С. Джей-Джоунс
Зимна песен (10)

8
Красива лъжа

С всеки изминат ден ставаше все по-трудно и по-трудно да се придържам към решенията си, към убежденията и здравия си разум. Все по-често очаквах да зърна златиста коса или да чуя звънък смях. Споменът за Кете в странноприемницата избледняваше бързо, оставаха единствено прашинки, играещи в лъчите на все по-слабата светлина. А може би никога не съм имала сестра. Може би съм полудяла. Може би здравият разум ме е напуснал.

Зеперл, Зеперл, какво да правя?

Но ако аз губех здравия си разум, то това със сигурност се случваше и с любимото ми братче. Все по-често можеше да го видиш как разговаря за музика с Франсоа на смесица от френски, немски и италиански. Майстер Антониус вече гореше от нетърпение да си тръгва, но ранна за сезона, ледена буря наложи да останат още няколко дни. Виртуозът се тревожеше и от друго. В околностите се появиха френски войници и плъзнаха като орди хлебарки, тревожни слухове за предстояща война надвиснаха над главите ни.

Не би трябвало да ревнувам. Бях обещала да не го правя. Но така или иначе искрена завист ме ядеше отвътре всеки път, когато видех как очите на Йозеф светват при вида на Франсоа и как тъмнокожият младеж му се усмихва в отговор. Брат ми ми бе обърнал гръб в много отношения. Също като Кете и Ханс, като мама и папа, той навлизаше в свят, недостъпен за мен.

Бъдещето бе пред Йозеф — блестящо място в края на един дълъг път. Животът беше пред него — вълнуващ и непознат, докато моят живот започваше и свършваше тук, в странноприемницата. Йозеф щеше да замине. Кой щеше да слуша музиката ми? Кой щеше да ме слуша, мен?

Мислех си за Ханс и за неговите искрени жестове на внимание. Представях си сподавени смехове, размяна на знаци само между двамата_, басо континуо_ и множество импровизации. Мечтаех за докосвания, целувки, за въздишки в тъмното, когато се надяваме, че никой не чува. Мислех си за любовта — ефирна и плътска, свещена и нечестива, питах се кога ли и аз, както брат ми и сестра ми, ще премина от периода на невинност към познание.

До деня на заминаването на брат ми останах в утешителната прегръдка на пианото си. Без ръководството на Йозеф багателата стана някак налудничава и неорганизирана. Музикалните фрази не намираха логичното и смислено разрешаване. Бяха плод на фантазията ми и ги пусках да отиват в посоката, която си избираха. В резултат се получаваше лек дисонанс, мистериозност и тревожност, но това не ме интересуваше. В крайна сметка не бях обичайното красиво дете, а ексцентрична, странна и дива.

Вече бях готова в общи линии с пиесата — с началото, разработката и заключението. Беше достатъчно проста, особено за виртуоз като Йозеф. Писах я с идеята да бъде изпълнявана от цигулка в акомпанимент на пиано. Исках да чуя как брат ми ще я изсвири и как ще се преобрази в негово изпълнение.

Няколко дни по-късно желанието ми се изпълни.

Франсоа бе останал да се грижи за майстер Антониус, който заяви, че „леко е настинал“, но това беше по-скоро пристъп на ревност — оказа се, че не само той е изоставен от някого, когото обича. Открих Йозеф в един от редките моменти, когато е сам и се занимаваше с цигулката си. Всеки момент щеше да настъпи вечерта и сумракът очертаваше лицето му в изострен релеф. Брат ми приличаше на ангел, на елф, на същество от друг свят.

— Мислиш ли, че коболдите ще излязат навън тази вечер? — попитах аз.

— Лизл! — стресна се той. Остави настрана парчето плат, с което мажеше корпуса, и отри длани в панталоните си. — Не те видях да влизаш. — Изправи се и протегна ръце за прегръдка.

Насочих се без колебание към тях. Забелязах, че вече е висок колкото мен, и това някак ме жегна. Кога се бе случило и това?

— Какво има? — попита той, доловил трепването ми.

— Нищо — усмихнах се аз. — Просто… Растеш, Зеп.

Той се позасмя с гърлен мъжки смях. Почти басов. Все още можеше да се чуе детското му сопрано, но бе във възраст, когато гласът се променяше.

— При теб нещата никога не са „нищо“.

— Така е — признах аз. Улових дланите му. — Имам нещо за теб. Подарък.

— Подарък? — повдигна той вежди изненадано.

— Да. Ела с мен и си вземи цигулката.

Йозеф ме последва по стълбите нагоре към стаята ми. Заведох го до пианото, където моята багатела стоеше подпряна на статива. Предишната вечер до късно я преписвах на чисто и изразходвах ценната си свещ.

— Какво е това? — присви той очи, взирайки се.

