С. Джей-Джоунс
Зимна песен (5)

3
Тя е при Горския цар

Кете мълча през целия път към дома. Аз самата нямах никакво настроение — бях ядосана от държането на сестра ми и смутена от срещата с продавачите на плодове, а като прибавим трепета и вълнението, събудени у мен от високия, елегантен непознат — вкупом се образуваше истински водовъртеж от чувства. В главата ми се нижеха откъслечни спомени от сцените на пазара и вече не бях сигурна дали не е някакъв сън.

Усещах подаръка на непознатия в чантата си — на всяка крачка тя се удряше в крака ми, а флейтата бе също толкова истинска, колкото и лъковете на Йозеф, които здраво стисках в ръка. Все още не разбирах защо онзи човек ми я бе подарил. Бях посредствена флейтистка — успявах да изтръгна от този инструмент немощни звуци, ала те бяха всичко друго, но не и приятни. Как ли щях да обясня на мама откъде я имам, след като самата аз нямах обяснение.

— Лизл.

С изненада видях Йозеф да ни чака на прага на странноприемницата. Надничаше иззад дървените стълбове пред входа и пристъпваше от крак на крак.

— Какво има Зеп? — попитах кротко. Знаех колко се тревожи брат ми от предстоящото прослушване и какво огромно усилие е за него да се яви пред толкова много непознати. Също като мен и той се криеше в сенките, но за разлика от мен предпочиташе да остане сред тях.

— Майстер Антониус е тук — прошепна той.

— Какво? — изпуснах чантата си от изненада. — Толкова скоро? — Очаквахме известния възрастен цигулар привечер.

Брат ми кимна. Сянка мина по лицето му, бледите му черти се сгърчиха от тревога.

— Прекосили по-бързо Алпите. За да не ги застигне снежна буря.

— Напразно са се страхували — обади се Кете. Изненадани, двамата с Йозеф извърнахме глави към нея. Сестра ни бе отправила поглед в далечината — очите й бяха като стъклени. — Господарят все още спи и чака. Зимните дни тепърва ще започнат.

Сърцето ми заби учестено.

— Кой спи? Кой чака?

Кете мълчеше, а след миг мина покрай Йозеф и влезе в странноприемницата.

С брат ми се спогледахме.

— Какво й е? — попита той.

Прехапах устни, спомняйки си как плодът на гоблините бе оцветил устните и брадичката й с нещо като кръв. След миг тръснах глава.

— Нищо й няма. Къде е майстер Антониус сега?

— Горе, почива си — отвърна Йозеф. — Мама поръча да не го безпокоим.

— А папа!

— Не знам — отклони поглед брат ми.

Стиснах очи. Точно сега ли намери папа да изчезне? Виртуозът цигулар бе стар негов приятел от двора на принц епископа. И за майстер Антониус, и за папа онези дни бяха минало, но единият бе продължил напред. Той току-що беше напуснал поста на гост-музикант в двора на австрийския император, докато другият всяка вечер търсеше утеха на дъното на бъчва с бира.

— Е, добре — отворих аз очи и си наложих да се усмихна. Подадох на брат ми поправените лъкове и обгърнах раменете му с ръка. — Да отидем да се приготвим за изпълнението ти.

В кухнята кипеше усилен труд.

— Добре, че си вече тук — посрещна ме мама. Посочи с глава дълбока купа върху масата. — Месото е подправено, започвай да пълниш наденичките. — Самата тя стоеше до висока тенджера, в която се варяха домашните колбаси.

Сложих престилка и веднага се заех с работата. Кете се беше запиляла някъде и изпратих Йозеф да я търси.

— Видя ли баща си? — попита мама.

Не смеех да я погледна. Майка ни беше изключително красива — с все още стройна фигура на млада жена, с лъскава коса и свежа кожа на лицето. В полумрака на ранна утрин или привечер, на светлината на свещите, човек лесно разбираше защо е била толкова известна в Залцбург и то не само заради прекрасния глас, но и заради красотата си. Времето бе оставило следи в ъгълчетата на устата и между веждите. Времето, тежката работа и папа.

— Лизл.

Тръснах глава.

От гърдите й се откъсна въздишка, събрала натрупан гняв, безсилие, безнадеждност, примирение. Тя не бе загубила дарбата да предава всеки нюанс на чувствата си единствено и само с гласа си.

