С. Джей-Джоунс
Зимна песен (3)

1.
Пази се от мъжете гоблини

— Пази се от гоблините — повтаряше Констанце — и от стоката, която продават.

Подскочих сепнато, когато сянката на моята баба мина над бележките ми и разпиля мислите ми. Помъчих се да скрия нотите с разтреперани от срам ръце, но Констанце не говореше на мен. Застанала на прага, тя гледаше намръщено Кете, която се контеше и гласеше пред огледалото в нашата стая — единственото огледало в странноприемницата ни.

— Чуй ме добре, Катарина — продължи Констанце, насочила кривия си пръст към отражението на сестра ми. — Суетата вика изкушението, а то е знак за слаба воля.

Кете се направи, че не чува, и продължи да пощипва страните си и да подрежда буклите.

— Лизл, ще дойдеш ли да ми помогнеш? — обади се тя и посегна към шапката на тоалетката.

Прибрах листовете в кутията и завъртях ключето.

— Това е пазар, Кете, а не бал. Отиваме да вземем лъка на Йозеф от хер Каел.

— Лизл — простена Кете. — Моля те.

Констанце замърмори и затропа с бастуна си по пода, но двете със сестра ми не й обърнахме внимание. Бяхме свикнали с мрачните и зловещи предупреждения на старицата.

— Добре, де — въздъхнах аз, пъхнах кутията под леглото и се изправих, за да помогна на Кете да закрепи шапката върху косите си.

Шапката беше истинска камара от пера и коприна — комична купчина, особено за нашето малко, затънтено селце. Но сестра ми също беше комична, така че шапката напълно й подхождаше.

— Оох! — изписка Кете, неволно я бях убола с фуркета. — Внимавай, де!

— Обличай се сама тогава. — Пригладих къдрите на сестра ми и покрих раменете й с шал. Роклята беше с висока талия и коланът идваше под гърдите, така че простичката кройка подчертаваше всяка извивка на тялото й. Кете твърдеше, че моделът е по последната мода в Париж, но според мен така сестра ми изглеждаше скандално разголена.

— Хм! — доволна от това, което вижда в огледалото, възкликна тя. — Просто завиждаш.

Трепнах. Кете беше красавицата в семейството — златиста като слънцето коса, небесносини очи, страните — нежни като ябълков цвят и закръглена фигура. На седемнайсет, тя приличаше на зряла жена — с тънък кръст и сочни бедра, които новата й рокля щедро разкриваше. Близо две години по-голяма от нея, аз все още изглеждах като дете: дребна, слаба и бледа. „Малко хобгоблинче^[1]“ обичаше да ме нарича баща ми. „Вещичка“ твърдеше Констанце. Само за Йозеф бях красива. Не хубава, красива, държеше да се знае той.

— Да, завиждам — рекох аз. — Ще ходим ли все пак до пазара?

— След малко. — Кете ровеше в кутията си с дрънкулки. — Какво ще кажеш, Лизл? — попита по едно време сестра ми и вдигна няколко панделки. — Червена или синя?

— Има ли значение?

— Май не — въздъхна тя. — Вече е ясно, че ще се женя, никое от момчетата в селото няма да се интересува от мен. — И тя подръпна мрачно украшенията на роклята си. — Ханс не е от тези, дето забелязват красотите.

— Ханс е добър човек — процедих аз.

— Добър и скучен — отбеляза Кете. — Нали го видя на танците онази вечер? Нито веднъж не ме покани да танцуваме, ама изобщо. Стоеше в ъгъла и гледаше нацупено.

Така си беше, но само защото Кете флиртуваше открито с неколцината австрийски войници, които минаваха през селото на път за Мюнхен, за да отблъснат французите.

— Хайде, хубавице — увещаваха я те със своя смешен австрийски акцент. — Дай ни целувка!

— Разпуснатата жена е като узрял плод — побърза да се обади Констанце. — Направо готов да бъде откъснат от Горския цар.

Тръпки на тревога пролазиха по гърба ми. Баба обичаше да ни плаши с разкази за гоблините и другите същества, обитаващи горите в края на селото, но Кете, Йозеф и аз от деца не обръщахме голямо внимание на думите й. Вече на осемнайсет, бях твърде голяма за приказките на баба, но всеки път, когато споменеше Горския цар, усещах тръпка на вина. Въпреки всичко исках да вярвам в Горския цар.