Мълчах и чаках.

— Охо — възкликна Йозеф. — Нова пиеса.

— Не бъди твърде строг съдник, Зеперл — опитвах се да прикрия смущението си с неловък смях. — Пълна е с грешки, сигурна съм.

Йозеф наклони глава встрани.

— Искаш ли двамата с Франсоа да я изсвирим, за да я чуеш?

— Мислех си — премигнах аз, почувствала се неочаквано засегната, — да я изсвирим заедно.

— Разбира се, прости ми, Лизл — изчерви се от неудобство Йозеф.

Вдигна цигулката и я намести под брадичката си. Прегледа първите няколко реда и ми даде знак с глава, че е готов.

Защо бях така нервна, та това бе брат ми.

Кимнах в отговор и Йозеф ми подаде темпото с лъка.

Първите звуци бяха несигурни и колебливи. Бях напрегната, а Йозеф… Йозеф беше неразгадаем. Запъвах се, пръстите ми се потяха и се плъзгаха по клавишите.

Брат ми продължи да свири, изпълнявайки написаното от мен с механична точност. Безмилостна точност. Чувствах как пръстите ми се сковават с всяка следваща страница и тази скованост запълзя към раменете, врата, очите и ушите ми. Бях написала пиесата за Йозеф, когото познавах и обичах, за малкото момче, което не пропускаше възможност да изтича навън, за да търси танцуващи хьодекини. За детето, носещо половината от душата ми — странно, необикновено и диво — за брата, който вярваше в Ерлкьониг.

Но него го нямаше тук.

Имах чувството, че някой го е сменил. Музиката не оживяваше под ръцете му, не искреше. Тоновете звучаха обикновени, земни. Сякаш виждах паяжините на изплетените от мен самозаблуждения и през тях надничах в друг един свят и в друг живот.

Йозеф завърши пиесата, задържайки нарочно ферматата на последната нота точно колкото си представях аз.

— Добър опит, Лизл — усмихна се той, но усмивката не стигна до очите му. — Това си е сериозно начало.

Кимнах.

— Тръгваш утре за Мюнхен — обадих се аз.

— Да — с видимо облекчение рече Йозеф. — Още призори.

— Отиди да си починеш тогава — потупах го аз по бузата.

— А ти? — попита той и наклони глава към партитурата на статива. — Ще продължиш да пишеш, нали? Ще ми изпращаш още пиеси.

— Да — отговорих аз.

И двамата знаехме, че е лъжа.

Каретите, поръчани да отведат майстер Антониус, Йозеф и Франсоа в Мюнхен, пристигнаха. В странноприемницата вече цареше огромно вълнение. Гости, клиенти и хора от селото се бяха събрали, за да им пожелаят на добър път. Папа хълцаше и прегръщаше сина си, в това време мама — със сухи очи и лице на стоик — сложи ръка върху главата му за безмълвна благословия. Избягвах погледа на Констанце. Очите й бяха мрачни и замъглени, а стиснатите устни образуваха черта.

— Gluck, Йозеф. — Ханс потупа брат ми по рамото. — Не се тревожи за семейството си. Ще се грижа за тях. — Погледът му срещна моя и той ми се усмихна. Сърцето ми се разтуптя, но не можех да определя дали причината бе чувството ми на вина, или от вълнение.

— Sanke — разсеяно отвърна Йозеф. Погледът му бе на човек, който вече не е с нас, вече е отпътувал.

— Auf Wiedersehen, Зеп — промълвих аз.

Брат ми се сепна, сякаш не очакваше да ме види до себе си. Лесно се загубвах в сенките — обикновена, безцветна, незабележима, но Йозеф винаги ме забелязваше.

Очите ми се напълниха със сълзи.

-Auf Wiedersehen, Лизл! — Той взе ръцете ми в своите и за миг светът сякаш бе предишният, това отново беше любимият Зеперл, другата половина от душата ми. Сините му очи заблестяха, докато ме прегръщаше. Това бе прегръдката на момче, естествена и искрена, последната, която получавах от брат ми. Следващия път, ако имаше такъв, той щеше да е мъж.

Франсоа приближи, за да отведе Йозеф в каретата, която щеше да ги закара в Мюнхен, до славата и аплодисментите. Очите ни се срещнаха над главата на брат ми. Не говорехме един и същ език и същевременно се разбрахме чудесно.

Грижи се за него, казваха моите.

Ще се грижа, отвърнаха неговите.

Останах така да наблюдавам как каретата се отдалечава, изчезва по пътя, погълната от мъглата, разстоянието и времето. Един по един членовете на семейството ми се върнаха към живота си. Мама на мястото си в кухнята. Ханс остана последен, обгърнал раменете ми с ръка. Най-сетне се обърнах, за да се присъединя към онова, което бе останало от семейството ми, но Ханс ме спря.

