С. Джей-Джоунс
Зимна песен (20)

8
Възкресение

Отворих очи и премигнах, ослепена от силна светлина. Опитах се да заслоня очите си с длан, но без особен резултат. Беше страшно студено, ала въздухът бе свеж и се носеше аромат на простор.

— Нямам думи, Елизабет.

С присвити очи погледнах към сенките. Едва успях да различа стройната фигура на Горския цар в мрака, но очите му отразиха светлината и просветнаха като очи на вълк.

— Въпреки всичко ти успя да ме победиш.

Смехът ми бе дрезгав и груб също като чакъла под ръцете ми. Когато най-сетне очите ми свикнаха, видях, че двамата с Горския цар лежим на земята като паднали в битка войни. Лежахме в подземна стая, осветявана единствено от ярка светлина над главите ни.

Пълната луна.

Седнах, защото тялото ми, вкочанено от студа и натъртено, се бунтуваше здравата.

— Кете — едва чуто промълвих аз.

Горския цар се изправи и кимна с глава.

— Ей там.

Видях на около метър от мен малка, свита на купчина фигура. Опитах да се изправя, но ми се зави свят и се строполих на земята. Опрях ръце в пръстта и на колене пролазих до сестра ми.

Кете беше в безсъзнание, ала от устата й излизаше леко облаче пара, пулсът на сърцето й бе слаб, но постоянен. Обърнах поглед към Горския цар.

— Жива е — рече той. — И е добре. Е може би е малко изтощена. Във всеки случай не е пострадала и няма да пострада, когато се събуди горе.

Погалих челото на Кете. Кожата бе студена, но пръстите ми докоснаха жива, дишаща тъкан.

— Това ли е всичко? — попитах аз. — Спечелих ли?

Той мълчеше. Мълчанието се проточи дълго, вече не вярвах, че ще проговори отново.

— Да — промълви накрая. Усещах в гласа му по-скоро умора, отколкото поражение. — Ти спечели, Елизабет.

Не изпитах очакваното чувство на възторг от победата. Бях натъртена, разкървавена и уморена, много уморена. Успях да простена само:

— О!

Не виждах ясно лицето му, но положително бе повдигнал вежди.

— Изправи се срещу цялата ми власт, разкъса завесата на моя свят и наруши старите закони… И сега всичко, което можеш да кажеш, е само „О“!

Усмихнах се.

— Мога ли да си вървя?

— Нямаш нужда от разрешението ми, Елизабет. Никога не си имала нужда от това.

— И как да ви вярвам след всичко, което ми причинихте — попитах аз и извих глава.

Настъпи дълго мълчание, преди тих, накъсан глас да проговори до мен.

— Направих ужасни неща, така е. А ти пострада най-много. Права си да ми нямаш доверие. — Излишно беше да говорим за минали грешки и болезнени спомени. — Някога бях твой приятел — не спираше той. — Вярваше ми. Но аз пропилях доверието ти, нали?

— Да. — Не виждах смисъл да го лъжа. Но дори да казвах истината, дълбоко в сърцето си не бях съгласна с болката — нито с моята, нито с неговата. Отпуснах глава върху рамото на сестра ми. Телата ни се повдигаха и отпускаха в синхрон.

— Ето — посочи Горския цар. — Това е пътят ти за спасение.

През отвора над главите ни струеше светлината на луната и блясъкът на звездите, както и студеният зимен въздух.

— Съвсем близо си до края, нужно е да направиш само една малка стъпка към свободата си.

Малка стъпка. Близо шест метра ме деляха от света горе. В сравнение с преодоляното досега не би трябвало да е препятствие. Но бях изтощена, от мен бе изцедена и последната капка решителност за действие.

— Какво чакаш? — с нотка на нетърпение попита той. — Остави ме тук и върви. Върни се при семейството си, при майка си и баща си и при изключителната си баба. Върни се със сестра си при брат си и при онзи досаден твой любим и бъди щастлива.

Мама, папа, Констанце. Ханс. Неясно защо, но да седя тук с Горския цар ми се струваше по-приемливо, отколкото да се изправя пред света горе. В какъв свят щях да се върна? Мислех си за този напълно нереален свят, който толкова ме привличаше, където не бях черноработничката Лизл, дъщерята на ханджията, дето винаги е в сянка и с нищо не блести. Този свят не ме чакаше.

— Елизабет — обади се отново Горския цар. — Трябва да тръгваш. Пътят е отворен, докато луната е тук. Нямаш много време.

— Щом толкова се тревожите да не би да остана тук, майн хер, направете нужната магия, та да се появи поне стълба от корените на дървета. Не съм толкова висока, за да стигна горе сама.

— Ти ме срина, скъпа моя. Едва мога да си кажа името, камо ли да направя магия за стълба.

— Казахте, че в играта няма победител. И нямам друг избор, освен да повярвам.

Той се засмя, но дори смехът му издаваше умора.

— Така е, проклятието на печелившия. Коства ти много повече да спечелиш, отколкото да загубиш. — Сетне, сякаш отрезвен, добави. — И на двамата ни струва много.