— Върви да крякаш някъде другаде, стара сврако — нацупи се Кете. — Защо все търсиш повод да ме клъвнеш?

— Помни ми думите. — Изпод Овехтелите дипли на пожълтелите от времето дантели на бонето Констанце не изпускаше сестра ми от поглед, единствено тъмнокафявите й очи гледаха все още будно и проницателно от съсухреното лице. — Пази се, Катарина, да не стане така, че Горския цар да дойде и да те отведе заради разпуснатото ти държане.

— Престани, Констанце — обадих се аз. — Остави Кете на мира. Трябва да се върнем навреме и преди майстер Антониус да пристигне.

— Е да, боже опази да пропуснем прослушването на скъпоценния малък Йозеф пред прочутия виртуоз — промърмори сестра ми.

— Кете!

— Знам, знам — въздъхна тя. — Не се тревожи, Лизл. Ще се справи. Държиш се по-зле от кокошка, на чийто праг се е появила лисица.

— Той няма как да се справи без лък — отсякох аз и тръгнах към вратата. — Идваш или тръгвам без теб.

— Чакай — сграбчи Кете ръката ми. — Позволи ми да направя нещо малко с косата ти. Грехота е да криеш тези разкошни къдрици в плитка. Бих могла да…

— Мушитрънчето си е мушитрънче, все едно дали е окичено с перата на паун — изтръгнах пръстите си аз. — Само си губиш времето. Нито Ханс… нито някой друг… ще забележи.

Сестра ми трепна, щом споменах името на годеника й.

— Чудесно — отсече тя и мина покрай мен без нито дума повече.

— Ке… — понечих да я повикам, но Констанце ме спря.

— Внимавай за сестра си, момиче — предупреди тя. — Пази я.

— Да не би да правя нещо друго? — процедих. Все аз, аз и мама, се грижехме за цялото семейство. Мама бе поела странноприемницата, която освен наш дом бе и източник на средствата, с които преживявахме. Аз се грижех за останалите от семейството.

— Нима? — Тъмните очи на баба не слизаха от лицето ми. — Йозеф не е единственият, който се нуждае от внимание.

— Какво искаш да кажеш? — смръщих чело.

— Забравяш какъв ден е днес.

Понякога беше по-лесно да изслушаш баба ми, отколкото да се направиш, че не я чуваш?

— И какъв е този ден? — изпъшках нетърпеливо.

— Денят, в който старата година си отива.

Нови тръпки пролазиха по гърба ми. Баба все още вярваше в стария календар и в последната нощ на есента, когато старата година умира и границата между Горната и Долната земя става съвсем тънка. Тогава обитателите на Долната земя излизат в Горната до настъпването на новата година през пролетта.

— Последната нощ на тази година — продължи Констанце. — Започва зимата, когато Горския цар броди сред нас и си търси невеста.

Извърнах лице. Някога беше излишно да ми го напомня. Тогава помагах на баба да сипва сол върху первазите на прозорците и пред праговете на вратите, за да попречим на злите сили да влязат. Но вече не можех да позволя на развихрилото се въображение да ме ръководи. Сега се вслушах в думите на апостол Павел пред Коринтяните — да загърбят подобни детинщини.

— Нямам време за това — побутнах аз баба. — Пусни ме да мина.

Мъка вдълба още повече бръчките по лицето й, попрегърбените й рамене се сведоха още, натежали от онова, което вярваше, че ще се случи. Сега тя трябваше да носи сама тежестта на вярванията си. Никой от нас вече не искаше да слуша за Ерлкьониг^[2], никой, освен Йозеф.

— Лизл! — провикна се Кете от долния етаж. — Може ли да взема червената ти пелерина?

— Внимавай какво избираш, момиче — не се отказваше Констанце. — Йозеф не влиза в играта. Когато Ерлкьониг участва, той играе, за да спечели.

Думите й ме накараха да спра.

— За какво говориш? Каква игра?

— Ти ми кажи. — Изражението й беше много сериозно. — Желанията, които мълвим в тъмното, имат последствия, а Господаря на злодеянията ще иска да си вземе обещаното.

Думите й боднаха съзнанието ми. Спомних си как мама ни предупреждаваше да не обръщаме много внимание на думите на Констанце, защото е вече много стара и твърде слаба в главата, но отдавна не я бях чувала да говори толкова сериозно и ясно. Усетих как гърлото ми се свива от страх.

— Съгласна си, нали? — продължаваше Кете. — Значи го вземам!

