С. Джей-Джоунс
Зимна песен (23)

3
Сватбената нощ

Озовахме се направо сред празненството на гоблините.

Около голям огън в центъра на огромна пещера танцуваха гоблини. Грамаден глиган, набучен на шиш, се въртеше над огъня и миризмата на печено месо изпълваше въздуха. В пещерата нямаше никакво осветление — никакви факли, никакви елфически пламъчета, никакви свещници с формата на ръка. Пламъците от огъня в средата хвърляха сенки, наместо светлина.

Отстъпих назад, но Горския цар хвана здраво ръката ми.

— Не се плаши — прошепна той в ухото ми. — Нали помниш клетвата.

Аз обаче се боях. Бях танцувала и пирувала по време на Бала на гоблините, но това тук бе нещо различно — дивашко, варварско, необуздано. В бала на гоблините, чийто домакин бе Горския цар, имаше нещо цивилизовано, за разлика от това тук. Това не беше хедонистична наслада, а дивашко сборище. Във въздуха се носеше миризма на прясна кръв. С периферното си зрение забелязах извиващи се, преплетени едни в други силуети да се съвкупяват. Сетих се за дърворезбите в моята стая, за фигурата на сатир и нимфа. Носеше се вой на свирки, рогове и примитивни струнни инструменти — груба селяндурска музика. Виното на гоблините все още действаше и не позволяваше на страха да ме стисне за гърлото.

— Ела — подкани ме Горския цар, — нека твоите поданици да отдадат почит на новата си царица.

Поведе ме надолу по стълбите към тълпата. Тела и фантастични лица ме наобиколиха от всички страни — приветстваха ме ухилени. Дългите им като стъбла на къпина пръсти се впиваха в роклята, воала, в косата ми. Дребен, гърбав хобгоблин подскочи до мен и ми поднесе висока чаша с вино.

— Аха, музикалната девойка! — възкликна. — Още тлее. Кажи ми, госпожо — намигна ми той, — успя ли Негово Величество да разгори огъня ти?

Попремигнах, опитвайки да си спомня къде съм виждала това лице. Хобгоблинът затананика позната мелодия и долових аромата на летни праскови.

Пазарът на гоблините.

Смехът му, по-скоро кудкудякането, се разнесе, щом забеляза по реакцията ми, че съм го разпознала. Кудкудякането се засили още повече при вида на леката червенина, избила по лицето на Горския цар.

— Едно духване само, Ваше Величество. Само духнете и тя ще пламне.

Горския цар грабна чашата от тънките пръсти. Отметна глава и отпи, без да се смущава, че течността се изля и вън от устните му, потичайки по шията като струйка кръв. След това ми подаде чашата с гримаса.

Тази гримаса ме смути. В нея имаше най-вече остри, дълги зъби. Очите му проблясваха пакостливо и злобно и той отново бе Господарят на злодеянията. Кое беше маската и кое човекът? Ерлкьониг или строгият млад мъж, на когото бях дала своя обет? Не свалях поглед от него, докато поемах чашата. Нито изражението, нито държането му се промени, но когато пръстите ни се докоснаха за миг, в очите му проблесна искра.

Гоблините се развикаха и започнаха да свиркат, докато допих виното с отметната назад глава. То прогори гърлото и устата ми, покапа и по роклята. Помещението се завъртя пред очите ми и за миг си помислих, че ще ми прилошее.

Множество очи следяха какъв ще е резултатът от изпитото вино и каква ще е реакцията ми. Поех си дълбоко дъх, изправих рамене и се усмихнах. Ако това можеше да се нарече усмивка. Беше по-скоро приемане на предизвикателството, гримаса, каквато се появява на муцуната на куче, оголило зъбите си. Нищо чудно и да бях изръмжала.

Гоблините шумно изразиха одобрението си. Започнаха да трият дългите си криви пръсти, които издадоха шушнещ шум, звука на вятъра в клоните на дърветата. Не ръкопляскаха, както го правят хората, и едва потиснах отвращението си. Леко притворените очи на Горския цар се спряха на капките вино, останали по устни ми. За първи път отговорих смело на погледа му. Той леко наклони глава настрани.

— Нека се присъединим към пиршеството, царице моя — протегна ми елегантната си ръка. Дланта му бе хладна и суха, но докосването до тази жива кожа разтуптя сърцето ми.