— Е, добре — подхвана, — остава да се молим майстер Антониус да не се обиди от отсъствието му.

-Папа ще се върне навреме, сигурна съм. — Сведох очи към ножа, за да скрия лъжата. Разделяш, завърташ, завързваш. — Трябва да вярваме.

— Ще вярваме — засмя се мама с горчивина. — Но не се живее само с вяра, Лизл. Няма как да нахраниш семейството с нея.

Разделяш, завърташ, завързваш. Разделяш, завърташ, завързваш.

— Не забравяй, колко чаровен може да е папа — обадих се аз. — Способен е да накара дърветата да дадат плод през зимата и ще те убеди да му простиш всичко.

— Аз най-добре го знам — сухо отвърна мама.

Пламнах от смущение. Бях родена пет месеца след сватбата на родителите ми.

— Да си чаровен е чудесно, но не е достатъчно. — Беше извадила наденичките и ги нареждаше върху кърпа, за да се отцедят. — Чарът не слага хляб на масата. Чаровният излиза вечер с приятели, за да се похвали със сина си, наследил неговата дарба.

Мълчах. Някога в семейството мечтаехме баща ни да заведе Йозеф в някои от известните столици, за да свири пред прочути и по възможност богати хора. Но това така и не се случи. Сега, вече на четиринайсет, брат ми беше прекалено голям, за да бъде показван като детето чудо Моцарт или Томас Линли^[1], а твърде млад, за да бъде назначен като професионален музикант. Въпреки уменията си той имаше нужда от още години обучение, за да се усъвършенства, и ако майстер Антониус не го одобреше за свой ученик, това щеше да е краят на неговата кариера.

Ето защо всички възлагахме огромни надежди на прослушването на Йозеф — не само заради него, но и заради всички нас. Сега брат ми не само имаше възможност да развие таланта си, за да покаже на света на какво е способен, но това бе и последен шанс за нашия баща да свири пред голяма аудитория в Европа, макар и чрез своя син. За мама пък бе начин най-малкото й дете да се спаси от живот, изпълнен с робския труд, който неизменно се изискваше за поддържането на странноприемницата, Кете щеше да посещава прочутия си брат в големи градове — Мюнхен, Манхайм, Виена и може би Лондон, Париж и Рим.

За мен… Така музиката ми имаше изгледи да стигне не само до ушите на Йозеф и до моите. Кете беше видяла тайно написаните ми ноти, скрити в кутията под леглото, но единствено Йозеф бе чул съдържанието.

— Ханс! — възкликна мама. — Не очаквах да те видя тук толкова скоро.

Ножът се изплъзна от ръката ми и се порязах. Изругах тихичко.

— Не исках да пропусна големия ден на Йозеф, фрау Фоглер — рече Ханс. — Дойдох да помогна.

— Бъди благословен — въздъхна майка ми. — Бог те изпраща.

Отпрах ивица от престилката си, за да спра кръвта и да продължа работата си, опитвайки се да остана незабелязана. Той е годеник на сестра ти, напомних си аз. И въпреки всичко не съумявах да се въздържа да не му хвърлям по някой и друг таен поглед.

Очите ни се срещнаха и сякаш останахме само двамата в кухнята.

— Добро утро, фройлайн — промълви Ханс.

Дистанцията, която спазваше от предпазливост, ме засегна много повече от болката от порязания пръст. Някога двамата с него бяхме Ханс и Лизл. Бяхме приятели, или може би нещо повече. Но това беше преди да пораснем.

— Ханс — засмях се насила аз. — Та ние сме почти семейство. Спокойно можеш да ме наричаш Лизл, както и едно време.

Той кимна сковано.

— Драго ми е да те видя, Елизабет.

Елизабет. Само толкова. Вече никога нямаше да сме по-близки.

— Как си?

— Добре, благодаря. — Кафявите му очи ме следяха предпазливо. — А ти?

— И аз съм добре. Малко съм притеснена. Заради прослушването.

Лицето му се отпусна леко. Пристъпи напред и взе друг нож, за да помогне да довършим наденичките.

— Не бива да се тревожиш. Йозеф свири като ангел.

Усмивката, разтегнала чертите му, постопи леда между нас. Заехме се със задачата. Разделяш, завърташ, завързваш, разделяш, завърташ, завързваш — за миг дори си представих, че отново сме деца и папа ни дава уроци по пиано и цигулка. Седяхме един до друг на пейката и учехме едни и същи гами, свирехме едни и същи упражнения. Ханс така и не успя да напредне повече от обикновени мелодии, ала прекарвахме часове един до друг пред клавиатурата, докосвахме рамене, но никога ръцете си.

