С. Джей-Джоунс
Зимна песен (14)

2
С отворени очи

— Лизл!

Сестра ми ме забеляза веднага. Ако бяхме на Горната земя, бих се изненадала, че така бързо ме е открила в морето от лица. Но тук, на Долната, беше нормално. И двете бяхме смъртни сред гоблините, животът и на двете ни пулсираше по-интензивно. Почувствах сестра си, преди да се появи.

И без издайническото ускорено биене на сърцата ни, което ни отличаваше като човеци, щях да усетя присъствието й. Красотата й блестеше по-ярко от скъпоценен камък, всяка частица от този камък искреше, подчертана от роклята й и от бляскавата атмосфера около нея. За разлика от останалите присъстващи на бала, в тоалети предимно в землисти цветове в тон с бижутата наоколо, сестра ми бе облечена в нюансите на летни пастели. Носеше небесносиня рокля с проблясващо златисто, а бледорозови рози и други пролетни цветя украсяваха вдигната високо руса коса. Лицето й бе покрито с пудра и руж и тя приличаше на картина, на портрет, на порцеланова кукла.

Кете влезе в пещерата, хванала за ръка Горския цар, но щом ме видя, го пусна. Спусна се надолу по стълбите и проправяйки си път сред морето от маски с нейния лик, разтвори обятия, за да ме прегърне. Стискаше маска, изобразяваща лице на гоблин.

— Лизл, скъпа моя! — ръцете й обвиха кръста ми.

— Кете! — притиснах я аз здраво и усетих как бързо бие сърцето й до моето.

— Толкова се страхувах, че няма да дойдеш — промълви тя.

— Знам. Съжалявам — със свито от вълнение гърло продумах аз. — Съжалявам, че се забавих. Но сега вече съм тук, скъпа, не се бой.

— Чудесно! — Кете плесна радостно ръце. — Сега ще танцуваме.

— Какво? — отдръпнах се аз, за да я огледам по-добре. — Не, не. Трябва да си вървим. Да се прибираме у дома.

Тя изкриви лице в детска гримаса.

— Не разваляй всичко, Лизл!

Кожата на Кете под грима беше изпита и бледа. Никакво количество пудра не бе в състояние да прикрие тъмните кръгове под очите й, колкото и червило да бе сложила, устните й бяха без капка кръв. Само зениците й светеха — с блясъка на треска. Или по-скоро на магия.

Бях убедена, че съм изоставила сестра си в ръцете на злите гоблини. Бях си представяла колко много страда, как не спира да плаче за света горе. Копнеех да я намеря и да се втурнем към дома, обратно към дома, към спасението.

Погледът ми срещна този на Горския цар. Останал в началото на стълбите, той се беше подпрял на вратата със скръстени ръце и ме наблюдаваше с подигравателна усмивка. Дори от мястото си виждах как проблясват върховете на острите му зъби, осветени от елфическите пламъчета.

Сякаш казваше: Наистина ли очакваше, че ще те улесня толкова?

Бях спечелила втората част от облога. Бях стигнала до Долната земя. Предстоеше третата и последна част — да прибера Кете в света горе.

„Добре, де — мислех си аз, — ще я върна обратно в истинския живот, дори ако се наложи да я влача за косата.“ Горския цар разполагаше с много номера, но пък аз бях упорита. Ще видим кой ще надделее най-накрая.

— Дадено, да танцуваме — съгласих се аз.

По даден знак гоблините музиканти подхванаха мелодия. Цигуларят взе инструмента си с недоволно изражение. Засвириха друга, известна още от детството ни мелодия — цвифахер^[1] и много скоро всички гости на бала в пещерата се завъртяха и заподскачаха.

Задъхани, двете със сестра ми се кикотехме весело, когато се настъпвахме една друга или се сблъсквахме с някоя двойка. Докато се въртяхме, правех всичко възможно да насочвам Кете към изхода. Не пропусках и да държа под око Горския цар. Единствен той не се включи във веселбата. Стоеше настрани.

— Помниш ли, когато танцувахме цвифахер с Йозеф и Ханс, а татко свиреше на цигулката си? — задъхано попитах аз.

