С. Джей-Джоунс
Зимна песен (38)

9
Сонати. Мистерии

Ако не заспивам, утре няма да настъпи никога. Оставих Горския цар да спи в леглото ми и изтичах вън от спалнята. Не в стаята с пианото, където нашата музика чакаше на поставката, а в параклиса. Това бе неговото светилище, неговото убежище, но в тази последна нощ преди свободата ми исках да съм с Бога.

Нито Тисл, нито Туиг бяха подръка, но вече бях разбрала, че пътят от спалнята ми до Божия дом е прав и тесен.

Кой ли беше построил параклиса? Високо над главата ми осветените витражи изобразяваха не различни сцени от живота на Иисус или на апостолите, а от живота на Ерлкьониг и неговите невести. Вдясно на поредица от панели беше изрисувана златокоса жена в бяло и до нея тъмна фигура с рога. Сезоните на отделните панели се сменяха и на тях се виждаше как младата жена в бяло става все по-бледа и слаба. На последния бе показано как жената умира в ръцете на рогатата фигура, а друга жена в синьо стои зад тях.

На стената вдясно бяха закачени стъклописи. На първия млад мъж в червено яздеше бял кон през гора, а в краката му подскачаха дребни хобгоблини. На следващия младият мъж се срещаше със загадъчна рогата фигура, а около главата на мъжа, наместо ореол от светлина, имаше тъмен облак. По-нататък младият мъж бе коленичил в краката на фигурата, а тъмнината обгръщаше и двамата. На последната картина се виждаше как сивкавата фигура на мъж се отдалечава на бял кон, оставяйки младия мъж в червено с корона от еленови рога на главата.

Отговорите са били тук. Но въобще не ми беше хрумвало да се загледам в картините в божия храм.

Коленичих пред олтара под разпятието. Никога не съм била ревностна вярваща. У дома не се държеше много на молитвата, но сега сведох глава пред олтара.

Не знаех как да се помоля за смелост или за решение, да помоля времето да спре, макар и за малко. Не бях готова да се срещна със света горе. Поне не засега.

В параклиса нямаше огледала, които да показват света горе, но си представих Дъбравата на гоблините преди зазоряване, когато мракът на нощта всеки миг ще се оттегли и ще се появят първите синкавочервени отблясъци. В този час, по думите на Констанце, коболдите и хьодекините излизат навън да играят. Представях си как цветовете на небосклона изсветляват и се променят, съвсем бавно и постепенно, сякаш никога няма да се случи напълно. В света горе, където ще бъде моят живот, всяка секунда от всеки ден минава с толкова малко прослава, че мисълта за смъртта с нищо не се отличава забележимо от тази за зората пред хоризонта.

Никога не се бях замисляла, че ще остарея и каква ще бъда, когато стигна възрастта на баба. Дали ще съм като нея съсухрена и свадлива? Или по-скоро ще съм като мама, чиито тънки бръчки и излиняла коса са по-скоро знак за мъдрост, а не за възраст? Докоснах страните си с пръсти — все още гладки и млади. С годините тези бузи щяха да хлътнат, кожата вече нямаше да е така стегната.

Кете би се ужасила при мисълта за старостта, но на мен тя ми вдъхваше спокойствие. Да остаряваш, значи, че си живял пълноценен живот. Не на всички е отредена привилегията да имат такъв живот. А ето че сега тази привилегия ще бъде и моя.

— Елизабет.

Горския цар стоеше при входа на параклиса с цигулка в ръка.

— Не знаех, че си толкова набожна, скъпа моя — рече той, а на лицето му се бе изписала усмивка на приятна изненада.

— Не съм. — Изправих се и изтупах прахта от коленете си. — Но дойдох да помоля за сили и смелост.

— Сили и смелост за какво? — Очите му гледаха нежно.

— За да посрещна утрешния ден.

Горския цар се усмихна с много състрадание и съчувствие и тръгна към мен.

— Той отговори ли ти?

— Не.

— Възможно е вече да ти е дал отговор, но ти да не си готова да го чуеш — отбеляза внимателно съпругът ми и докосна с пръст сърцето ми. — Неведоми са пътищата Божии.

— Бих се радвала, ако не са чак толкова неведоми и Той е по-конкретен.

— Така казваме всички — подсмихна се той.

Завъртях нетърпеливо очи и тогава погледът ми попадна на цигулката.

— Защо ти е тя?

В отговор Горския цар започна да настройва инструмента. Наместо да го прави на стандартни интервали, той смени височините. Имаше добър слух. Прокара лъка по всяка от струните с плавно, умело движение. Наблюдавах колко лесно се движат пръстите му върху цигулката, все едно израснали заедно стари приятели.

Свърши и се обърна към мен.

— Преклонение — каза той простичко. — Дойдох тук, за да се преклоня пред Него по единствения възможен за мен начин. С единственото, което е чисто и е мое.

Негово. Въпреки всичко, изречено от Горския цар, строгият млад мъж все още живееше в него. Никаква магия, никакви номера нямаха силата да дадат на моя Горски цар изключителния начин, по който той свиреше. Тази способност не принадлежеше на Ерлкьониг. Дарбата си беше негова и на никого друг.