— А къде е Йозеф? — попита той. — Упражнява се в Дъбравата на гоблините ли?

И Ханс като всички нас бе прекарал дълги часове в краката на Констанце, заслушан в приказките й за коболди, хьодекини, за гоблините и Лорелай, за Горския цар — Господар на злодеянията. Между нас се настани позабравено топло чувство, тлееше като събуждащ се за живот въглен.

— Много е възможно — меко отбелязах аз. — Последният ден на годината е.

Ханс се подсмихна иронично.

— Не е ли твърде голям вече, за да си играе с феи и гоблини?

Пренебрежителният му тон поля със студена вода милия спомен от детството ни.

— Лизл — повика ме мама, попивайки потта от челото си. — Ела при бъчвата. Пивоварите ще пристигнат всеки момент.

— Аз ще се заема, госпожо — предложи Ханс.

— Благодаря, момчето ми. — Тя връчи бъркалката на Ханс и излезе от кухнята, бършейки ръце в престилката си.

Останали сами, потънахме в мълчание.

— Елизабет — обади се по едно време Ханс.

Разделяш, завърташ, завързваш.

— Лизл!

Ръцете ми спряха за миг, след това отново подхванах работата си.

— Кажи.

— Аз… — Той се изкашля, за да прочисти гърло. — Надявах се да останем за малко сами.

Това привлече вниманието ми. Погледите ни се срещнаха и изведнъж се оказа, че го гледам право в лицето. Не беше така хубав, както бях склонна да го помня — брадичката не бе така силна, очите бяха близко разположени, а устните — тънки и стиснати, но никой не можеше да каже, че Ханс не е хубав мъж, най-малкото аз.

— С мен ли? — попитах с дрезгав, но спокоен глас. — И защо?

Тъмните му очи изучаваха лицето ми и гънка на неувереност се появи между веждите му.

— Искаше ми се да изясним нещата между нас, Лиз… Елизабет.

— Защо, не са ли ясни?

— Не. — Известно време той гледа втренчено течността в бъчвата, но остави бъркалката и пристъпи към мен. — Нещата не са изяснени. Аз… Липсваш ми.

Неочаквано ми стана трудно да дишам. Ханс се оказа прекалено едър, твърде близо до мен, дойде ми в повече.

— Някога бяхме добри приятели, нали? — попита той.

— Така беше.

Близостта му ми пречеше да се концентрирам. Устните му мълвяха нещо, но аз не го чувах, усещах само дъха му до моите устни. Едва се сдържах да не се хвърля към него, знаейки чудесно, че по-скоро трябва да се дръпна назад.

Той улови китката ми-.

— Лизл.

Погледнах сепнато пръстите, които ме държаха. Толкова дълго бях мечтала за този жест, да вплета пръсти в неговите. Ето че сега, когато Ханс сам бе пожелал да ме докосне, това ми се стори нереално. Сякаш наблюдавах нечия чужда ръка.

Той не беше мой. Не можеше и да бъде.

А дали наистина не можеше?

— Катарина е изчезнала — чухме гласа на току-що влязлата в кухнята Констанце.

Двамата с Ханс отскочихме един от друг, но баба не обърна внимание на пламналото ми лице.

— Катарина я няма — продължаваше тя.

— Как така? — попитах аз, докато се окопитвах от неудобството, че съм се поддала на тайните си копнежи. — Какво говориш? Къде е?

— Просто я няма — пое си тя дъх през дупките на опадалите зъби.

— Изпратих Йозеф да я търси.

— Няма я в странноприемницата — сви рамене баба. — Червената ти пелерина също я няма.

— Ще отида да я намеря — предложи Ханс.

— Не, аз отивам — намесих се. Имах нужда да събера мислите си и да укротя вълнението на тялото си. Най-вече да се отдалеча от Ханс и да дойда на себе си в гората.

Тъмните очи на баба не се откъсваха от мен.

— Какво избра, момиче? — попита тя меко. Наведена над кривия си бастун и с преметнатия на раменете черен шал, тя приличаше на хищен гарван.

Споменът за стичащия се по лицето и пръстите на сестра ми кървав сок от плода на гоблините изплува в съзнанието ми. Йозеф не е единственият, за когото трябва да се грижиш. Усетих как ми прилошава.