— Какво има? — попитах аз.

— Шшт. Искам да ти покажа нещо.

Бърчейки озадачено чело, тръгнах след него, покрай потока зад странноприемницата и към бараката за дърва. Щом стигнахме, той ме притисна до стената.

— Ханс — опитах да се измъкна аз. — Какво…

— Всичко е наред — успокои ме той. Никога не бях чувствала тялото му така плътно до моето, ръката му — на кръста ми, бедрата му — долепени до моите, усещах топлината на кожата му до моята. — Всичко е наред — повтори той и се притисна още по-силно към мен. В допира му имаше настойчивост, от която кръвта ми кипна.

— Какво правиш? — попитах аз. От една страна, отдавна желаех това, но от друга, то ме ужасяваше.

Ръцете му притиснаха бедрата ми още по-близо до неговите, дясната му длан се вдигна и погали лицето ми.

— Искам да го направя от момента, в който те видях — прошепна той задъхано.

И ме целуна.

Затворих очи и зачаках. Чаках в мен да пламне огън. От много време бях си представяла този момент, мечтаех и копнеех за мига, когато Ханс ще ме вземе в прегръдките си и ще притисне устни до моите. И ето това се случи, а аз не изпитах нищо. Усещах бедрата му, дъха му, колебливото движение на езика му между устните ми, но това не предизвика никакви чувства — само изненада и разсеяно любопитство.

— Лизл?

Ханс се бе отдръпнал малко, за да разбере по изражението ми какво изпитвам. Мислех си за Кете, но не тялото на сестра ми стоеше между нас.

Може да предпочетеш красивата лъжа пред грозната истина бе казал Горския цар.

Този живот представляваше красива лъжа, а аз си бях въобразила, че съм достатъчно силна да й се противопоставя. Каква глупачка съм била да се хвана на номерата на Господаря на злодеянията.

— Лизл? — повтори Ханс, колебливо и недоумяващо.

Всичко това беше лъжа, но каква красива лъжа.

Ето защо отговорих на целувката му.

Нощем под прикритието на мрака, докато лежах с гръб към сестра ми, така, че тя да не забележи, си бях представяла как ръцете на Ханс търсят по тялото ми всички тайни места и отвори. Представях си устните, езика и зъбите му, желанието — толкова мощно, че направо избухва в теб — посрещнато от копнежа в крайниците ми.

Настойчивостта на целувките ми го стреснаха, изненадата премина по цялото му тяло.

— Лизл! — отдръпна се той.

— Не искаше ли точно това? — попитах аз.

— Да, но…

— Но какво?

— Не очаквах да си толкова директна.

Стори ми се как някъде от дълбините на гората чувам кикота на Горския цар.

— Не искаше ли точно това? — повторих този път гневно и обърсах устните си.

— Да, разбира се — отвърна Ханс, но лесно долових колебанието в гласа му. Страх и отвращение. — Разбира се, Лизл!

Избутах го назад. Обзе ме ярост и истинска вълна на безсилие.

— Лизл, моля те — сграбчи той ръкава на дрехата ми.

— Пусни ме. — Гласът ми звучеше напълно равнодушно, точно така се чувствах и отвътре.

— Съжалявам. Аз просто… просто си мислех, че си целомъдрена. Невинна. А не като останалите момичета, леснодостъпни, лесно насищащи се.

Цялата се стегнах. Кете.

— Така ли? — процедих аз през зъби. — Кои други момичета, Ханс?

— Знаеш… махна той с ръка. — Останалите. Но те не ме интересуват, Лизл. Човек не се жени за такива.

Зашлевих го. В живота си не бях вдигала ръка срещу когото и да било, но го ударих с всичка сила. Дланта ме заболя.

— И какво момиче съм аз? — попитах тихо. — За какво момиче би се оженил, Ханс?

Той се опита да каже нещо, но така и не успя да намери точните думи.

— Когато каза невинна, имаше предвид обикновена. Когато каза целомъдрена, имаше предвид грозна.

Думите ми му подействаха като удар и същевременно ясно показаха противната истина какъв човек всъщност е той. Почти очаквах и почти се надявах Ханс да реагира по някакъв начин — да грабне ръката ми и да ми каже, че прекалявам.

Наместо това той отстъпи назад, олюлявайки се, с безпомощно отпуснати ръце.

— Исках те някога — свих аз устни. — Мислех те за достоен човек, Ханс. А и дълбоко в себе си вярвам, че си точно такъв. Но не си за мен. Ти си само една красива лъжа.

Ханс протегна ръка. Не отговорих на жеста му.

— Лизл…

— Какво обича да повтаря баща ти? — погледнах го аз в очите.

Ханс мълчеше и само извърна глава.

— Какъв е смисълът да тичаш, ако не си на правилния път.