— Ще си тръгна — обадих се аз, — ако искаш да останеш сам. — Мислех си за нощта, когато прегреших пред него тук, в същия този параклис, и почувствах, че срамът се спуска над мен като покривало.

— Не, остани — промълви той след дълго мълчание.

Бях поискала и най-малката частица от него в нощта, когато обявих моето правосъдие. Тялото му, плътското му желание, името, доверието му. Ала имаше кътчета от душата му, за които не смеех да моля да ми разкрие, защото разбирах, че е необходимо някои неща да останат съкровени и само твои. Неговата богобоязливост бе едно от тях. Величието на това, с което ме даряваше, напълно ме освободи от срама, сега заместен единствено и само от благоговение.

В параклиса липсваха пейки, тук винаги е имало само един богомолец. Седнах на стъпалата със сплетени пръсти, за да бъда с Него и да приема този дар.

Горския цар вдигна лъка над инструмента и затвори очи. Наблюдавах го как пое дълбоко дъх и мислено зададе темпото.

Пиесата започна с прослава и зов за радост, фразата се повтори няколко пъти, преди към нея да се присъединят и други гласове. Горския цар умело ги предаде чрез различни нюанси на чувствата, редувайки ги един по един. Под пръстите му звучеше единствено Алелуя, алелуя, алелуя.

След кратка пауза започна отново, този път със соната, напълно в подкрепа на настроението на първата пиеса.

Знаех, че свири чудесно. Също като Йозеф, Горския цар свиреше не само точно и с умение, но и с любов. И въпреки това двамата се различаваха както денят и нощта. Брат ми свиреше чисто, а Горския цар свиреше с религиозна отдаденост. Талантът на Йозеф в изпълненията му на цигулка винаги е бил в изрядната му точност. Нищо на тази земя не можеше да разклати неговата прецизност.

Горския цар свиреше с дълбочина. Чувствата, които брат ми предаваше, бяха заучени — скръб, трагедия, загуба. Горския цар ги преживяваше и изстрадваше.

Пиесата завърши. Настъпи тишина. Едва сега усетих, че съм затаила дъх.

— Красиво е — промълвих съвсем тихо, за да не наруша религиозната тишина. — Твое произведение ли е?

— Ммм? — Той отвори бавно очи, излизайки постепенно от преживяването.

— Ти ли написа това произведение? Изключително е.

— Не — усмихна се той. — Не съм аз. Но може да се каже, че то написа мен.

Мълчание.

— „Възкресение“. Една от сонатите „Мистерии“.

— Къде си я научил?

Нова пауза.

— В абатството, където израснах.

Това бяха само трохи от неговото минало. Поглъщах ги жадно, сякаш бяха последната храна в живота ми. Копнеех за него, за строгия млад мъж, за всяка частица от него, до която можех да стигна.

— Кое е това абатство?

В отговор последва лека усмивка, показаха се само върховете на зъбите му. Пътищата и на Горския цар и на Всевишния бяха неведоми, а толкова ми се искаше да не е така.

— Кой е авторът на пиесата? — настоявах аз.

— Да не би да започваме поредна игра на „Истина или предизвикателство“?

— Ще ми кажеш само ако желаеш.

Той спря, преди да отговори.

— Не знам кой е авторът на оригинала. — Погледът му се рееше разсеяно, пръстите потропваха по корпуса на цигулката. — Да речем, че съм откраднал нещо оттук, нещо оттам, докато съм слушал, скрит в ъглите, и пръстите ми са запаметявали, свирейки на въображаема цигулка. Адаптирах сонатата, доколкото можах, по памет.

По спомени от уроците ми по история на музиката се опитах да определя кога е създадена пиесата. Звучеше ми малко старомодно, липсваше й структурата на сонатата, каквато я познавах. Сякаш двамата с Горския цар, скрити в сенките, се вслушвахме в звуци, които не бяха предназначени за нашите уши.

— Пробвай да поразвиеш темите — предложих аз. — Скордатурата е малко необичайна, но ще стане интересно, ако изсвириш мелодията още веднъж в минор.

— Наистина си гениална, Елизабет — засмя се той и поклати глава. — Ти си творец. Докато аз съм само изпълнител.

Последните му думи дойдоха съвсем неочаквано и ме прободоха право в сърцето. Побързах да извърна глава, за да не види сълзите ми. Малкият ми брат бе казал абсолютно същото, преди да се озова на Долната земя, преди да разбера разликата между създаването и интерпретирането.

Горския цар седна до мен на стъпалата и мигом ме изпълни със спокойствие. Целуна рамото ми, не говореше и чакаше да се уталожат чувствата ми.

— Кой… Кой те учи да свириш? — попитах, след като се изкашлях, за да прочистя гласа си от натрупаната мъка.

Усетих как опряното в рамото ми лице се усмихва и промърморва нещо.

— Моля?

Той вдигна глава.

— Казва се брат Махьо.

Монах. Напълно неизвестен монах, който със сигурност отдавна не беше между живите. Но Горския цар го помнеше. Положително го обичаше искрено и така старият учител продължаваше да живее. Да те помнят хората, които те обичат, много след като тялото ти вече е прах, това е безсмъртието в света горе.