— Побързай — настоя Констанце. — Страхувам се, че е при Горския цар.

Изтичах навън от кухнята, бършейки ръцете си в престилката, връхлетях в салона. Грабнах един шал от закачалката, метнах го на раменете си и тръгнах да търся сестра си.

Нямаше смисъл да навлизам много навътре в гората, защото знаех, че Кете предпочита да не се отдалечава от дома. За разлика от Йозеф и мен тя не чувстваше връзка с дърветата, с камъните и бълбукащите потоци в гората. Не обичаше калта, прахта и влагата, предпочиташе да стои на топло, където да се конти и да се грижат за нея.

Гората не бе сред местата, където се разхождаше. Обикновено не стигаше по-далеч от оборите (нямахме коне, но някои гости пътуваха на кон) или в краен случай до лехите с билки около странноприемницата, зад които вече започваше гората.

Лекият вятър довя едва доловим аромат на летни праскови.

Предупреждението на Констанце: Тя е при Горския цар измъчваше съзнанието ми. Загърнах се по-добре с шала и забързах по пътеката между дърветата.

Покрай бараката за дърва, покрай потока зад странноприемницата и навътре в сърцето на гората растяха в кръг елшови дървета. Наричахме ги Дъбравата на гоблините. Клоните им напомняха гигантски ръце, застинали в чудноват танц, а Констанце обичаше да казва, че някога дърветата били хора — дръзки млади жени — неуспели да угодят на Горския цар. Като деца играехме тук с Йозеф — скачахме и пеехме, подарявахме музиката си на Господаря на злодеянията. Аз съчинявах музиката си около фигурата на Горския цар. В Дъбравата на гоблините моите сенки оживяваха.

Между дърветата пред мен се мярна яркочервен силует. Наметната с моята пелерина, Кете вървеше към свещеното ми място. Глупав, дребнав гняв се смеси с тревогата и ужаса ми за нея. Дъбравата на гоблините беше моето място, моето убежище, моето светилище. Защо трябва да взема всичко мое? Сестра ми притежаваше способността да превръща специалното в съвсем обикновено. За разлика от брат ми и мен, потънали в свят на магии и музика, Кете обитаваше реалния свят, света на онова, което можеш да докоснеш, на земното. Беше лишена от нашето въображение.

Мъгла запълзя на талази около силуета пред мен и така загубих представата за разстоянията — близкото ми се струваше далечно, а далечното — близко. Дъбравата на гоблините е само на няколко минути от нашата странноприемница, но сякаш времето се опитваше да ме подлъже, имах усещането, че вървя часове, а същевременно изобщо не се движа.

Сетих се обаче, че времето, както и спомените, са сред номерата на Горския цар, играчка, която той умее да разтяга, колкото и когато си иска.

— Кете — провикнах се аз.

Тя не ме чу.

Като малка се правех, че го виждам. Ерлкьониг, този загадъчен повелител на Долната земя. Никой не знаеше как изглежда, какъв е наистина, но аз знаех. Беше момче, младеж, мъж, такъв, какъвто имах нужда да бъде. Беше закачлив, сериозен, интересен, смущаващ и мой приятел, винаги приятел. Беше такъв, какъвто исках да вярвам, че е — истински. Но дори измислен от мен, за мен бе истински.

Всичко беше плод на фантазията на едно малко момиче. Поне така твърдеше Констанце. Според нея не беше нищо от това, което знаех за него. Той бе Господар на злодеянията — непостоянен, мрачен, съблазнителен, красив, но най-вече опасен.

Опасен ли? питаше малката Лизл. Как е опасен?

Опасен като зимен вятър, от който мозъкът ти се вледенява, а не като острие, което прерязва гърлото.

Не се тревожех, защото само красивите жени се поддаваха на обаянието на Горския цар. Те бяха негова слабост, а той — тяхна. Те го желаеха — изплъзващ се, непостоянен и неукротим — не можеш да задържиш пламъка на свещта или мъглата. И понеже никога не съм била красива, предупрежденията на Констанце не ми тежаха. Кете пък нямаше въображение и също не се чувстваше застрашена.

Ето че сега се боях и за двете ни.

— Кете — провикнах се отново.

