С. Джей-Джоунс
Зимна песен (2)

Увертюра

Живяло някога малко момиче, което свирело своята музика пред малко момче в гората. Момичето било дребно и тъмнокосо, а момчето — високо и светлокосо и били красива двойка, когато танцували под звуците на мелодиите, звучащи в главата на момичето.

Баба й предупреждавала момичето да се пази от вълците в гората, но то знаело, че момчето не е опасно, дори да е Горския цар.

— Ще се омъжиш ли за мен, Елизабет? — питало момчето, а момичето дори не се интересувало откъде знае той името й.

— Много съм млада още — отвръщало то.

— Тогава ще почакам — казвало момчето. — Ще чакам, докато си спомниш.

Момичето се смеело и танцувало с Горския цар — момчето, което все оставало малко по-голямо и някак недосегаемо.

Сезоните се сменяли, годините минавали и малкото момиче растяло, а Горския цар си оставал все същият. Момичето миело съдовете, търкало подовете, вчесвало косата на сестра си, но и често изтичвало в гората, за да се срещне със своя стар приятел сред дърветата. Играта им вече била друга — истина или предизвикателство.

— Ще се омъжиш ли за мен, Елизабет? — питало момчето, а тъй като не разбирало въпроса му, момичето не се включвало в играта.

— Все още не си спечелил ръката ми — отвръщало то.

— Ще я спечеля. Ще спечеля, когато отстъпиш.

Малкото момиче играело с Горския цар и се смеело, макар че всеки път губело.

Зимата отстъпвала на пролетта, пролетта на лятото, идвала есента и отново настъпвала зима, но с всяка следваща година ставало все по-трудно, защото малкото момиче пораствало, а Горския цар си оставал все същият. То миело съдовете, търкало подовете, вчесвало косата на сестра си, пазело брат си от страховете му, криело кесията на бащата, брояло монетите и вече не ходело в гората, за да се среща със своя стар приятел.

— Ще се омъжиш ли за мен, Елизабет? — питал Горския цар.

Малкото момиче не отговаряло.