С. Джей-Джоунс
Зимна песен (33)

4
Входът

— Имам подарък за теб.

Беше подмененият, с когото бях говорила на брега на подземното езеро. Отново бях там, за да се скрия от моите прислужнички. По време на безкрайните часове често ставах неспокойна — не бях способна нито да композирам, нито да свиря, нито да се храня. Ребрата ми вече се брояха, лицето ми хлътна и много скоро идеше да е като на умрял човек. Храната бе загубила вкус, факт, който Тисл не пропускаше да отбележи при всяка нейна поява с поднос с ястия. Ядях, за да я ядосам, но това никак не беше лесно, защото удоволствието от храната вече беше изчезнало.

Подмененият държеше нещо в шепите си и го протягаше към мен, все едно е безценен дар или малко птиче.

— Още един?

Отвори длани и с изненада видях в тях кървава каша.

Подмененият наклони глава, плоските черни очи ме гледаха безизразно. Скоро се сетих, че това в ръцете му не е умряло създание, а китка смачкани ягоди.

— О! — възкликнах аз, — благодаря ти.

— Не са от мен. А от момичето със слънчевите коси.

Кете. Слънчевото момиче. Първата усмивка от много време озари лицето ми, озари и отдавна угасналата ми душа.

— Подарък от Дъбравата ли?

— Видях я, докато се криех в сянката — кимна подмененият. — Прошепна името ти и ти честити рождения ден.

Рожден ден ли? Съвсем бях забравила. Отдавна бях спряла да отбелязвам дните, седмиците и часовете. На Долната земя нищо не се променя, не се сменят и сезоните, а годините, които ме очакваха, бяха еднообразни и пусти.

— Лято ли е там?

— Да. Топло е, всичко е зелено и сочно. — Гласът на подменения беше също толкова безизразен, колкото и погледът му, и въпреки всичко ми се стори, че долавям нотки на копнеж. Този копнеж отекна и в мен.

Щеше да е двайсетото ми лято в света горе.

— Иска ми се да можех да го видя. — Излишно желание. Имах власт да накарам гоблините да изпълняват всяка моя заповед, но това те не можеха да изпълнят.

Подмененият протегна отново ръце с все още червените ягоди.

Когато ходехме с Кете да берем ягоди, винаги спорехме коя е най-добре да откъснем. Тя все посягаше към най-големите, докато аз предпочитах най-червените. Кете настояваше, че е по-добре да късаш по-големите, защото с по-малко усилие изяждаш повече. Аз пък възразявах: невинаги най-големите са най-хубави. По-червените са не само по-зрели, но и по-сладки.

Тези в ръцете на подменения бяха дребни, но всяка от тях прекрасно узряла. Грееха в тъмното като скъпоценни камъни и много ми се искаше да ги опитам. Само дето вкусът на ягодите, на шоколада, на силната горчица върху хляба, предишния ден беше изчезнал за мен.

Все пак си взех един плод.

— Благодаря ти — кимнах аз и отхапах.

Сладостта направо избухна в устата ми. Беше не само прекрасна на вкус, ала носеше и аромата на слънце, на зеленина, на горещина. Заедно с вкуса, спуснал се надолу по гърлото, в главата ми нахлуха и спомени.

Вкусвах обичта на Кете.

— О! — Възкликнах само. — О!

Изгълтах и останалите, тъпчех ги в устата си като малко дете. По-добре беше да не бързам, за да удължа удоволствието, но изобщо не се замислих. Цветовете се върнаха в моя свят и почувствах как в жилите ми потича червена кръв.

Подмененият мълчеше, докато ядях. Едва след това забелязах завистта, изписала се на лицето му. За първи път виждах някой от неговия вид да демонстрира истинско, човешко чувство и се стъписах.

— Извинявай — измънках аз, докато обърсвах сока от устните си. — Трябваше да предложа и на теб.

— За мен и без това са с вкус на пепел — сви той рамене.