— Ъхъ — някак разсеяно измънка Кете. Очите й шареха към масите, отрупани с храна. — Какво казваш?

— Питах те дали помниш как танцувахме с теб, Зеперл и Ханс, когато бяхме малки?

— Кой е Ханс?

Смехът заседна в гърлото ми.

— Обичаше да го наричаш Красивия Ханс — подсетих я аз. — Годеникът ти.

— Аз? Сгодена? — изсмя се Кете. — И защо ще се сгодявам? — и тя намигна кокетно на висок, тънък гоблин.

Бодна ме чувство на вина. Защо наистина да го прави?

— Да, сгодена си.

— А и кой е Зеперл?

Друг гоблин мина покрай нас, бързо целуна ръката й, завъртя се на пета и отмина.

— Кете, Зеперл е брат ти. Нашият по-малък брат. — Бях забавила стъпките, а и краката ми тежаха от безизходица.

— О! — кимна тя, напълно безразлична към чутото.

Прати въздушна целувка на друг гоблин.

— Кете — спрях и сестра ми се спъна в мен.

Противен гоблин се пресегна, за да я подхване да не падне.

— Какво има? — подразнена попита тя.

Прислужник гоблин ни предложи плато с ордьоври. Кете му се усмихна и грабна малка чепка грозде. С ужас забелязах, че „гроздето“ всъщност представляваше очни ябълки, а шоколадовите бонбони — бръмбари, прасковите, станали причина за падението на сестра ми, бяха изгнили и вкиснати и приличаха на разпилени черва в ръцете на гоблина.

— Кете — стиснах китката й и тя изпусна храната. Сините й очи ме изгледаха сепнато зад маската на гоблин и за част от секундата долових проблясък, който бе на моята истинска сестра. — Събуди се. Събуди се от този сън и нека да се приберем.

Тя отклони очи и макар за малко в кожата на лицето й се върна живот. Ала очите бързо приеха отново стъкления блясък и цветът й изчезна.

— Ех, Лизл, стига — весело подхвърли тя. — Нека се забавляваме. Тук има мъже, с които да танцуваме, с които да флиртувам!

След тези думи един от гоблините я прихвана за раменете и я отведе.

— Кете — извиках аз, но група гоблини се скупчиха бързо пред мен като стена.

Протягах ръце към сестра ми, но някой винаги се изпречваше на пътя ми. Проправях си път сред танцуващите, следвайки небесносините очи. Всеки път, когато приближавах, се оказваше друга жена, друга с маската на Кете. Тези маски на човешко лице бяха прекадено реалистични, на всичкото отгоре бяха и зле осветени от елфическите пламъчета.

В тълпата от загрети от танца тела в мен се взираха истинско море от еднакви лица. Само че вече не бяха с лицето на Ханс и Кете. На тях вече бе лицето на Горския цар. И моето. Моето лице се взираше в мен отвсякъде — все едно бях заобиколена от хиляди малки огледала. Неговото лице, много лица като неговото се хилеха насреща ми подигравателно. Неговото лице, много по-близо до човешкото, отколкото на останалите, бе безжизнено, с остри черти и жестоко. Красота, пронизваща като острие. Десетки пробождания право в сърцето ми.

— Защо не се възползваш от щедростта ми, Елизабет?

Прохладен дъх докосна шията ми. Долових аромат на вятър преди снежна буря.

— Има истинско пиршество пред теб, а ти не си докоснала нищо. — Пред мен стоеше Горския цар. На сребристата светлина от елфическите пламъчета той ми се видя още по-красив от времето, когато го видях на Горната земя, и по-стряскащ. — Защо?

— Не съм гладна — излъгах аз. Всъщност умирах от глад. Мечтаех за храна, за музика, за всичко.

— Не те ли изкушават нашите специалитети?

Сетих се за „бонбоните“ на масата.

— Не, майн хер.

— Жалко. — Усмивката му бе по-скоро животинска. — Обещах ти очите ти да останат отворени, но подаръците ми имат последствия, скъпа моя.

— Какви последствия?

— Блясъкът в света на гоблините не те заслепява — сви той рамене. — Виждаш нещата такива, каквито са.

— И защо това да е последствие?