Запретнах си полата и се спуснах след сестра ми. Колкото и бързо да тичах, разстоянието между нас не се скъсяваше. Кете пристъпваше с присъщата си мудна и равномерна походка, а аз все не успявах да я стигна. Беше точно толкова далеч, колкото когато я забелязах в началото.

Сестра ми навлезе в Дъбравата на гоблините и спря. Хвърли поглед през рамо, но не ме видя. Очите й се рееха, очевидно търсеше нещо… или някого.

Неочаквано се оказа, че не е сама. Там, в Дъбравата на гоблините, до сестра ми стоеше така, сякаш винаги е бил там, високият, елегантен непознат от пазара. Носеше, както и преди пелерина, качулка скриваше лицето му, но Кете го гледаше с нескрито обожание.

Спрях на пътеката. Върху лицето на сестра ми грееше странна лека усмивка, каквато не бях виждала досега. Устните й бяха като нахапани, кожата — изпита и бледа. Почувствах се измамена, без да ми е ясно от кого — от сестра ми или от високия, елегантен непознат. Колебаех се. Не го познавах, но той сякаш ме познаваше. Беше поредното нещо, което Кете ми бе откраднала. Дали?

Тъкмо се канех да вляза в Дъбравата на гоблините, за да издърпам сестра си обратно у дома, когато непознатият свали качулката си.

Зяпнах от изненада.

Можех да кажа, че е красив, но това би било все едно да нарека Моцарт „обикновен музикант“. Красотата му бе като ледена вихрушка, прекрасна и смъртоносна. Той беше хубав мъж, но не с хубостта на Ханс. Чертите му бяха издължени, изострени и необичайни. Хубостта му бе по-скоро момичешка, но съчетана със също толкова притегателна грозота. Едва сега разбирах какво бе имала предвид Констанце, когато казваше, че обречените млади жени, копнеещи да го докоснат, все едно хващали пламъка на свещ или мъгла. Красотата му причиняваше болка, но тъкмо в тази болка бе красотата. И въпреки всичко не необикновената и жестока красота ме развълнува, а фактът, че аз познавах лицето, косата, погледа. Бяха ми познати също както звуците на моята музика.

Това бе Горския цар.

Дадох си сметка за това без следа от изненада. Все едно бях срещнала собственика на фурната за хляб. Горския цар бе мой съсед открай време, част от живота ми, като черковната камбанария и търговеца на платове, и бедността, която следваше по петите семейството ми. Докато растях, той бе пред прозореца ми, точно както познавах Ханс, млекарката, нацупените жени на селския площад. Естествено, че го познавах. Нима не бях виждала лицето му всяка вечер в сънищата си, в детските си фантазии? А дали всъщност не си въобразявах?

Беше Горския цар. И моята сестра се намираше в прегръдките му. Моята сестра очакваше целувката му с отметната назад глава. Горския цар се бе навел, за да поеме устните й, все едно са свещено приношение пред олтара на неговата личност. Горския цар прокарваше дългите си тънки пръсти по шията на сестра ми, по раменете и гърба й. Мелодичният като звънка песен смях на Кете се носеше, а Горския цар се усмихваше в отговор, ала очите му бяха отправени към мен. Неотлъчно. Стоях вцепенена. Сестра ми беше омагьосана.

Омагьосана. Думата ми подейства така, сякаш някой плисна ледена вода в лицето ми и изведнъж дойдох на себе си. Беше Горския цар. Този, който отвлича девойки, наказва за лошите постъпки, Господаря на злодеянията и на Долната земя. Но нима не беше приятелят от детството ми, довереникът на моята младост? Изпълнена с нерешителност, се чувствах разкъсана от противоречиви желания.

Тръснах глава. Трябваше да спася сестра си. Да разруша магията.

— Кете — извиках аз.

Ехото ми отговори и събуди ято кресливи гарвани. Га-а-а! Га-а-а! Га-а-а!

Горския цар вдигна глава и погледите ни се сплетоха над отпуснатото тяло на Кете. Рядката му коса обрамчваше бледото лице като ореол, като проскубана вълча козина, едновременно сребриста и златна. От мястото си не можех да определя цвета на очите му, но определено бяха белезникави и студени. Горския цар наклони глава настрани, кимна леко и се усмихна едва-едва. Зъбите му бяха издължени и с остри върхове. Стиснах юмруци. Познавах тази усмивка. Той ме предизвикваше.

Ела и я спаси, скъпа моя — казваше усмивката му. — Ела и я спаси… ако можеш.