Изпитах искрено съчувствие. Не бяхме толкова различни — подменените и аз. Нито мъртви, нито истински живи. Заедно с усещането ми за вкус, с пълна сила се върнаха и всички останали мои чувства. Гърлото ми се сви от мъка и съчувствие. Покрих ръцете му с длани.

Лицето му се изкриви в гладно изражение — твърде късно беше да се сетя за предупреждението на Тисл. Внимавай, те хапят.

Подмененият обаче не мърдаше. Наместо това затвори очи и сърцето ми се сви от мъка. Толкова много приличаше на Йозеф — с тази крехка фигура, с вида си на призрачно създание от друг свят. Тези подменени живееха половинчат живот и за първи път се зарадвах, че брат ми е далеч от мен, далеч от съдбата, от която моята обич го беше спасила.

Стой далеч, Зеперл помислих си разгорещено. Стой далеч и никога не се връщай.

— Обичта можела да те освободи, казват — прошепна подновеният. — Ако един, само един човек те обича достатъчно, това може да те върне отново в света горе. — Той отвори очи, плоските, нечовешки очи, и ме загледа изучаващо. — Ще ме обичаш ли?

Думите му, малките подаръци, които носеше. Вече ми беше ясно защо подменените ме търсят. Невидима ръка стисна сърцето ми. Искаше ми се да го прегърна, да го утеша, както утешавах малкия ми брат, да целувам пръстите, които се разкървавяваха след дългите упражнения с папа. Но този тук не беше моят брат.

— Съжалявам — рекох аз, колкото е възможно по-внимателно.

Той не реагира на моя отказ. Очаквах да видя обида или гняв, но не забелязах нищо друго, освен нечовешкото неразбираемо изражение на гоблините.

— Ще донеса още ягоди следващия път — обеща лаконично той. — Искаш ли да дам нещо на слънчевото момиче?

Сякаш в пещерата падна гръмотевица и звукът отекна в стените, та дори и в костите ми.

— Ти… Ти можеш ли да го направиш?

— Тя не ме вижда, защото съм скрит в сенките. Но щом мога да ти донеса нейните подаръци, то и ти ще можеш да оставиш нещо за нея.

Надежда. Усетих как надеждата направо ме опари.

— А ще можеш ли… Дали ще можеш да ме вземеш с теб?

Той не откъсваше изучаващ поглед от мен. Лицето му си оставаше непроницаемо. Най-сетне обяви:

— Добре. Утре. Да се срещнем тук утре.

Прибрах се бързо в стаята с пианото и започнах да събирам листовете със сонатата „Първа брачна нощ“: началото на чистото копие, черновите, с две думи всичко. Сгънах ги набързо и ги завързах с панделката, с която сестра ми бе завързала детелините.

— Какво правиш? — попита Тисл.

Когато се прибрах, момичетата гоблини ги нямаше, но ето че сега се бяха появили. Често се питах дали задачата им, освен да ми помагат и прислужват, не беше и да ме шпионират. Бързо се почувствах виновна от тази мисъл. Горския цар нямаше причина да ме шпионира, а и защо да крия с какво се занимавам.

До този момент.

— Нищо — припряно отговорих аз. — Не е ваша работа.

— С нещо да ви помогнем, Ваше Величество? — попита Туиг. Тя беше по-внимателната от двете, по-склонна да покаже почтителност, а не презрение.

— Не, не. Добре съм. А сега изчезвайте и двете. Оставете ме сама.

Тисл се покатери върху пианото и се наведе напред. Дишаше дълбоко.

— Хмм. Миришеш на надежда — промърмори тя и се ухили, показвайки острите си зъби. — Интересно.

Пернах я с ръка, за да я сваля от капака.

— Махай се, малък пигмей.

— Надежда и топло слънце — допълни Туиг. Отрупаната й с остри клони глава ме одра по крака и подскочих. — Като в света горе. Като… Като нея.

— Като коя? — попитах аз и спрях да събирам листовете.

Туиг изпищя. Тисл бе скочила от пианото и я катурна на пода.

— Като коя? — повторих аз.