— На вас какво ви струва? — Нямах нито сили, нито сърце да го иронизирам сега, когато и той, и аз бяхме направо разбити. — Освен една невеста.

— Ех, Елизабет. И на двама ни струва почти всичко.

Чаках. Притиснах глава до топлото тяло на Кете, заслушана в равномерното биене на сърцето й.

— Когато старата година си отива, целият свят умира. Без жертвоприношение нищо добро не може да порасне. Без смърт няма ново раждане. Живот за живот — това е цената.

— Сигурно сте чували и твърдението око за око, зъб за зъб — промърморих аз.

— Така е. Старите закони не се различават много от Божите закони.

— Ще можете… — започнах аз, но думите заседнаха в гърлото ми. — Ще си намерите друга невеста, нали?

— Да, ще мога, предполагам. — Стори ми се, че беше дори обиден.

— Само предполагате ли?

Мина доста време, преди Горския цар да отговори:

— Искаш ли да чуеш друга история, скъпа моя? Боя се, че не е така хубава като предишната.

— Точно преди края на пълнолунието ли? — вдигнах аз очи към прага към света горе.

— Имаме достатъчно време — засмя се той.

Кимнах.

— Някога хората, гоблините, коболдите, хьодекините и сирените живеели заедно на Горната земя — хранели се, биели се, съсичали се, преследвали се. Било е, както ти казах вече, мрачно време и човекът се обърнал към тъмни практики, за да спре, доколкото е възможно, кръвопролитието. Жертвоприношения. Обърнали се брат срещу брата, баща срещу дъщеря, син срещу майка, само и само да спрат гоблините. За да се спре с ненужната смърт, един човек, един глупав и тъп човек, сключил сделка със старите закони на земята, като предложил да принесе себе си в жертва.

— Последния път беше красива девойка — обадих се аз иззад главата на Кете.

— Смела девойка — поправи ме Горския цар.

Усмихнах се.

— Цената била душата му — продължаваше царят. — Цената, която платил, за да отдели гоблините и феите от Горния свят. Дал душата си… и името си. Вече не бил смъртен, станал Ерлкьониг. В замяна този глупав човек бил дарен с безсмъртие и силата да управлява стихиите, както сметне за подходящо. Възстановил реда, сезоните отново се редували в обичайната си последователност. Колкото повече се отдалечавал от света на смъртните, толкова по-капризен и жесток ставал, забравяйки напълно какво означава да си жив и да обичаш.

Горския цар се оказа прав. Историята не беше хубава. Какво може да причини безсмъртието някому, който е бил смъртен? Съсипва го. От мястото си виждах твърде малко от Горския цар. Очаквах в полумрака между Долната земя и Горната да видя смъртния мъж, който би могъл да бъде мрачният млад мъж от портрета в галерията. Младият мъж с мекия поглед, който беше мой приятел.

— Не се нуждаех просто от живота на една млада жена — тихо подчерта Горския цар.

Погледнах го изпод вежди. Тонът му бе друг.

— По-важно е какво може да ми даде тя.

— И какво е то?

— Страст — усмихна се той.

Страните ми пламнаха.

— Не такава страст — побърза да уточни той.

Въобразявах ли си, или страните му леко порозовяха?

— Всъщност да, това също. Всички видове страст — побърза да уточни той. — Енергия. Гоблините чувстват по различен начин от смъртните — продължаваше той. Вие, смъртните, живеете и обичате бурно. Ние копнеем за това. Нуждаем се от това. Този пламък ни поддържа. Поддържа и мен.

— Затова ли отвлякохте Кете? — Погледнах сестра ми и си спомних изпълненото й със сладострастие тяло и съблазнителния й смях. — Заради страстта, която събужда?

— Страстта, към която тя подтиква, е само плътска, липсва й огън. Нуждая се от жив въглен, Елизабет, а не от фойерверки. Нещо да гори по-дълго, за да ме топли през тази нощ, а и през всички следващи нощи.

— Значи, Кете… — не успях да довърша изречението си.

— Кете беше средство за постигането на една цел.

Начинът, по който говореше за сестра ми, ме ядоса. Средство, все едно е нещо евтино. Нещо, което можеш да изхвърлиш. Без стойност.

— И каква е тази цел?

— Знаеш отговора, Елизабет — меко отвърна той.

Прав беше. Знаех. Гоблините търговци, флейтата, всичко, което се беше случило и преди, той бе направил заради мен.

— И тази цел съм аз, така ли?

Той не отрече.

— Защо?

— Кой друг, освен теб? — попита Горския цар след дълго мълчание.

Избягваше да отговори на въпроса ми. Дори не се поглеждахме. Мракът около нас бе твърде плътен, а светлината над главите ни — прекалено силна. Въпреки всичко чувствах между нас един отговор, който пулсираше като туптене на сърце. Задъхах се.

— Аз — повиших леко глас, — защо точно аз?

— И защо не? Защо не момичето, което свиреше за мен музиката си като дете?

