С. Джей-Джоунс
Зимна песен (8)

6
Високият, елегантен непознат

— Хареса ми изпълнението на брат ти.

Примигнах. Наоколо бе пълен мрак и мина доста време, преди да успея да различа формата на предметите наоколо. Дървета и пълна луна. Дъбравата на гоблините. Нямах спомен как съм стигнала дотук.

Нечий кадифен глас погали гърба ми.

— Приятно ми е, наистина ми е много приятно.

Обърнах се. Горския цар стоеше облегнат на елшово дърво, едната му ръка бе обгърнала стъблото, а другата бе отпусната върху бедрото. Косата му, разчорлена, разбъркана, стърчеше на всички страни като цвят на магарешки бодил: приличаше на паяжина и на светлината на пълната луна обгръщаше главата като ореол. Лицето му бе ангелски красиво, но усмивката беше определено дяволска.

— Здравей, Елизабет — рече той дружелюбно.

Мълчах вцепенена. Как отговаря човек на Ерлкьониг, Господаря на злодеянията, Господар и на Долната земя? Всевъзможни мисли се въртяха в главата ми и се опитвах да запазя самообладание. Горския цар стоеше пред мен от плът, а не само в съзнанието ми.

— Майн хер.

— Много си възпитана. — Гласът му бе сух като есенни листа. — Елизабет, не се налага да се държиш толкова официално. Познаваме се от доста време, нали?

— Лизл — промълвих аз. — Наричайте ме Лизл.

Горския цар се усмихна широко. Върховете на острите му зъби блеснаха.

— Предпочитам Елизабет, благодаря все пак. Лизл е име на момиче. Елизабет — на жена.

— А аз как да ви наричам? — полагах големи усилия да овладея гласа си, за да не трепери.

Поредна хищна усмивка.

— Както пожелаеш — промърмори той. — Каквото избереш.

— Защо ме доведохте тук? — попитах аз, правейки се, че не забелязвам мъркащата нотка.

— Тц, тц. — Горския цар размаха дългия си тънък показалец. — Мислех те за достоен опонент. Някога играехме с теб, фройлайн, но сега сякаш не си склонна да участваш.

— Игра ли? Каква игра?

— Най-хубавата на света. — Внезапно оживил се, той се оттласна от елшата и пристъпи напред. — Вземам нещо, което обичаш, и го скривам. Ако не дойдеш да го потърсиш, става мое и го запазвам завинаги.

— Какви са правилата?

— Прости. Намирам го и го държа при себе си. Трябва да отбележа, че ти не се стараеше твърде. Жалко. Когато беше малка, често я играехме. Не помниш ли, Елизабет?

Затворих очи. Да, играех. Когато бях малка, играех с Горския цар, след като Кете си легнеше вечер, а Зеперл още не можеше да говори. Тогава разполагах със себе си — напълно и изцяло, преди отговорностите и времето да ме издялкат до степен, да започна да мисля за себе си като за отломка.

Тичах в Дъбравата на гоблините, за да поздравя Господаря на Долната земя. Бях облечена в рокля от най-фина коприна и атлаз, а той — в дантели и брокат. Музиканти свиреха и ние танцувахме под звуците на музиката, която чувах в главата си. По онова време започнах да съчинявам моите композиции.

— Спомних си — тихо продумах аз.

Но дали помнех нещо, което си бях измислила, или то наистина се беше случило? Защото има спомени за нещо истинско и спомени за въображаеми неща. Виждах малката Лизл да танцува с Горския цар, той винаги бе малко по-възрастен, винаги някак трудно да бъде достигнат. Горския цар, който изпълняваше детските й фантазии, който казваше, че е хубава, че е харесвана, че заслужава да бъде обичана. Спомен ли беше това? Или мечта?

— Но не всичко — наведе се той напред. Сега вече не беше колкото мен, а по-висок и много слаб.

Ако беше обикновен човек, бих го нарекла върлинест. Но той не беше обикновен човек. Той беше Ерлкьониг и притежаваше свръхестествена привлекателност. Всяко негово движение беше плавно, целенасочено, премерено. Стоеше до мен, доста над раменете ми, и дишаше в шията ми.

— Не помниш ли, Елизабет, малките ни облози?

Облози. Констанце казваше, че гоблините обичат да залагат. Ако успееш да ги прилъжеш да играят с теб, те залагат всичко, докато загубят.