— Каква глупачка само — изръмжа Тисл и оскуба цяла шепа паяжини от главата на Туиг. — Тъпа, сантиментална глупачка.

— Стига! — Момичетата гоблини се разлетяха настрани, подчинявайки се на заповедта ми, и се удариха в стените. Ти — посочих аз Тисл — си свободна. — А ти оставаш тук, за да ми обясниш.

Тисл се опита да остане възможно по-дълго, грозното й лице се кривеше и гърчеше от съпротива, докато първо пръстите, после краката и най-сетне тялото й постепенно изчезнаха. Главата остана последна, така че вбесеното й изражение стоя в стаята дълго след като останалата част от нея вече я нямаше.

Туиг лазеше в краката ми. Късчета паяжини летяха във въздуха и се сипеха по пода, а тя цялата се тресеше от страх.

— Туиг, няма да ти сторя нищо.

— Знам, Ваше Величество — вдигна глава тя. — Но не бива да ви казвам.

— Какво да ми кажеш?

— За онази безименна девойка.

Времето спря. Пламъците застинаха в огнището, паяжините и прахта увиснаха като звезди.

— Да не би да имаше предвид първата Царица на гоблините? Онази, дето останала жива.

— Да, Ваше Величество.

Безименната смела девойка. Бях забравила за нея. Била е първата и единствената, направила своята саможертва и оцеляла.

— Как? Как е избягала?

— Не е избягала. — Туиг стисна възлестите си пръсти в юмрук.

— Той я пуснал да си върви.

— Какво? — В главата ми изригна истинска експлозия.

— Ерлкьониг я обичаше и я пусна.

Всичките ми вътрешности се сгърчиха от ревност. Ерлкьониг е обичал смелата девойка. И заради своята любов е нарушил старите закони за края на света.

— Как е възможно? — едва чуто промълвих аз.

— Не знам — прошепна Туиг. — Жертвите им били направени от любов, толкова силна, че покорила и света горе, и света долу. Любовта им била мост и те минали по него.

— Те ли? — сбърчих чело в недоумение.

Туиг се разтрепери още по-силно от този въпрос. Свиваше и разпускаше пръсти, а усилието да отговори и да не от говори направо я караше да се гърчи от болка.

— Туиг, да не искаш да кажеш, че смелата девойка и Ерлкьониг са напуснали Долната земя заедно?

Галерията с портрети на Горски царе. Променящото се с годините лице на Ерлкьониг. Цяла поредица. Синове? Наследници? Но Тисл беше казала, че съюз между смъртна и владетел на Долната земя никога не е дал плод. Винаги е имало Ерлкьониг. И винаги ще има.

Туиг виеше и се гърчеше от ужас. Ивица гранит обхващаше гърдите й и бавно пълзеше като сиво петно. Тя мърдаше пръсти, но те пукаха и стенеха като клони по време на буря. Дървесна кора покриваше ноктите и кокалчетата на пръстите, дланите й. Добросърдечното ми момиче гоблин се превръщаше в корен на дърво и скала.

— Спри! — извиках аз. — Достатъчно!

Не можех да спра трансформацията и с всяка следваща минута Туиг се вдървяваше все повече, превръщайки се в противна скулптура на самата себе си.

— Освобождавам я! — извиках аз. — Освобождавам я от желанието си!

Времето отново тръгна. Пламъците затанцуваха весело в огнището. Моето момиче гоблин ме гледаше втренчено, всички следи от кора на дърво и камък изчезнаха от тялото й.

— Мога ли да ви помогна с нещо, Ваше Величество? — килна глава настрани тя, като продължаваше да ме гледа с безизразните си очи.

Дали пък не си бях въобразила станалото преди миг.

— Не — отвърнах с треперещ глас. — Може да си вървиш.

Вече очаквах да се изпари, но видях, че продължава да стои край мен с поглед, впит в сгънатата соната, която още стисках в ръка.

— Каквото и да сте замислили, не вярвайте на подменените.

Понечих да отговоря, но се отказах.

Не са хора, макар да приличат. Помнете какво ви казахме.

Скрих листовете зад гърба си.

