С. Джей-Джоунс
Зимна песен (32)

3
Незавършена симфония

От емоциите ми на смъртна надеждата бе най-неприятна. С всички останали се справях и дори успявах да ги загърбя — гневът пламваше и после бързо изгасваше: скръбта постепенно намаля, а щастието бълбукаше и скоро се изпаряваше. Ала надеждата бе упорита. Като плевел се възраждаше, след като я изтръгвах, а тя се зараждаше отново и отново.

На всичкото отгоре от надеждата боли.

Болеше ме, когато нощи наред Горския цар ме слагаше да си легна и ме целуваше целомъдрено по челото. Заболя ме, когато цъфналата детелина от сестра ми увехна. Заболя ме, защото вече не чувах цигулката на Йозеф от света горе да призовава името ми в ла минор.

Много ме болеше и когато мислех за входа под езерото на Долната земя.

Ето защо се опитвах да задуша надеждата. Тя е сестрата близначка на отчаянието, а отчаянието е далеч по-страшно. Ако от надеждата боли, когато си отчаян, не чувстваш нищо. Тогава си като изпразнен. Всичко ти е все едно.

А аз никак не исках това.

Все по-трудно ставаше да посрещна новия ден. Трудно ми беше да открия за какво да се вълнувам, да се радвам или да очаквам, дори онова, което преди ми носеше толкова щастие. С Горския цар работихме по първата част от сонатата „Първа брачна нощ“, докато не остана никаква грешка. Беше съвършена. Не помня вече колко пъти изслушах „Алегрото“, за да открия дали не се налага поправка, но вече не намирах и нищо, което да харесам.

Продължавай, окуражаваше ме Горския цар. Напиши нещо друго. Следваща част, например.

Опитах се. По-скоро се опитах да опитам. Седях с поглед, втренчен в белите клавиши, ала вдъхновение не идваше. Не знаех откъде да започна и как да продължа. Най-сетне осъзнах, че не мога да продължа, защото не знам как ще завърши историята.

Какво би било разрешението на пиеса, започната в гняв, безсилие и желание? Как да завърши? Известни ми бяха правилата как се структурира една соната. Три части — бърза, бавна, бърза. Но не съществуваше завършек, поне не за мен, единствено бавно, напрегнато декресчендо.

Това бяха оставащите години от моя живот.

Мислех, че знам какво е безсилие, че знам какво е безполезност. Оказа се, че много съм грешала.

Докато имаш повод да обичаш, бе казала Тисл.

Имах много поводи да обичам. Докосвах изсъхналите цветчета на детелината, оставени върху нотните листа до мен.

Докато светът горе те помни.

Можех ли… Можех ли да изпратя някакво съобщение? Някакво доказателство за обичта ми, както го бе направила Кете, или Йозеф?

Дъбравата е едно от малкото останали места, където Долната земя се среща със света горе.

В такива моменти надеждата пламваше още по-болезнено от преди.

Моят Горски цар имаше множество страни — манипулатор, философ, учен, джентълмен — и аз много се забавлявах да ги откривам една по една. Всяка нова страна показваше и други измерения, нови дълбочини се добавяха към познанието ми за моя съпруг.

Но до една част от него не бях стигнала и тя никак не ми хареса — тази на мъченик.

Мина време, преди да разбера странната му сдържаност, предпазливостта, с която се дистанцираше. И макар да не се спираше да демонстрира привързаността си — докосваше лицето ми, ръцете, раменете, устните ми — той бе направо скъперник във всичко останало.

Колкото по-дълго гори свещта…

Напоследък наблюдавах известно колебание в докосванията му, значителна предпазливост, което ме вбесяваше. Вратата между стаите ни беше отворена и исках той да се възползва. Ала той не прекрачваше определена граница. Независимо, че усещах страстта му във всяка целувка, във всяка ласка, той не влизаше в стаята ми. Ако можех да се засмея на това, смехът ми щеше да проехти чак до света горе.

И не моят срам вече ни спираше, а неговото чувство за вина.

— Разсеян си — отбелязах една вечер след вечеря.

— Хмм?

Току-що бяхме приключили със серия от сюити в сол минор от непознат за мен композитор. Горския цар имаше цяла колекция от партитури, които бе откраднал от света горе. Много от композиторите бяха напълно забравени и се питах дали поне част от техния дух не се вълнува при всяко изпълнение на музиката им. В началото си мислех, че са дело на един и същи човек, защото бяха написани с еднакъв почерк, докато Горския цар не ми призна, че лично е преписвал музикалния текст.

— Някога бях копист — призна той.