— Не, не съм! — провикнах се аз над перилата на стълбището. — Слизам веднага, обещавам!

— Обещаваш, значи? — избръщолеви Констанце. — Даваш обещания, но колко от тях успяваш да спазиш?

— Какво…? — подхванах, ала когато се обърнах, баба я нямаше.

Долу Кете беше свалила вече пелерината от закачалката, но аз я дръпнах от ръцете й и се загърнах с нея. При последното си идване Ханс бе донесъл подарък от магазина за платове на баща си — преди да предложи на Кете, преди всичко между нас да се промени — прекрасен топ вълнен плат. За семейството, обяви той, но всички знаеха, че подаръкът е за мен. Платът бе плътен, кървавочервен и прекрасно подхождаше на мургавата ми кожа. Мама и Констанце ми ушиха пелерина, а Кете не криеше колко много й харесва.

Минахме покрай баща ми, който свиреше на цигулката си прекрасна стара мелодия в салона. Огледах се да видя дали гостите не са пристигнали, но никой не бе дошъл, огънят в камината дори не беше запален. Папа бе все още с дрехите си от предишната вечер и от него се носеше миризма на застояла бира.

— Къде е мама? — попита Кете.

Майка ни не се виждаше наоколо и вероятно тъкмо за това папа бе събрал смелост да свири в салона, където всеки можеше да го чуе. Цигулката беше повод за разправии между родителите ми, парите не стигаха и мама предпочиташе папа да свири срещу заплащане, а не за удоволствие. Вероятно скорошното идване на майстер Антониус бе причината тя да поотпусне връзките на кесията си, както и юздите на семейството. Прочутият цигулар щеше да отседне в нашата странноприемница на път от Виена към Мюнхен, за да чуе изпълнението на малкия ми брат.

— Сигурно си почива — предположих аз. — Станахме още преди изгрев, за да търкаме подовете заради майстер Антониус.

Баща ни беше страхотен цигулар и бе свирил с най-добрите придворни музиканти в Залцбург. Пак в Залцбург, обичаше да се хвали той, имал привилегията да свири с Моцарт по време на един от последните концерти на Великия композитор. Гений като него, твърдеше папа, се среща веднъж в живота. Случва се, продължаваше той и поглеждаше Йозеф изпод вежди, светкавицата да падне два пъти на едно и също място.

Малкият ми брат рядко се вясваше сред посетителите, които се събираха. Стесняваше се пред непознати и най-вероятно се криеше някъде в Дъбравата на гоблините, за да се упражнява, докато пръстите му започнат да кървят. Копнеех да отида при него, въпреки че докато го гледах, от съчувствие ме заболяваха върховете на пръстите.

— Е, добре, идвам с теб — дружелюбно заяви Кете. Сестра ми често намираше извинение да се измъкне от задълженията си. — Да вървим.

Вън ни посрещна истински студ. Това бе необичайно дори за късна есен. Светлината беше приглушена, слаба и променлива, сякаш гледаш през завеса или воал. Едва забележима мъгла обгръщаше дърветата по пътя към града и вретеновидните им форми напомняха призрачни крайници. Последният ден на годината. В ден като този границите между световете наистина изтъняваха.

Тук-там по разровената, набраздена от колелата на каретите пътека към града бе нападал конски тор. Двете с Кете се стараехме да вървим по изсъхналата трева отстрани, където не бе така кално и влагата нямаше да измокри обувките ни.

— Уф! — Кете заобиколи поредната купчина тор. — Добре щеше да е да имаме карета.

— Да можеха желанията да се сбъдват.

— Тогава щях да съм най-могъщият човек на света — размечта се Кете. — Имам толкова много желания. Искам да съм богата. Да можем да си позволим всичко, което искаме. Помниш ли, Лизл: Представи си, че… Представи си, че…

Усмихнах се. Като малки двете с нея обичахме играта „Представи си, че…“. Въображението на сестра ми, за разлика от моето и на Йозеф, не успяваше да обхване невероятното, но пък тя имаше изключителна способност да се преструва.

— Представи си, че… — меко подсказах аз.

— Нека поиграем — предложи Кете. — Какво би искала да се сбъдне? Ти си първа, Лизл.

— Добре. — Първата ми мисъл беше за Ханс, но побързах да я изтласкам от ума си. — Йозеф да стане прочут музикант.

— Все той е на първо място — нацупи се Кете. — Нямаш ли мечти за себе си?