Спомних си игрите ми с Горския цар — прости игри за досещане със съвсем обикновени залози. Желания, услуги и надежди се слагаха на масата вместо карти.

Познай в коя ръка е златният пръстен.

Смеех се и винаги посочвах грешната ръка.

Сега си ти, малка Лизл. Какво ще дадеш, ако загубиш? Какво ще искаш, ако спечелиш?

Какво ли съм отговаряла? Изведнъж ужасно се изплаших какво ли е обещала да даде малката Лизл. Какво ли, без да се замисли, е била готова да пожертва.

— Губеше. — Горския цар ме обикаляше като вълк, готов да нападне елен. — Губеше всеки път.

Никога не познавах. Наградата винаги се оказваше в погрешната ръка. А може би играта бе такава, че винаги да губя.

— Обеща ми нещо, от което отчаяно се нуждаех — продължаваше той, като провлачваше всяка сричка. — Само ти можеше да ми го дадеш. — Очите му светеха в мрака. — Аз съм щедра душа, Елизабет, но никой мъж не чака вечно.

— Какво съм обещала? — промълвих едва чуто.

Горския цар се изкиска и звукът сякаш отекна в тялото ми.

— Да си съпруга, Елизабет. Обеща да станеш моя невеста.

Думата падна между нас като капка в съд с вода и разпрати кръгове от страх в душата ми. Зимата започва и Горския цар излиза да си търси невеста.

— Господи — прошепнах. — Кете.

— Да — процеди Горския цар. — Аз съм търпелив, Елизабет. Чакам от много време. Много време, но ти така и не дойде. Отдръпна се. Забрави за мен.

— Никога не съм ви забравяла. — И това беше истина. Макар да не го виждах повече, не можех да го извадя от живота си, както не можех да извадя сърцето си и да остана жива.

— Така ли? — Той посегна да отметне от лицето ми паднала къдрица, но се поколеба. Сви пръстите си в юмрук и го отпусна до тялото си. — Отрече се от мен, а това е още по-голяма измяна от забравата.

Извърнах глава, нямах сили да го гледам повече.

— Първо баща ти, после ти, а сега и брат ти — рече той. — Само Констанце продължава да вярва в мен. Дните на Дивия лов са към края си и никой вече не го е грижа за този зов.

— Мен ме е грижа — отбелязах аз. — Какво искате от мен?

— Нищо. — Прозвуча почти тъжно. — Твърде късно е вече, Елизабет. Играта приключи и сега трябва да платиш.

Кете.

— Къде е сестра ми?

Горския цар не отговори и по-скоро усетих, отколкото видях, пронизващата усмивка върху устните му.

Кете можеше да бъде само на едно място. Дълбоко под земята в царството на Ерлкьониг и на неговите гоблини.

Долната земя.

— Играта не е приключила — възразих аз. — Вие сте направили само първоначалното залагане.

Този път положих усилие и го погледнах право в очите. Осветени от ярката лунна светлина, забелязах, че са с различен цвят — едното сиво като зимното небе, а другото лешниковозелено с цвета на мъх, който наднича между изгнилите листа. Очи на вълк. Очи на дявол. Виждаше и в тъмното.

— Първия път избрах погрешната ръка. — Солта. Прослушването. Чувството на вина ме стисна като менгеме. Бях избрала Йозеф пред Кете. Отново. — Добре — продължих аз. — Ще участвам — отметнах глава назад. — Ако открия Кете, ще освободите сестра ми.

— И това ли е всичко? — сприхаво попита той. — Не е интересно, ако не си готова да пожертваш нещо интересно.

— Сам казахте, че правилата са прости. Който намери, го запазва за себе си. Вие получавате, аз губя. Вие криете, аз намирам. Който не успее, губи. Да речем две от три.

— Много добре — сви той рамене. — Но не забравяй, Елизабет, че игрите от детството ти са зад нас. — Вълчите очи проблеснаха. — Когато играя, играя, за да печеля. Не успееш ли да изведеш сестра си на Горната земя до следващото пълнолуние, тя ще бъде загубена за теб завинаги.

Кимнах.

— Ти загуби първия кръг — напомни Горския цар. — Ще трябва да спечелиш следващите два.