— Какво ми казахте?

— Те хапят.

Въпреки предупрежденията на Туиг, на следващия ден бях при подземното езеро. Подмененият ме чакаше на брега, въртеше пръсти и ровеше неспокойно с крак. Колко ми приличаше на Йозеф. И не толкова с начина, по който държеше главата си, или с ъгъла на скулите си, а с начина, по който държеше раменете и прехапваше долната си устна.

— Готова ли си? — попита той.

Кимнах.

— Носиш ли подарък за слънчевото момиче?

Отново кимнах и показах листовете със сонатата „Първа брачна нощ“.

— Добре. Да вървим.

Заведе ме до скрит пристан, където ни чакаше малка лодка еднодръвка. Нямаше нищо общо с лодката, която ме бе отвела до параклиса. Намирахме се в различна част на езерото. Качихме се и красивото неземно пеене, звучало и в нощта на моето бракосъчетание, се понесе отново.

Сирените.

Те пазят входа към света горе, бе казал подмененият.

Лодката се движеше бързо над тъмната, почти черна вода. Двамата с моя придружител мълчахме, сирените ни носеха нататък, но някъде отдалеч, освен песента се чуваше бучене.

— Какъв е този звук? — попитах аз, ала много скоро получих отговор на въпроса си.

Езерото се стесняваше и премина в бърза река. Ревът ставаше все по-силен, скоростта, с която се движехме, все по-голяма. Впих пръсти в ръката на моя придружител от страх да не се обърнем.

Нямах представа колко време е минало, преди течението да ни отведе в по-спокойните води на открита плитка пещера. Тук светлината беше различна, доста по-късно осъзнах, че това се дължи на лъчите, проникващи от света горе.

Подмененият скочи от лодката, издърпа я на брега и ми помогна да изляза. Тук-там през цепнатини в скалите се процеждаха слънчеви лъчи, а из тях играеха прашинки, осветявайки корените на дърветата наоколо.

— Тук сме точно под Дъбравата — обясни подмененият. Той вдигна пръст нагоре, където между корените и скалите имаше пространство, широко, колкото през него да се промуши дребен човек.

Помогна ми да се изкача, макар да имаше предостатъчно места, за които да се хвана или да стъпя. Най-накрая се измъкнах горе.

Светлината ме ослепи. Бързо закрих очи с длан, не виждах нищо друго, освен ярка белота. От очите ми рукнаха сълзи и намокриха дланите ми, но болката беше неукротима.

Малко по малко, лека-полека, зрението ми се възвърна. Най-сетне можех да понасям светлината. Свалих ръка от очите си.

Дъбравата на гоблините. Нова зеленина, нови филизи, нов живот покриваха клоните. Когато ги видях за последен път, бяха голи, а земята под тях — покрита с мъхове и листа. Поех дълбоко дъх и опияняващият аромат на Дъбравата в разгара на лятото изпълни ноздрите ми до краен предел.

— Благодаря ти — обърнах се аз към подменения. — Благодаря.

Той мълчеше и само следеше с поглед как обикалям израсналите в кръг елови дървета, които толкова обичах. Докосвах всеки клон и лист, и кора, припомняйки си старите приятели. Стигнах отвъд пръстена от дървета и усетих, че пръстите на ръката ми опират невидима преграда.

Смръщих чело. Нямаше ограда или завеса, не виждах никаква физическа пречка да мина и все пак не можеше да се преодолее.

— Бариерата между световете — обясни подмененият. — Минаваш през нея и оставаш горе.

Изгледах го остро. Думите му прозвучаха почти предизвикателно. Лицето му както винаги обаче оставаше неразгадаемо и той стоеше търпеливо в Дъбравата, оставяйки ме да изследвам входа.

Тук-там откривах следи от Кете. Парченца панделка, късче хартия с нещо нарисувано върху нея, та дори и парче плат с начало на бродерия. Наведох се и ги докоснах, никое не изчезна.

— Как така виждам и пипам тези неща? — попитах изумено.