Замислих се за брат ми и за сестра ми, те все още ме обичаха, чакаха ме в света горе. Сякаш ми пораснаха криле. Скоро. Много скоро.

— Какъв беше той? — попитах аз, все още с гръб към Горския цар. — Той ли те отгледа? Кои са родителите ти? Ти как попадна в абатството? Какво…

— Елизабет.

Все още не смеех да го погледна. Не бях готова.

— Утре настъпи.

Разтърсих глава. Бях направила своя избор. Бях избрала себе си. Избрах себелюбието.

Горския цар долови колебанието ми.

— Не съжалявай, че избра да живееш.

— Не съжалявам — прошепнах аз. — И никога няма да съжалявам. — Беше истина, но не напълно.

— Елизабет.

Стегнах се.

— Погледни ме.

Бавно и някак неохотно се обърнах. В очите му грееше светлина, светлина, в която да остана запечатана много след като изчезна не само от Долната земя, но и от света горе. Очите му бяха същински скъпоценни камъни. Променяха напълно лицето му. Красотата му, толкова неестествена, вече не беше тревожна или тайнствена. Сега лицето му бе изпълнено с живот и много младо. Но и толкова уязвимо.

— Кой си ти?

Въпросът ми падна между нас като капка дъжд върху стъклена повърхност и отекна в тишината.

— Аз съм Ерлкьониг, Господарят на злодеянията и Царят на Долната земя.

— Това си ти сега — поклатих глава. — Кой си ти?

— Аз съм Горския цар, твоят безсмъртен любим, който ще те обича вечно.

Той беше и Ерлкьониг и моят Горски цар, но исках да знам кой беше той за себе си. Името му бе последната частица от него, която можех да имам.

— Не, знам кой си.

— И кой съм? — Върховете на зъбите му леко се подадоха между устните.

— Човек с музика в душата. Ти си своенравен, противоречив, изпълнен с конфликти. Наслаждаваш се на детски игри и си щастлив, когато побеждаваш. Ти си благочестив. Джентълмен, виртуоз, учен и мъченик, а от всичките тези маски най-малко харесвам тази на мъченик. Ти си строг, ти си надут, ти си превзет и си глупав.

Горския цар мълчеше.

— Е, права ли съм?

— Да. Прозряла си истинската ми душа, Елизабет.

— В такъв случай името ти, майн хер.

Засмя се леко, но в смеха му имаше и болка.

— Не.

— Защо?

— За да ме забравиш — бе простият отговор. — Няма как да обичаш човек без име.

— Не е вярно — възразих аз.

— Името принадлежи на смъртен.

В различните на цвят очи имаше нещо, което не успях да разгадая.

— А мъжът, който бях, е там, в света горе.

Прегърна ме и аз се притиснах гърдите му, в белега до сърцето му.

— Намери ме, Елизабет. Намери ме там. Само там горе ще откриеш последната частица от мен.

Той ме освободи. Но ме освободи не само от прегръдката си, освобождаваше ме напълно. Пускаше на свобода момичето, което някога свиреше музиката си за него в гората, което бе разчупил, за да освободи душата му, момичето, на което се бе отдал изцяло.

Едва дишайки, бръкнах в джоба си и извадих пръстена с вълча глава — него бе сложил на пръста ми в нощта на нашата сватба.

Горския цар поклати глава и затвори шепата ми около пръстена.

— Задръж го.

— Но… Той е символ на твоята власт.

— Така е — тъжно се усмихна той. — Но е само символ, Елизабет. На моята власт, но и на обещанието пред теб. Освен това ти дадох този пръстен сериозно, като съпруг на съпруга.

Заключих пръстена в шепата си го притиснах до сърцето си.

— Как… Как ще стане? Как ще се… — преглътна мъчително, — ще се разделим?

— Дадохме своите обети тук, в параклиса — каза Горския цар. — И ще развалим обетите си тук.

Пред олтара се появи бокал с вино. Той понечи да го вземе, но се поколеба.

— Не мога… Не мога да ти помогна. След като развалим обетите, вече няма да имаш власт като Царица на гоблините, няма да имаш защитата на Ерлкьониг. Ще ти стигне ли смелост да изминеш пътя сама?

Нямах тази смелост. Но въпреки това кимнах.

— Останалите… със сигурност ще ти пречат. Но имам вяра в теб, Елизабет.

Нямах вяра в себе си, за разлика от Горския цар, и тъкмо тази негова вяра щеше да ми дава сила. Неведоми са пътищата Божи.

— Радвай се — улови той ръцете ми в своите, — защото ще живееш. А аз ще се радвам с теб.

Целунах ръцете му. В очите му се четеше тревога, но изражението му беше спокойно. Опитваше се да е силен заради мен.

— Тържество заявявам — каза той, — че ти връщам безкористно дадения живот.

— Тържествено се заклевам — продумах аз през сълзи, — че по своя воля приемам от ръцете ти своя живот.

Той взе бокала от олтара и го протегна към мен.

— Да пием и да развалим дадената дума.