След това, колкото и да разпитвах и да настоявах, той не пожела да продължи и накрая се ядоса.

Много бързо се разкая, но това само ме подразни още повече. Някъде между гнева му и извиненията за кратко между нас припламна позната искра, всичките ми сетива се събудиха и заживяха енергично, както когато бях в света горе.

Неговото чувство за вина бързо охлади огъня в мен и зараждащата се надежда.

— Разсеян си — повторих аз. — Свириш формално. Чувам празнината.

Това важеше не само за изпълненията му, но и за мълчанието между нас. Преди време мълчанията ни бяха изпълнени със съдържание, с музика и общуване, а сега бяха някак кухи.

Лъкът на Горския цар, вдигнат за начало, потрепери в ръката му. Космите заподскачаха към магаренцето и в резултат се получи нервен, колеблив звук.

— Прости ми — каза той. — Изморен съм. През последните дни си лягам много късно.

Беше истина, макар да прозвуча като лъжа. Виждах тъмните сенки на изтощение под очите му, а и Туиг и Тисл не пропускаха да ме осведомят, че дълго и с часове обикаля коридорите на Долната земя.

— Тогава да си починем — предложих аз и плеснах с ръце.

Туиг и Тисл се появиха с гарафа бренди и чаша и с нов поднос с ягоди. Налях питие за Горския цар и му подадох чашата.

Веднага му стана ясно какво стои зад този мой жест.

— Добре съм, Елизабет.

Само свих рамене и отпих глътка. Питието беше слабо и разредено.

— Какво да правим в такъв случай, майн хер?

— На разположение съм на моята дама — отвърна той. — Нейното желание е заповед за мен.

— Така ли? — Станах от пейката пред пианото и се изправих срещу него. — Знам много добре какво ще правим.

Горския цар вдигна лъка като меч, а цигулката като щит.

— Не тази вечер, скъпа.

Не тази вечер, не и утре вечер, не и през вечерите в обозримо бъдеще. Ако ми беше останала мъка, щях да се разплача, щях да викам, защото все още бях способна на гняв. Само че не ми бе останало нищо, освен надежда и отчаяние, и отчаянието преобладаваше.

— Много добре. — Върнах се на пейката пред клавиатурата. Идеше ми да го стисна за гърлото и да го удуша. Щеше ми се да излея разочарованието си в песен, но как да пресъздам вихъра от чувства, който бушуваше в мен, в думи, фрази, изречения? Започнах да удрям напосоки клавиатурата — получи се дрънкане и шум. — Тогава да играем.

Погледът на Горския цар се отпусна, макар да личеше, че все още е бдителен.

— На какво, скъпа?

— Истина или предизвикателство.

— Тази детска игра? — повдигна вежди той.

— Само тази игра знам. Хайде, майн хер, сигурно помниш как играехме в Дъбравата на гоблините.

— Помня, разбира се, Елизабет — усмихна се той и острите зъби се показаха. — И то с удоволствие.

— Добре. Аз започвам. — Надежда потрепна в душата ми.

Взех подноса с ягодите и се настаних на пода. Поставих плодовете пред мен и подгънах крака под себе си, както правех като малка. Горския цар не направи никакъв коментар, само остави цигулката настрани и седна срещу мен. Протегнах ръце с дланите нагоре. Без номера. Горския цар ги взе в ръцете си. Без лъжи.

— Започваме с прости въпроси — казах аз. — Как се казваш?

— О, не, Елизабет — засмя се той с отметната глава. — На този въпрос не мога да отговоря. Избери друг.

— Не можеш? Или не искаш?

— Не мога — погледна ме твърдо той. — И не искам. И двете. Все едно. Избери друг. Или кажи глобата и ще платя.

Не очаквах, че ще започнем толкова зле. Още не бях успяла да измисля други въпроси и наказания.

— Добре. Кой е любимият ти цвят? — попитах аз.

— Зеленият. А твоят?

Погледът ми попадна на подноса с ягоди.

— Червеният. Любима миризма?

— Тамян. Любимо животно?

— Вълк — впих поглед в очите му. — Любим композитор?

— Ти.

Отговорът беше толкова искрен и толкова прост, че дъхът ми секна.

— Добре. — Вече не бях толкова уверена. — Въпросите ще станат по-трудни и трябва да отговориш истината или ще плащаш. После ти ще ми зададеш пет въпроса.

Горския цар кимна.

— Къде ходиш, когато се разхождаш нощем?

По лицето му пробяга гримаса, но той отговори без колебание.

— В параклиса.

— Така ли? — Не бях подготвена за такъв отговор. — Защо?