— Намираме се на междинно място — рече подмененият. — Тези предмети са едновременно от света горе и от света долу. Докато ги докосваш, те принадлежат изцяло на света горе. Но докато слънчевото момиче не занесе твоя подарък в дома си, той е от Долния свят.

Пъхнах ръка в джоба, където бях прибрала сонатата „Първа брачна нощ“.

— Ако Кете не види подаръка ми?

— Той никога няма да напусне Долната земя — сби рамене подмененият.

Погледнах отвъд кръга с елови дървета. Домът ми беше толкова близо и същевременно — толкова далеч. Да можех да стъпя, макар и за малко, отвъд и да връча моята музика на сестра ми.

Споходи ме луда идея. Какво, ако реша да мина оттатък? Слънцето грееше високо в небето и топлите му лъчи направо пареха кожата ми. Беше средата на лятото и зимата никога не бе изглеждала толкова далечна. Няма да наруша обета си пред Горския цар, ако мина оттатък и после се върна… Нали? Аз му се отдадох, отдадох се на Долната земя и то по собствена воля. Ще се върна. Натиснах с пръсти преградата.

Хвърлих поглед назад към подменения, който продължаваше да ме следи — нито ме окуражаваше, нито ме спираше.

Първо пръстите, после дланта, китката и цялата ръка.

Най-сетне цялата се озовах от другата страна. Трудно ми е да определя в кой точно момент минах от Долната земя в Горната, но сега беше друго. Погледът ми се проясни, слухът ми се изостри, дишането ми стана по-леко. Бях жива.

Жива.

Дори не си бях давала сметка, че това е възможно. Чувствах как кръвта пулсира в тялото ми, във вените и под кожата ми. Долавях всяка прашинка кал, нежната милувка на горещия фьон от Алпите, аромата на мая и втасващо тесто.

Миришеше на току-що опечен хляб. Странноприемницата. Мама. Кете. Паднах на колене. Бях тук. Бях жива. Обзе ме желание да разкъсам дрехите ми и да тичам без тях през гората. Не исках нищо, абсолютно нищо, да стои на пътя между живота и тялото ми. Всичките ми сетива ликуваха, пееха завладяваща симфония от усещания. Избухнах в сълзи.

Грозни, мъчителни ридания долетяха откъм гората. Не ме интересуваше дали Всевишния, Дяволът или подмененият ме осъждат. Плачех и плачех, и плачех и макар мъката и скръбта по дома и радостта да струяха от мен като порой, някаква част от мен ликуваше дори от болката. Докато не се озовах в света горе, дори не си бях давала сметка колко задушена, колко погребана съм се чувствала.

Разперих ръце и затворих очи: исках да прегърна цялата природа, оставяйки силната слънчева светлина да облива лицето ми.

Светлината обаче започна да се променя.

Отворих очи и видях, че облак засенчва слънцето. Но не само това бе причина светлината да се променя около мен. Тя бе станала някак по-слаба, по-немощна, по-сива. Горещите ветрове, които обикновено обгарят долините в подножието на Алпите, целуваха лицето ми, но този път бяха по-прохладни.

Погледнах смутено подменения и отскочих. Устните му се бяха разтегнали в дивашка усмивка, а плоските черни очи на гоблин просветваха злобно.

Въздухът около мен стана мразовит, а по клоните на дърветата и по листата запълзя скреж — деликатна дантела от лед.

Зима.

Скочих на крака и се затичах обратно към Дъбравата на гоблините.

— Защо не ме спря? — изкрещях аз.

Подмененият се изкиска с остър, хаплив кикот и направо ме проглуши.

— Защото не исках.

В този миг изпод корените на елшите се подадоха хиляди ръце и пръсти. Изпищях и отскочих настрани, защото те се впиваха в пръстта и цяла орда от подменени излязоха на повърхността.

— Царицата на гоблините може никога повече да не стъпи в света горе — хилеше се подмененият насреща ми, — но ти наруши старите закони, смъртна, и сега ние сме свободни да се разхождаме по земята.