Кимнах в знак на съгласие. Знаех от историите на Констанце какво следва. Не бях успяла да предпазя сестра си от мъжете гоблини. Не биваше да се провалям в търсенето на път към Долната земя.

— И без номера — предупредих аз. — Без мамене. Без да отнемате спомените ми. Без да си играете с времето.

— Не съм обещавал такова нещо — заекна Горския цар. — Знаеше какъв е залогът, когато избра да се сгодиш за мен.

Потреперих.

— Тъй като съм щедър, обещавам ти само едно. И нищо повече. Очите ти ще останат отворени. Но не можеш да ми забраниш да замъгля паметта на другите, ако това е в моя полза.

Отново кимнах в знак на съгласие.

— О, Елизабет, ти глупаво, глупаво момиче. Колко лесно се доверяваш.

— Играя с картите, които са ми раздадени.

— Така е, но по моите правила. — Върховете на зъбите отново блеснаха. — Внимавай, Елизабет. Може да предпочетеш красивата лъжа пред грозната истина.

— Не се боя от грозотата.

Той не сваляше изучаващ поглед от мен и почувствах как застивам.

— Така е — меко промълви. — Не се боиш. — Сетне изправи рамене и посочи луната на небосклона. — До следващото пълнолуние.

Стори ми се, че виждам върху лицето му да минават стрелките на часовник.

— В противен случай сестра ти е загубена завинаги.

— До следващото пълнолуние — повторих аз.

Горския цар пристъпи към мен. Взе в шепа брадичката ми, повдигна лицето ми и се вгледа в очите ми.

— С удоволствие ще играя с теб — тихо рече той. Наведе се напред и усетих студеният му дъх да докосва устните ми.

— Viel Gluck^[1], Елизабет.

След което изчезна.

— Лизл!

Гласът бе приглушен, сякаш идваше изпод лед или изпод вода.

— Лизл! Лизл!

Мъчех се да отворя очи, но те бяха залепнали от студ. След няколко минути все пак успях да повдигна поне единия клепач и през покритите със скреж мигли зърнах размазана фигура да тича към мен.

— Ханс? — прегракнало промълвих.

— Жива си! — Той притисна длан до страната ми, но не усетих нищо — нито топлина, нито докосването му. Само лек натиск. — Господи, Лизл! Какво се е случило с теб?

Не можех да отговоря. А и дори да можех, нямах желание. Ханс ме вдигна и ме понесе към странноприемницата.

Чувствах единствено студ — нищо от живота, от топлината на ръцете на Ханс под коленете и гърба ми. Сякаш бях мъртва. А и навярно трябваше да съм мъртва. Бях пожертвала сестра ми заради брат си. За пореден път. Заслужавах да умра.

— Кете — промълвих аз, но Ханс не ме чу.

— Нека първо те внесем на топло и незабавно да те сгреем — мълвеше той. — Божичко, Лизл, какво си мислеше, че правиш? Майка ти и Йозеф се побъркаха от тревога. Йозеф дори заяви, че за нищо на света няма да тръгне с майстер Антониус, докато не те намерим.

— Кете — опитах отново.

— Баща ти също не е на себе си. Дори си мисля, че загуби разсъдъка си! Никога не искам да го виждам толкова пиян.

Колко ли време ме е нямало? Вероятно повече от час… Най-много два да съм прекарала в дъбравата с Горския цар.

— Колко… Колко време… — Гласът ми дращеше, беше дрезгав от дългото мълчание.

— Три дни. — От спокойния тон на Ханс не личеше нито какви са истинските му страхове, нито каква паника изпитваше. — Нямаше те три дни. Прослушването на Йозеф от майстер Антониус беше преди три дни.

Цели три дни? Как е възможно? Ханс сигурно преувеличава.

Без номера. Без мамене. Без да отнемаш спомените ми. Без да си играеш с времето. Горския цар вече бе нарушил обещанието си.

Но той нищо и не ми беше обещал. Обещавам ти само едно. И нищо повече. Очите ти ще останат отворени. И така си беше. Помнех всичко.

— Кете — обадих се отново.

Ханс сложи пръст на устните ми да замълча.

— Не говори сега, Лизл. Тук съм и ще се погрижа за теб. Ще се грижа за всички вас, не се страхувай.