— Това следващият ти въпрос ли е?

— Да — след кратка пауза отговорих аз.

— Успокоявам се.

Чаках да продължи.

— Успокоявам се, когато изричам молитви към Всевишния, дори Той да не ме чува.

— За какво се молиш?

Изгледа ме изпод спуснатите си клепачи с леко присвити очи.

— За прошка.

— Какво очакваш да ти прости?

— Моята себичност — просветнаха очите му.

Мислех да го притисна повече за това, но имах право само на още един въпрос и не исках да изгубя.

— Как стана Ерлкьониг?

Той отметна глава и дръпна ръцете си.

— Да не си посмяла, Елизабет.

Моите ръце все още бяха напред с обърнати нагоре длани, но вече бяха празни.

— Обеща да отговаряш истината.

Ноздрите му се разшириха.

— Винаги е имало Ерлкьониг и винаги ще има.

— Това не е отговор.

— Но трябва да го приемеш. В противен случай определи наказанието и ще платя.

Следях го внимателно. Спомних си първата история, която ми бе разказал. Царят на Долната земя знае цената на жертвата. Продал е името и душата си на гоблините. Неговата душа… и името му… Но пък се сетих за галерията с портрети на Горски царе и поредицата от мъже. Моят Горски цар бе Ерлкьониг, но Ерлкьониг не беше всеки Горски цар. На кого бе принесъл в жертва съпруга ми своето име? Кому бе дал душата си?

— Глобата ти е твоето име — прошепнах аз.

— Не, Елизабет — стегна се той. — Мога да ти дам всичко друго, но не и това.

— Висока цена ли е едно име?

Хиляди емоции, хиляди години преминаха в очите му. Той имаше формата и фигурата на млад мъж, но всъщност беше древен.

— Да — тихо отговори той. — Най-високата.

— Защо?

Въздъхна, сякаш вятър мина през клоните на дървета.

— Коя си ти, Елизабет?

— Мой ред ли е да отговарям на въпроси? — Ръцете ми все още бяха празни. — Не си платил глобата.

— Плащам по единствения възможен начин.

Мълчанието между нас започна да се изпълва.

— Коя си ти, Елизабет? Отговори и ще разбереш.

— Аз съм… — започнах и спрях, смръщила чело.

Горския цар не настояваше, а просто чакаше. Търпението му беше безкрайно, направо безсмъртно.

— Аз съм дъщеря на ханджия — отговор, който бих дала, когато бях Лизл, но сега вече не ми звучеше правилно.

Горския цар поклати глава.

— Това беше ти преди.

— Аз съм музикантка. Композиторка.

Едва забележима усмивка плъзна по устните му, но той отново поклати глава.

— Това си ти сега, но коя си всъщност, Елизабет.

— Аз съм…

Коя бях аз? Дъщеря, сестра, съпруга, царица, композиторка — все титли, които са ми давани, но това не бях аз цялата. Затворих очи.

— Аз съм — започнах бавно, — момиче с музика в душата, аз съм сестра, дъщеря, приятелка, която яростно защитава скъпите си хора. Аз съм момиче, което обича ягоди, шоколадова торта, тъжни песни, моментите, откраднати от домакинските задължения и бебешките игри. Аз съм избухлива, но и дисциплинирана. Аз съм своеволна, егоистична и същевременно безкористна. Аз съм едновременно и омраза, и съчувствие. Аз съм… Аз съм си аз.

Отворих очи. Горския цар ме гледаше с най-красивото изражение на лицето си. Сърцето ми прескочи един удар, сякаш се препъна в чувствата, наситили кръвта ми. Очите му бяха бистри като вода и видях своя строг, млад мъж.

— Ти си Елизабет като име — да, но и като душа — рече той.

Най-сетне си дадох сметка. Не можеше да ми каже името си, защото той беше никой, той беше Ерлкьониг. Беше изпразнен, защото името и същността му бяха откраднати от старите закони. Пространството, където е бил строгият млад мъж, бе празно и копнееше да бъде запълнено.

— Аз съм Елизабет — продължих аз. — Но Елизабет е само име. Празна дума, която изпълвам със себе си. Но и ти си имал някога такава дума. Виждам отзвука от нея в теб.

Не мога да определя защо толкова много исках да чуя името му. То беше без значение, той беше Ерлкьониг, Горския цар, майн хер. Все названия, които му бяха дадени: той не ги беше искал. А аз исках онази част, която е била негова, преди да принадлежи на Долната земя, а е принадлежала на света горе. На онзи смъртен, който той е бил. На онзи, който е можел да бъде.