Най-неочаквано Горския цар ме завъртя на пода на пещерата. Музикантите не бяха спирали да свирят дивашките си мелодии и ние се включихме в танца. Без определени стъпки, без ограничения и любезни разговори, оставихме се музиката да ни води. Пристъпвах и се въртях без всякакво стеснение под влияние на бушуващото във вените ми вино, отпусната сред тълпата гоблини, които ме прегръщаха, целуваха и боготворяха. Минавах от ръка на ръка, от гоблин на гоблин, а всеки искаше да си открадне нещо от мен — от живота ми, от огъня ми. Аз бях тяхната царица, техният жертвен агнец, сложен на олтара, и те ми отдаваха почит с телата си, с даровете си. Предлагаха плодове и питие, прясно опечено месо, презрели праскови и сливи, които се пукаха при докосване, и вино, леещо се от уста в уста, от език на език.

В цялата бъркотия загубих Горския цар. Исках да съм до него, търсех го, но така и не го откривах.

Изплаших се. Подобно на вълци, подушили миризмата на довяна от вятъра кръв, гоблините се трупаха все по-близо до мен — хапеха ме, дърпаха ме, сякаш бях плячка по време на лов. Страхът ми ги подлудяваше. Крещях, когато късаха дрехата ми, но не защото се срамувах, а защото чувствах как животът изтича от мен. Усещах как се отпускам, как ставам все по-вяла и как буквално се втечнявам, защото изпивайки чувствата ми, гоблините ставаха все по-големи и по-силни.

— Не — едва чуто мълвях, но протестите ми оставаха нечути. — Не.

Поданиците ми не слушаха, обезумели от жаждата за кръв и за живот от моето тяло на смъртен.

— Спрете! — извиках аз. — Искам да спрете!

Гласът ми отекна в пещерата. Мигновено всички застинаха. Гоблините спряха на място от моята заповед. Лицата им бяха все така изкривени от желание, крайниците им — все така изкривени в жест за грабене. Плоските им черни очи се въртяха и потрепваха. Единствено гърдите им се повдигаха и спускаха — единственото движение в пещерата.

Тръгнах между тях, следяха ме само с очи. Един наливаше огромно количество вино в чашата си, но тя преля и се разля по пода. Друг стоеше, захапал месото на разкървавен елен, трети бе застинал в дивашкия си танц.

Обзета от любопитство, бутнах гоблина, покрай който минавах. Плътта му поддаде. Ощипах кожата на ръката му и то доста силно, за да видя дали ще реагира. Нито звук, нито вик, нито дори гримаса, само леко свиване на устата. Сетне без всякакво предупреждение го ударих с всички сили.

Създанието отлетя и се стовари върху събратята си, разпръсквайки ги настрани като кегли. Изсмях се. Не можех да позная звука на собствения си глас — висок, див и жесток. Сякаш бях полудяла. Звучах като една от тях.

Смехът ми развали магията, която тегнеше над сборището. Гоблините се втурнаха един срещу друг — блъскаха се, чупеха съдове и дрънченето на изпопадали прибори се врязваше в пискливия ми силен смях. Техния и моя.

Огледах своите поданици. Хаос. Жестокост. Разпуснатост. Всичко това дълго бях потискала в себе си. Винаги съм била сдържана. А съм искала да бъда по-велика, по-блестяща, над всички. Исках да съм своенравна, злобна, подла. До този момент не знаех колко силно е опиянението от вниманието. В света горе винаги Кете и Йозеф привличаха погледите на хората — Кете със своята хубост, Йозеф с таланта си. За мен забравяха, пренебрегваха ме, не ме забелязваха — невзрачната, сива, обикновена, практичната, ненадарената сестра. Но тук, в Долната земя, аз бях слънцето, около което се въртеше светът, оста, около която се движеше техният водовъртеж. Момичето Лизл беше скучно, сиво и послушно. Елизабет жената беше царица.

В отсрещния край на пещерата видях моя цар. Стоеше настрани от тълпата, почти забравен в сенките. Тази нощ, първата ми брачна нощ, бе за мен. Аз бях в центъра на света на гоблините, тяхна спасителка, тяхна царица. В същото време копнеех обожаващите ме поданици да изчезнат. Да бъда сама с моя съпруг. Да бъда обожавана от него, да съм центърът на неговия свят. Освободена от задръжките си благодарение на показаното внимание, на властта и на виното. Най-сетне щях да призная колко много желая Ерлкьониг.

Винаги съм го желала, още от времето на историите, които разказваше Констанце, и още повече, когато беше мой приятел в Дъбравата на гоблините. Как можах да забравя? Познавах това лице, тези очи, тази фигура. Знаех как устните се свиват в одобрителна усмивка, как очите се присвиват от удоволствие. Бях наблюдавала как пръстите пробягват по въображаема клавиатура, как държат лъка, докато споделях музиката си с него. Бях го наблюдавала как ме изучава и знаех как се бе превърнал в най-великия интерпретатор на изкуството ми. Познавах го така, както познавах звука на собствения си глас.

