към мен. Не носеше пелерината, нито бродирания халат. Беше само по панталони и риза от фина батиста. Толкова тънка, че виждах как се движат мускулите на гърба му под нея.

Свиреше с прецизност и сериозно умение. Горския цар не беше Йозеф, липсваше му чистотата на чувствата, както и талантът на брат ми. Но Горския цар имаше свой собствен звук, пълен със страст, копнеж и благоговение и беше неочаквано… пулсиращ. Жизнен.

Долавях леки колебания, особено в темпото, неволно закачане на друг тон, което правеше изпълнението му съвсем човешко. Този тук бе мъж… млад мъж… и свиреше на цигулка песен, която харесваше. Упражняваше я, докато постигне съвършенството, което той търсеше. Бях свидетелка на много интимен момент. Бузите ми пламнаха от смущение.

— Лизл!

Гласът на сестра ми се вряза по-остро от гилотина в звука, който излизаше изпод пръстите на Горския цар, и той спря на средата на фразата. Извърна глава назад и погледите ни се срещнаха.

Изражението в различните на цвят очи показваше, че е хванат неподготвен, и се почувствах едновременно засрамена и окрилена. Бях го виждала без дрехи в спалнята му, но сега ми се видя по-разголен от тогава. Благоприличието налагаше да извърна очи, но при вида на разголената му душа направо се парализирах.

Гледахме се през процепа в стената, неспособни да помръднем. Въздухът между нас се бе променил както светът преди буря — притихнал, притаен, смълчан в очакване.

Стон наруши тишината. Кете. На лицето му бързо се появи обичайното изражение на Горския цар винаги когато бе с качулка — сдържан и недосегаем — и той отново бе Ерлкьониг.

— Лизл — промълви Кете. — Да вървим, моля те.

Бях забравила за съществуването на сестра ми. Бях забравила защо сме тук. Бях забравила всичко, освен изражението в очите на Горския цар: — сиво и зелено, синьо и кафяво. Кете ме дръпна за ръкава и двете се затичахме по коридора, хванати за ръце. Тичахме, преди Ерлкьониг да ни настигне, преди да заложи някой от капаните си, било със сладкодумие или с магия, тичахме, преди да разбера напълно странния ритъм на състрадателното ми сърце.