— Тази дума отдавна я няма — отговори той. — Загубена е. Забравена.

Дълго мълчахме. Скъпо ми беше това мълчание. Дори името му да беше забравено, не беше загубено.

— И така — промълви той най-сетне. — Приемаш ли моята глоба? — Горския цар протегна ръце с дланите нагоре.

Не. Не я приемах. Не това исках да чуя, но се налагаше да го приема.

— Да. Твой ред е. — Сложих длани в неговите.

— Добре. — Усмивката му стана строга. — Ще ти задам пет въпроса и трябва да отговориш истината или да платиш глоба.

Кимнах.

— Защо не продължи да пишеш сонатата си?

Трепнах. „Първа брачна нощ“ — нашата соната „Първа брачна нощ“. Първата част бе готова, ала изобщо не бях посегнала към пачето перо за следващата. Вечерите ни бяха изпълнени с музика, но не и с моята.

— Не знам.

— Това не е отговор.

— Но е истина.

Горския цар повдигна вежди. Не прие отговора ми.

— Не знам — повторих аз. Не че не бях опитвала. Исках да я продължа, да напиша нещо завършено, нещо, което ще бъде моят глас, което светът ще чуе и ще знае, че е мое. Но всеки път, когато сядах пред пианото и поставях пръсти върху клавишите, не излизаше нищо. — Не мога… Не мога да продължа, не знам защо. Сякаш… Сякаш тук вътре е мъртво.

Горския цар присви очи, но нямах друг отговор. Гледаше ме внимателно, не настоя обаче за повече аргументи, а зададе следващия въпрос:

— Какво ти липсва от света горе?

Поех дълбоко дъх. Лицето му беше съвършено спокойно, безразлично и не можех да прочета нищо в изражението му. Искаше да е жесток ли? Или да ме утеши? Или просто беше любопитен.

— Много неща — започнах аз, заеквайки леко. — Защо питаш?

— Не е твой ред да задаваш въпроси, Елизабет. Просто отговаряш или плащаш.

Извърнах глава. Не знам защо, но не можех да го гледам, докато отговарям.

— Слънчевата светлина. Снегът. Звукът от блъскането на клоните на дърветата в прозорците по време на буря. Да стоя пред огнището посред лято, усещането, че потта се стича по врата ми. И след това неочакваният полъх на вятъра от отворения прозорец. — Погледът ми попадна върху подноса с ягоди върху пианото. — Липсва ми острият зелен вкус на лимоновата трева, на бирената мая.

Сълзи опариха клепачите ми, но не заплаках. Не можех. В мен нямаше сълзи и все пак почувствах парещите тръпки на надигащото се към гърлото ридание.

— Липсват ми дори неща, за които не подозирах, че ще ми липсват. Киселият спарен въздух на претъпканата с пътници странноприемница. Миризмата на обути в кожа крака, на бебе, на мокра вълна. Мъже, жени, деца. — Засмях се. — Хората, липсват ми хората.

Горския цар мълчеше. Все още нямах сили да го погледна и контактът ми с него бе само чрез ръцете.

— Ако можеше — меко се обади той, — ако беше възможно, би ли напуснала Долната земя?

Беше мой ред да дръпна ръцете си и да ги скрия, за да не се види, че треперят.

— Не.

— Лъжеш. — Долових ръмжене в гласа му.

Изпънах рамене и се стегнах, за да срещна погледа му.

Устните му бяха извити саркастично, но очите бяха тъжни.

— Тук долу — започнах аз, — открих себе си. Тук, долу, имам пространство, за да съм аз. Това е дар, който не съм търсила и високо ценя.

— Не е дар. — Горския цар вдигна подноса към мен. Избрах най-голямата и най-червената ягода. — Това е само утешителна награда.

Той се изправи.

— Къде отиваш?

— Край на играта. Уморен съм.

— Приемаш ли отговора ми?

Той погледна едрата червена ягода между пръстите ми.

— Не.

— Каква е тогава глобата?

Той стисна устни.

— Довърши ягодите си, Елизабет. Това е глобата.

Беше необичайно, но го приех и отхапах от плода и се задавих.

Нямаше никакъв вкус.

Втренчих се в ягодата — Все още бе свежа, сокът се стичаше по пръстите ми. Усещах сладкия й аромат, обещаващ наслада. Без вкус, обаче, тя не беше нищо друго, освен каша. Стомахът ми се обърна.

Горския цар мълчеше и наблюдаваше как поглъщам един след друг напълно безвкусните плодове, изпълнявайки наказанието си.