Около нас се носеше шумотевицата от писъците и кудкудякането на гоблините, на неприличните им коментари и мръснишките им подхвърляния. Лицето ми пламна от неудобство, но вирнах брадичка и насочих поглед към Ерлкьониг. Смехът ми бе разрушил магията на „искам“, заповедта ми над гоблините, а Горския цар стоеше вцепенен и безсилен пред мен. Усмихнах се и си представих как зъбите ми стават по-тесни и по-остри — усмивка на хищник.

Елфическите пламъчета следваха пътеката, която проправях между моите развеселени, лудуващи гоблини, и осветяваха съпруга ми, докато наближавах. Безизразното му лице, притворените очи не издаваха нищо. Нито трепване, нито треперене на отпуснатите надолу длани. Все пак долових напрежение в раменете и ръцете и се запитах дали младоженецът не се страхува.

От мен ли се боеше? Дори мисълта за това ме развълнува. Аз бях Царицата на гоблините. Можех да накарам и да принудя всеки гоблин да ми се подчини, включително моя цар. Властта бе по-опияняваща от виното. Пристъпих гордо към своя съпруг, за да заявя правата си.

Спрях на ръка разстояние от него. Пръстите на босите ми крака докоснаха върховете на лъснатите му черни ботуши. Той не трепна, не се отмести, но и не посегна да ме посрещне. Вирнах брадичка и огледах лицето му. Очите му издаваха… предпазливост? Вълнение? Молба? Не можех да го разгадая. Не успявах да анализирам чертите му и да определя какво стои зад изражението му.

Допрях пръсти до бузата му. Той трепереше, но толкова леко, че само при докосването можех да го доловя.

— Елизабет — промърмори и гласът му също трепна.

Същите вибрации се предадоха на ръката ми, стигнаха гърдите и накрая най-тайните дълбини на тялото ми.

— Елизабет, аз…

Поставих пръст върху устните му, за да не му позволя да продължи. Сега вече той трепереше видимо. Прокарах ръка по устните, сетне по челюстта и надолу по шията. Спрях на гърдите. Сърцето му туптеше силно под дланта ми. Имах чувството, че държа в ръката си малка птица.

Смирено моля, царице моя, за твоето състрадание. За състрадание и благоволение.

Изведнъж проумях. Той ми даваше своето доверие… своята вяра и се боеше от това дали ще бъда милосърдна. Нежното ми и изпълнено със състрадание сърце се сви и заби в унисон с неговото.

Сграбчих наметалото му и го привлякох към себе си, притискайки устни към неговите.

Целувката е по-сладка от греха и по-силна от изкушението. Аз не съм нежна, не съм и внимателна. Груба съм и невъздържана — дива. Хапя, ближа, поглъщам. Аз искам, искам, искам. Вече съм неудържима.

— Елизабет — задъхано мълви той и чувствам как дробовете ми, тялото ми, слабините ми се изпълват с неговия дъх. Отварям уста, за да го пусна вътре, но ръцете му се вдигат и обгръщат моите.

Не, не. Мислено се съпротивлявам аз. Не ме отблъсквай. Запали моя огън. Нека да изгоря.

Горския цар не ме отблъсква. Притиска ме и отговаря. Устните ни се разтварят и се движат в истински танц — срещат се, преплитат се, прилепват. Когато той се отдалечава, простенвам, но устните му никога не са твърде далеч, целуват ъгълчетата на моите, брадичката ми, носът му докосва страната ми.

Аз съм припряна, естествена. Прокарвам език по горната част на зъбите си, където е долната му устна. Има вкус на зимен вятър, но от топлината на устните ни той се стоп ля и всичко става мудно, влажно, горещо като в тиха лятна нощ. Ръцете му здраво държат моите, сетне се спускат надолу по тях. Пръстите му проследяват извивката на гърба ми и спират под кръста ми.

Господи, нямам думи, не съм далеч от Рая, но не ме интересува. Искам да легна с Дявола и ще го правя отново и отново, само да почувствам пак същото. Впивам пръсти в наметалото му с такава сила, че със сигурност бродериите по нея ще се отбележат върху дланите ми и дълго ще останат там.

— Елизабет — задъхано мълви той отново. — Елизабет, аз… Не го оставям да довърши.

Искам…

Той спира напрегнато.

Искам да ме вземеш. Обладай ме. Похити ме сега.

Веднага.