Всички в странноприемницата бяха в паника. Мама ме прегърна, разплакана в нетипична за нея проява на чувства. По сбръчканото лице на баща ми личаха следи от сълзи, Йозеф, скъпият ми Зеперл, мълчаливо стисна ръката ми с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Само Констанце стоеше настрани, впила тъмните си очи в моите.

Сестра ми беше изчезнала.

И вината беше моя.

Мама се суетеше и се тюхкаше около мен, сякаш съм безпомощно бебе — зави ме с вълнено одеяло, настоя папа да ми отстъпи любимото си кресло край огнището, донесе супа и дори чай с малко ром.

— О, Лизл! — мълвеше тя през сълзи. — Лизл!

Този изблик на обич ме смути. Майка ми и аз никога не сме били особено близки, всяка от нас бе прекалено заета с оцеляването на останалите — тя с кръчмата, а аз — със семейството. Трудно ми беше да изразявам обичта си към нея.

Разбирахме се чудесно, но в отношенията ни нямаше външни прояви на привързаност.

Забелязала неудобството ми, тя изтри очите си и кимна.

— Чудесно е, че вече си в безопасност, Лизл! — Отново видях деловата фрау Фоглер, съпругата на съдържател на странноприемница, която няма време за глупости. С изключение на зачервените очи, всички следи от проявените преди малко чувства бяха заличени.

— Мама се тревожеше да не си избягала от вкъщи — прошепна Йозеф.

— Защо да бягам? — не повярвах аз на ушите си.

Йозеф хвърли предпазлив поглед към свития в ъгъла папа. Видя ми се остарял с години, измършавял, изтерзан и тъжен. Винаги е бил жизнерадостен и весел, далечно подобие на усмихнатия, духовит и пълен с живот млад мъж, какъвто е бил. Зачервени от дългите години пиене, страните му му придаваха детински вид, а приветлив по природа, успяваше да прикрие недостатъците си пред всички, освен пред най-близките.

— Защото… Защото вече не ти е останало нищо, за което да живееш.

— Какво? — опитах да се изправя аз, но увита в купчината одеяла като пашкул, не успях. — Не ставай смешен, Зеперл.

Ръката на Ханс ме върна в стола.

— Лизл — обади се той кротко, — всички знаем колко усилия полагаш, за да крепиш семейството. Знаем какво направи за Йозеф, за да помогнеш на кариерата му. Загърби собствените си надежди и мечти в името на неговото бъдеще. Знаем също, че дори родителите ти често те пренебрегваха заради него.

Потръпнах. Ханс бе изрекъл на глас егоистичните ми мисли, причина за моята неудовлетвореност. Не изпитах нито облекчение, нито тържество, а само ужас.

— Това все още не обяснява защо всички сте си мислили, че ще избягам — сопнато попитах аз.

Ханс и Йозеф се спогледаха. Тяхното очевидно разбирателство беше нещо ново за мен.

— Не беше добре напоследък, Лизл — продължи Ханс. — Доста време прекарваше сама в гората.

— Не е нещо необичайно.

— Разбира се — намеси се Йозеф. — Само че… Все повтаряше, че търсиш някого, някой, който отчаяно има нужда от помощта ти.

— Кете — застинах аз.

Момчетата отново се спогледаха.

— Да, Лизл — предпазливо потвърди Ханс.

Мисълта за сестра ми пробуди всичките ми сетива и мисълта ми заработи трескаво.

— Кете! — промълвих отново аз и този път успях да се измъкна от пашкула от одеяла и завивки. — Трябва да я намеря.

— Шшт — опита се да ме успокои Ханс. — Нищо не те грози тук. Всичко е наред.

Поклатих глава.

— Щом ме е нямало цели три дни, Кете положително е в голяма опасност. Изпратихте ли хора да я търсят?

Йозеф тревожно издаде предната си устна. Сините му очи се напълниха със сълзи.

— О, Лизл!

Ледената ръка на страха стисна сърцето ми. Никак не ми хареса това, което виждах в очите на брат ми.

— Какво има? — попитах аз. — Какво искаш да ми кажеш?

Над рамото му забелязах фигурата на Констанце: движеше се край нас като хищник. Лицето й бе мрачно, самодоволно и сериозно.

— О, Лизл! — въздъхна отново брат ми. — Толкова се радвам, че си жива и здрава. Искам да знам кого търсиш? Никой от нас не разбира за какво говориш. Коя, скъпа моя, е Кете?