Казваше толкова много, но така и не чувах желаните думи. Че е избрал мен. Че той… Исках да чуя онова, което четях в очите му. Чувствах погледа му върху всяка част от тялото ми: върху шията си там, където рамото ми бе едва покрито от разкъсания плат на блузата, върху ключицата, върху деколтето, върху гърдите, които се повдигаха и спускаха, докато дишах. Цял живот бях чакала такъв момент. Не да ме мислят за хубава, а да бъда желана. Исках. Исках Горския цар да ме поиска.

— Защо точно аз? — повторих въпроса си. — Защо Мария Елизабет Ингеборг Фоглер?

Той впи поглед в мен. Държеше на своята гордост, аз — също. Копнеех да чуя от устата му потвърждаване на причината той да държи толкова много на обещанието, което преди години бях дала в гората на танцуващото момче.

— Защото обичам музиката в теб.

Затворих очи. Думите му бяха като искра за праханта, която чакаше в душата ми. Те докоснаха сърцето ми и пламъкът се разгоря в цялото ми тяло.

— Живот за живот — промълвих аз. — Значи ли това… Значи ли, че принесената жертва трябва да умре?

— Какво значи да умре? — попиша Горския цар. — Какво значи да живее?

— И преди ви казах, че според мен философът във вас не е най-привлекателната ви черта.

Думите ми бяха посрещнати от силния смях на истински човек.

— Ти си неповторима Елизабет.

— Отговорете на въпроса ми.

— Да — отвърна той след кратко мълчание. — Да, принесената в жертва ще трябва да умре. Ще трябва да напусне света на живите и да влезе в света на Ерлкьониг — в Долната земя. — Вдигна очи към мен — тези различни на цвят, стъписващи и красиви очи. — Ще бъде мъртва за света горе.

Мъртва за света. Помислих за папа, за мама, за Констанце, за Ханс и Йозеф. В много отношения аз вече бях мъртва.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа ме той остро, очевидно прочел мислите ми.

— Ако вие печелите, губя сестра си. Ако аз спечеля — обричам света горе на вечна зима. Не е ли това истинският изход на играта ни, майн хер?

Нямаше как да го отрече.

— Тогава предлагам да сложим черта. И двамата получаваме това, което искаме: аз — свободата на сестра ми, а вие… — преглътнах мъчително, — вие ще получите мен. Цялата.

— О, Елизабет — промълви той след дълго мълчание. — Защо?

Погледнах Кете, която лежеше все така в несвяст на земята.

— Заради сестра ми. — Придърпах тялото й, та да попадне в кръга светлина. — Заради брат ми. — Вдигнах очи към светлия кръг над главите ни. — Заради семейството ми. И заради света горе.

Горския цар се приближи бавно, някак неуверено, сякаш изпитваше болка.

— Но това не е достатъчно, Елизабет.

— Нима? — засмях се аз твърде мрачно. — Целият свят не е ли достатъчна причина? Мога ли да обрека всички на вечна зима и никога да не видят пролетта и лятото?

Кръгът от лунна светлина го осветяваше, с изключение на дланта на едната му ръка.

— Винаги мислиш за другите — промърмори Горския цар. — Но това все още не е достатъчно. — Няма ли да пожелаеш нещо и за себе си?

Какво щеше да е достатъчно? Получил бе желания отговор. Игри, още игри. Вечно ли щяхме да се надиграваме?

— Добре тогава. Заради любов.

— Заради любов, така ли? — попита той дрезгаво.

— Да. В края на краищата всички правим жертви в името на любовта. — Наведох се и целунах челото на сестра ми. — Правим го всеки ден. — Обърнах поглед към потъналата в сянка част на мястото, където седяхме. Видях блясъка на различните му очи и надеждата, която ги изпълваше, дълбоко ме трогна. — Твърдите, че не съм себична. И ето, искам любов само за себе си.

Думите ми бяха посрещнати с мълчание. То трая толкова дълго, че започнах да се страхувам дали не направих грешка. По едно време той все пак проговори:

— Помисли добре, Елизабет. — Долавях в гласа му страст, но ми бе трудно да открия причината. — Направиш ли веднъж този избор, няма връщане назад. Не съм чак толкова щедър, че за втори път да ти предложа свобода.

Колебаех се. Можех да се преборя с него. Накарала го бях да върне Кете и мен в света горе, веднъж вече го бях победила, щях да успея отново.

Но се чувствах твърде уморена, за да се боря. Нещо повече — нямах желание за това. Исках да се предам, защото да можеш да се предадеш, е голяма част от смелостта.

— Предлагам ви себе си — преглътнах аз с усилие. — Свободна и по собствена воля.

— Заради себе си?

— Да, заради себе си.

Последва най-дългото мълчание досега.

— Добре. Приемам твоята жертва. — Горския цар произнесе толкова тихо последните думи, че едва го чувах.

Кете започна да мърмори и да стене.

— Ще изведа сестра ти горе и тогава… Ще приемеш ли да станеш моята царица?

Извърнах лице.

— Елизабет. — Начинът, по който произнесе името ми, накара сърцето ми да се разтупти от вълнение. — Ще се омъжиш ли за мен?

Дълго мълчах, преди да отговоря.

— Да. Ще се омъжа за вас.