— Зависи от човека. — Той прокара върха на езика си по острите зъби. — Според мен сестра ти — и посочи Кете в тълпата, — предпочита красивата магия пред откровената грозота на действителността.

Сестра ми танцуваше не с един, а с няколко високи мъже гоблини. Те я въртяха, подаваха си я един на друг, притискаха устни до вътрешната страна на китките й, над лактите, до шията. Тя се смееше и дори опита да целуне един по устните, но той извърна лице.

— Нима това не важи за всички ни? — Спомних си за безбройните дни, прекарани пред клавира, преди да дойда на себе си, преди да дойда в Долната земя. — Понякога е по-лесно да се преструваш.

— Така е — тихо отбеляза Горския цар и аз изтръпнах от думите му. — Не сме ли вече твърде възрастни за нашите игри на преструвки, Елизабет?

Долових тъжни нотки в гласа му, които опровергаваха спокойното му самоуверено поведение. Изненадана, погледнах Горския цар в очите. Различните на цвят очи ми се сториха уязвими, сякаш се съмняваше в себе си. Почти… човешки. Тези забележителни очи търсеха моите и за части от секундата разпознах в него момчето, за което свирех музиката си в Дъбравата на гоблините.

Разнесе се звънък, кръшен смях. Обърнах се и видях Кете да се спъва и да пада в ръцете на един от танцуващите. Тя отметна назад глава и изложи шията и гърдите си на неговите целувки. Понечих да се спусна в защита на сестра си, но ледена ръка на рамото ми ме спря.

— Чакай. — Пръстите докоснаха шията ми. — Стой.

— Но Кете…

— Сестра ти няма да пострада, обещавам.

Останах на мястото си и без да го гледам в очите, попитах:

— Как мога да вярвам на думата ви? — Гласът сякаш не беше моят. Звучеше дрезгаво и приглушено. — Нима не сте Господаря на злодеянията.

— Обиждаш ме, Елизабет. Мислех, че сме приятели.

— Станахте мой враг от мига, в който откраднахте сестра ми.

След дълго мълчание Горския цар отговори:

— Тази вечер ще се забавляваме без последствия. Тази вечер си моя гостенка, Елизабет, и сестра ти няма да пострада. А утре… — отново стана хитър и лукав — … пак ще бъдем врагове.

Смехът на сестра ми проехтя в пещерата.

— Значи давате дума, майн хер.

— Вече ти казах, нищо няма да се случи на сестра ти — повтори той. — Не настоявай повече. А сега — завъртя ме той с лице към себе си, — да танцуваме, Елизабет.

Музикантите засвириха друга мелодия, непозната за мен. Темпото беше бавно и в минорна тоналност, изкусително, злокобно. Горския цар ме привлече към себе си.

Сложи ръка на кръста ми и притисна бедра до моите. Долепихме длани и преплетохме пръсти. Нито той, нито аз носехме маски. Очите ни се срещнаха. Не близостта на телата ни ме накара да се изчервя, а по-скоро докосването на погледите ни.

— Майн хер — опитах се да възразя аз, — не мисля, че…

— Твърде много мислиш, Елизабет. Твърде много права, твърде много задължения, твърде много от всичко, освен от музика. Поне веднъж не мисли. — Горския цар се усмихна, този път закачливо, от което се почувствах несигурна и развълнувана едновременно. — Не мисли. Чувствай.

Понесохме се из балната зала, движехме се в добър синхрон, макар че сърцето ми биеше лудо в гърдите. Трепвах всеки път, когато коленете ни се заплитаха в диплите на роклята ми, когато някоя стъпка водеше до докосване на гърдите му до моите, когато ме притискаше по-плътно от необходимото.

— Дишай, Елизабет — меко ме посъветва той.

Беше направо невъзможно. И то не защото корсетът на роклята притискаше дробовете ми, а заради Горския цар. Причината бе в непоносимата му близост. Бях мечтала Ханс да ме познае интимно, но с него се знаехме от деца. Лесно си представях как ръцете ми докосват тялото му — здраво, вдъхващо успокоение и утеха, предвидимо, като самия него. А Горския цар бе непознат, поне като мъж, като човек от плът, с ръце и бедра. Изтръпвах при вида на лицето му, но истинската му същност ме плашеше. Той беше стар приятел от митовете и легендите, дъхът и тялото му ми бяха чужди.