— Ти ме измами! — спуснах се към него, исках да го стигна, да го тръшна на земята и да го удуша.

Ала той отскочи с лекота, сграбчи ме за китките и ме стисна със свръхчовешка сила.

— Разбира се — подхвърли презрително. — От всички съпруги, ти бе най-лесна. Мекото ти и нежно сърце може да се обработва като глина. Трябва само малко милост.

Чертите на лицето му помръднаха. Издаде напред долната си устна, раменете увиснаха, клепачите — също. Зяпнах от изненада — това бе типично за малкия ми брат.

— Дори не се налага да променям всичко. Мога го. Всички го можем.

Премигнах от изненада — пред мен бе лицето на Йозеф до най-малката подробност — от извивката на носа до луничките по кожата. Изключение правеха единствено очите — оставаха си плоските, неизменно черни очи на гоблин.

— Ти си чудовище — изсъсках аз.

Подмененият се усмихна безмълвно.

— Върни ме обратно — заповядах. — Върни ме обратно!

— Не.

— Искам да ме върнеш обратно!

Той отметна глава и се разсмя.

— Нямаш вече власт, царице на гоблините — изхили се той.

— Не можеш да ме принудиш.

— Тогава ще се върна без теб.

— Твърде късно е — пропя той. Братята и сестрите му подеха: Твърде късно, твърде късно. — Щом смъртен мине през входа, за него връщане назад няма.

Над главите ни започнаха да се трупат облаци — тъмни и злокобни. Усетих как на бузата ми кацна снежинка. Задаваше се виелица. С егоистичното си желание да живея бях обрекла света горе на вечна зима.

Строполих се на земята. Бремето на вината и ужасът от стореното тегнеха над мен; дори нямах сили да стоя изправена.

Господи, прости ми, молех се аз. Толкова съжалявам. Моля Те спаси ни. Моля Те.

Но Господ не чуваше. Снегът вече валеше силно, постепенно покриваше раменете, гърба ми, ръцете. Погледът ми падна върху пръстена с вълчата глава, зеленото и синьото око просветваха в сумрака.

С този пръстен те обявявам за моя царица. Давам ти суверенни права върху това, което управлявам, както и власт да подчиниш гоблините и мен на своята воля.

— Моля — шепнех аз на Вълка от пръстена. — Моля. По своя собствена свободна воля се отдавам цялата на теб. Вземи ме обратно, майн хер. Върни ме обратно.

Ако знаех името му, щях до го призова с него. Но той нямаше име, само титла, и не знаех може ли да ме чуе сега.

Въпреки ледената покривка по клоните на всяко дърво, изведнъж ме обля топлина и ми се доспа. Обзе ме непреодолимо желание да се отпусна на земята. Щях да затворя очи и да заспя завинаги, никога да не се събудя за света, който бях разрушила.

— Елизабет!

Познах гласа. Опитах се да вдигна очи, за да срещна погледа му. Клепачите ми обаче бяха замръзнали. Бях ослепяла.

— Елизабет!

Нечии ръце ме обгърнаха и ме вдигнаха от земята.

— Дръж се, скъпа моя, дръж се — тихичко нареждаше гласът до самото ми ухо.

— По своя собствена свободна воля — пророни прегракналият ми глас — се отдавам цялата на теб.

— Знам, скъпа. Знам. — Той ме притискаше здраво и ме топлеше — истинска топлина се просмукваше в тялото ми, а не топлината, преди да умреш от студ.

Отворих очи и видях Горския цар, който не сваляше очи от мен.

— Приемаш ли обета ми? — гърлото ме болеше, но гласът ми вече беше уверен.

— Да, Елизабет, приемам го. — Различните на цвят очи блестяха… пълни със сълзи.

Опитах се да вдигна ръка, за да ги изтрия, но ръката ми падна безсилна.

Видях зад гърба му как небето се изчиства, става отново синьо и безоблачно, а листата над главата му отново са зелени. Последното нещо, което прелетя през съзнанието ми, преди да припадна, беше, че нямам представа знак за какво са сълзите на Ерлкьониг.