Имах, но те бяха заключени на сигурно място в кутията под леглото, на което спяхме двете, така че никой нито да ги види, нито да ги чуе.

— Е, добре — съгласих се аз. — Твой ред е Кете. Какво би искала да се сбъдне?

— Да съм принцеса. — Смехът й зазвънтя, единственото музикално нещо, което притежаваше сестра ми.

— Естествено.

— Аз съм принцеса — погледна ме тя изпод вежди, — а ти си царица. Доволна ли си?

Махнах само с ръка.

— Да съм принцеса — продължаваше Кете. — Папа да е капелмайстор в двора на принц епископа и всички да живеем в Залцбург.

Двете с Кете бяхме родени в Залцбург. По онова време, преди липсата на средства да ни принуди да се преместим в горските пущинаци на Бавария, папа все още е бил придворен музикант, а мама — певица в някаква трупа.

— Мама ще е красавицата на града, известна с чудесния си глас, а Йозеф — най-добрият ученик на майстер Антониус.

— В Залцбург, а не във Виена, така ли?

— Добре, във Виена — поправи се Кете. — О да, Виена. — Фантазията й се развихри и сините й очи заблестяха. — Ще пътуваме, за да го посещаваме, разбира се. Може би дори ще ходим на концертите му в Париж, Манхайм и Мюнхен или дори в Лондон! Във всеки град ще имаме великолепен дом, със златни украшения, мрамор и махагонови ламперии. Дрехите ни ще са от най-скъпа коприна и брокат и за всеки ден от седмицата с различен цвят. Всяка сутрин ще пристигат купища покани за най-елегантните балове, приеми и театрални представления, тълпи ухажори ще чупят оградите, за да се приближат до нас. Най-известните художници и музиканти ще се гордеят, че ни познават, а ние ще танцуваме и ще пируваме по цяла нощ с торти, сладкиши и шницели, и…

— Шоколадова торта — добавих аз любимия си сладкиш.

— Шоколадова торта — съгласи се Кете. — Ще имаме на разположение прекрасни карети и най-красивите коне, и… — Тя изписка, подхлъзвайки се в една локва. — … И никога повече няма да вървим по кален път към пазара.

Засмях се и й помогнах да се изправи.

— Приеми, балове, изискано общество. Това ли правят принцесите? Ами цариците? Аз, например?

— Ти ли? — Кете замълча за момент. — Не. Цариците са обречени на величие.

— Величие ли? — замислих се аз. — Бедно, обикновено момиче като мен?

— В теб има нещо много по-трайно от красотата — сериозно заяви сестра ми.

— И какво е то?

— Изисканост — простичко рече тя. — Изисканост и талант.

— Каква ще е тогава съдбата ми? — засмях се аз.

Кете ме изгледа продължително.

— Да станеш много известна композиторка.

Леден полъх премина през тялото ми и усетих, че застивам. Сякаш сестра ми бръкна в гърдите ми, стисна сърцето и все още туптящо, го изтръгна. Понякога нахвърлях кратки откъси от мелодии тук-там, често на страниците на книгата с химни в неделя, с намерението да ги събера някога и да ги съединя в сонати, концерти, романси и дори симфонии. Надеждите и мечтите ми, накъсани, но съкровени, бяха дълбока тайна и за нищо на света не исках да бъдат извадени на показ.

— Лизл — усетих, че Кете подръпва ръкава ми. — Лизл, какво ти е?

— Как… — едва чуто промълвих аз. — Откъде…?

— Веднъж видях кутията с композициите ти под леглото — смутено призна сестра ми. — Кълна се, не беше нарочно — побърза да обясни тя. — Търсех копче, което се бе търколило, и като се наведох да го търся… — Кете не посмя да продължи, очевидно стресната от изражението ми.

Ръцете ми трепереха. Как смееше? Как смееше да надникне в най-съкровените ми мисли и да навира в тях любопитните си очи?

— Лизл — не на шега се разтревожи Кете. — Какво има?

Мълчах. Не можех да обеля и дума. Сестра ми никога нямаше да разбере, че е навлязла в личното ми пространство, съзнавах го. Кете не притежаваше и капчица музикалност, което в нашето семейство бе почти смъртен грях. Обърнах се и тръгнах отново към пазара.