Горския цар долови неудобството ми. Танцът свърши, той отстъпи и покланяйки се любезно, ми целуна ръка.

— Благодаря ти за този танц, скъпа — рече сдържано.

Не бях сигурна в гласа си и само кимнах. Опитах се да изтегля дланта си, но той я стисна и я задържа.

— Не сме приключили — наведе се и почти докосна ухото ми. — Утре играта започва отново.

След тези думи ме пусна и се загуби в тълпата. Стоях замаяна — искаше ми се да тръгна след него и същевременно да се скрия в моята ровница под земята. Всяко лице в залата бе неговото. Виждах в маските на присъстващите неговите скули, неговата брадичка, извитите вежди.

— Вино, фройлайн? — До мен стоеше прислужник гоблин с поднос с няколко чаши. Поколебах се. Годините, през които бях наблюдавала баща ми пиян, ме караха да съм предпазлива. Ала товарът да бъда Лизл, отговорната по-голяма сестра и послушната най-голяма дъщеря, ме измъчваше. Не знаех какво е забрава.

Като отговорна сестра огледах залата за Кете. Открих я веднага. Златисторусата й коса и роклята в пастелни тонове сияеха като пламък в мрака. Седеше на огромен, издялан в скалата трон в началото на пещерата, заградена от тълпа умилкващи се наоколо ухажори. Слагаха в устата й „грозде“ и „бонбони“, а междувременно тя отпиваше от обсипана с кристали чаша. Прекрасната й дреха беше изпомачкана, сложната фризура — разпиляна. Кете подритна един от ухажорите си и доста голяма част от крака й се подаде изпод полата. Друг улови стъпалото и плъзна длан нагоре по тънкия глезен, постепенно стигна до коляното и до вече голото й бедро…

— Госпожо? — Прислужникът продължаваше да стои до мен.

Хвърлих последен поглед към Кете и извърнах очи към подноса с чашите. Нали бях мечтала да разпусна? Докоснах с пръст ръба на чашата. Исках да съм като Кете, да спра да се подчинявам на разумните си мисли поне за една минута, за един час, за един ден.

Твърде много мислиш.

Взех чашата от подноса.

Сестра ти няма да пострада.

— Оох, оох! — извиси глас Кете.

Поднесох чашата до устните си. Виното бе тъмночервено, по-тъмно от рубин, по-тъмно от кръв, с цвят на червено-черни къпини. И на грях.

Не мисли. Чувствай.

Отпих.

Вкусът бе замайващ. Светът е бляскав, звуците — ясни и всичко е красиво. Докосвания, докосвания навсякъде. Нечия ръка лежи на кръста ми. Пръсти — в косата ми. Яркочервени устни с вкус на изкушение оставят следи по голата ми шия там, където свършва роклята, по откритата част на гърдите ми и между тях. Гъделичкащ допир по глезените предизвиква тръпки. Полата е над коленете ми, следва игра на „да“ и „не“. Да, не. Да, не. Пръсти пълзят по вътрешната част на бедрото ми. Не.

Лицето му. Обвих ръце около тялото му, но това не беше Горския цар, а някой с маска с неговото лице. Позволих му да опита вкуса на кожата ми, но търся, продължавам да търся.

Въртя се из залата, минавам от ръце в ръце, от партньор на партньор. С всяко завъртане гледам, търся, копнея да видя. Връзките на гърба ми са развързани, обувките ми ги няма. Вече не мисля. Свободата е по-опияняваща от виното.

Елизабет.

Нечий дъх погалва тила ми. Замаяна съм, олюлявам се, но не падам. Дъх, после целувка. Не виждам, но знам, че е той. Горския цар.

Облягам се на него, той ме държи изправена. Шепти името ми, допрял устни до тила ми, после надолу по гърба, дългите тънки пръсти очертават извивките на бедрата, на талията ми.

Елизабет.

Не знам как да се обръщам към него, но извиквам името му. Протягам длани. Него го няма.