— Какво толкова казах? — бързаше да ме настигне тя. — Мислех, че ще ти е приятно. Сега, когато Йозеф заминава, мислех си, че папа може… Всички знаем, че ти си също толкова талантлива…

— Престани. — Пресипналият ми глас прозвуча като удар от камшик в есенния въздух. — Млъкни, Кете.

Лицето на сестра ми пламна, сякаш някой я беше зашлевил.

— Не те разбирам — промълви тя.

— Какво не разбираш?

— Защо се криеш зад Йозеф.

— Какво общо има Зеперл^[3]?

— С теб ли? — присви очи Кете. — Всичко. Бас държа, че никога не си крила тайната си от малкия ни брат.

— Той е различен — рекох аз след кратко мълчание.

— Разбира се, че е различен — разпери ръце Кете, очевидно подразнена. — Скъпоценният Йозеф, деликатният Йозеф, талантливият Йозеф. Има музика и лудост, и магия в кръвта му, нещо, което горката, обикновената, лишената от слух Катарина не разбира и никога няма да разбере.

Понечих да възразя, но реших да замълча.

— Зеперл се нуждае от мен — промълвих аз. И това бе самата истина. Брат ни беше крехък, и то не само физически.

-Аз се нуждая от теб — тихо рече Кете, видимо засегната.

Думите на Констанце проехтяха в съзнанието ми. Йозеф не е единственият, който се нуждае от внимание.

— Нямаш нужда от мен — поклатих аз глава. — Сега имаш Ханс.

Кете се стегна цялата, стисна устни, ноздрите й се разшириха.

— Ако наистина го мислиш — тихо се обади тя, — значи си по-жестока, отколкото съм предполагала.

Жестока ли? Какво знаеше сестра ми за жестокостта? Досега светът бе далеч по-благосклонен към нея, отколкото към мен. Очакваше я щастливо и сигурно бъдеще. Щеше да се омъжи за най-желания ерген в селото, докато аз си оставах нежеланата, отхвърлената сестра. Аз… аз имах Йозеф, но не задълго. Когато малкият ми брат замине, щеше да отнесе със себе си последните трохи на детството ми. Веселите ни игри в гората, историите, които си разказвахме за коболдите^[4] пхьодекините^[5], танцуващи на лунна светлина, игрите ни с музика и измислените истории. Когато замине, на мен щеше да ми остане единствено музиката, музиката и Горския цар.

— Трябва да си благодарна за това, което имаш — отвърнах рязко. — Младост, красота и много скоро съпруг, който ще те направи щастлива.

— Щастлива ли? — блеснаха гневно очите на Кете. — Наистина ли мислиш, че Ханс ще ме направи щастлива? Тъпият, скучен Ханс, чийто ум е ограничен точно колкото са тесни границите на глупавото затънтено село, където е израснал? Мудният, надежден Ханс ще ме закотви в странноприемницата с брачно свидетелство в ръка и бебе в скута?

Стъписах се. Ханс беше стар приятел на семейството и макар двамата с Кете да не бяха близки като деца — така както аз бях с него — до този момент не знаех колко малко го обича сестра ми.

— Кете — обадих се аз. — Защо…

— Защо се съгласих да се омъжа за него ли? И защо досега не съм го споменала?

Кимнах безмълвно.

— Направих го. — Очите й се напълниха със сълзи. — Много пъти. Но ти не ме слушаш. Тази сутрин ти казах, че е скучен, а ти отвърна, че е добър човек. — Кете извърна лице. — Не чуваш и дума от това, което ти казвам, Лизл. Твърде заета си да слушаш Йозеф.

Внимавай как избираш. Чувство на вина сви гърлото ми.

— Но Кете — прошепнах аз. — Можеше да кажеш „не“.

— Така ли? — подсмихна се тя. — Вие с мама щяхте ли да ме оставите да откажа? Имах ли друг избор, освен да приема предложението му?

Обвинението й ми подейства като удар в стомаха, сякаш бях съучастница в собственото си негодувание. Бях толкова убедена, че светът е устроен по този начин. Дори не ми хрумваше да го подложа на съмнение. Хубавият Ханс и красивата Кете бяха създадени един за друг, естествено.

— Имаше възможности да избираш — настоях аз вече не така убедено. — Много повече, отколкото ще имам аз някога.

— Възможности, как ли пък не — изсмя се Кете горчиво. — Лизл, ти много отдавна направи своя избор и това е Йозеф. Не можеш да ме виниш, че избрах Ханс.

Потънали в мълчание, изминахме останалия път до пазара.