С. Джей-Джоунс
Зимна песен (6)

4
Виртуоз

— Кете!

Спуснах се към сестра ми и успях да я подхвана, преди да се строполи на земята. Обзелата ме тревога бързо ме върна в реалността. Кете се облегна на мен, пребледнялото й лице бе сковано и измъчено.

— Кете, добре ли си?

Тя премигна немощно, сините й очи блуждаеха.

— Лизл?

— Да — смръщих аз чело. — Какво правиш тук?

Двете коленичихме в Дъбравата на гоблините, обикновено тя не идваше тук. Принуди ме да я гоня и да я търся къде ли не, а имахме да свършим толкова много работа, преди майстер Антониус да се събуди. Бях й ядосана — нямаше начин да не съм — но умът ми работеше някак бавно, като топенето на сняг след дълга зима.

— Тук ли? — опита се да седне Кете. — Къде сме?

— В Дъбравата на гоблините — припряно отговорих аз. — Сред елшовите дървета.

— Аха — устните й се разтегнаха в замечтана усмивка. — Дойдох, защото я чух.

— Какво си чула?

Думите й разбудиха нещо в съзнанието ми, мислите се разпиляха на земята подобно на сухи листа. Но това бяха откъслечни впечатления — пера, лед, безцветни очи и щом се опитах да ги уловя, те изчезнаха, все едно са снежинки върху длан.

— Музиката.

— Каква музика? — Едва пробудил се спомен зачовърка съзнанието ми.

— Тц! — Тя обърна усмихнатото си лице към мен. — Точно ти би трябвало да я познаеш. Не чуваш ли как пее душата ти?

Гротескна усмивка изкриви лицето на сестра ми, останалите без капка кръв устни се разтегнаха и разкриха виненочервена паст. Отскочих ужасена.

— Какво има?

Премигнах и усмивката й изчезна. Устните й помръднаха в познатото нацупване, тя отново беше ококорената красива Кете с бузи като ябълков цвят. Само под очите й бяха останали тъмни кръгове с бледа и изпита кожа.

— Двете сме тук — ядосано обясних аз, — а не сме в странноприемницата. — Помогнах й да се изправи. — Какво правиш навън?

Кете се засмя, но очевидно не беше съвсем на себе си. Зад познатите свежи, весели звуци на смеха й долових пукот на горящи дърва и на разцепващ се лед, при което кожата ми настръхна.

— Исках да разменя няколко думи със стар приятел.

— Кой е този стар приятел? — Цялото ми внимание бе насочено да й помогна да се изправи и преметнах ръката й през раменете си. Усетих колко студена и влажна е кожата й, колко отпуснато е тялото.

— Тц-ц-ц — процеди тя отново. — Май си забравила старите дни, Елизабет.

Вцепених се. Кете дори не понечи да тръгне. Наблюдаваше ме с леко наклонена настрани глава и едва забележима усмивка — едновременно подигравателна и мила.

Сестра ми никога, ама никога не ме е наричала Елизабет.

— Винаги говореше за него като за приятел — меко подхвана тя. — Приятел, партньор в игрите, любим. — Неочаквано изражението й се изостри и стана някак лукаво. Брадичката бе издадена напред, а скулите изпъкнаха като ножове. — Казваше, че някой ден ще се омъжиш за него.

Ханс. Не, не е Ханс. Той беше в странноприемницата. Стар приятел в гората, момиче в дъбравата, цар в неговото царство… Напрежението в главата ми стана непоносимо. Впих се отчаяно в него, напрегнах всички сили да си спомня нещо, което непрестанно ми убягваше. Нещо липсваше, нещо бе отлетяло. Какво правехме преди това? Как се бяхме озовали тук? Лошо предчувствие се надигаше в мен, предчувствие и страх ме заливаха подобно на водни талази по време на наводнение.

— Кете — гласът ми изневери. — Какво…

Сребърна, обсипана със злато грива, чифт леденостудени очи, предизвикателна усмивка. Почти стигах до него, почти го открих…

И точно тогава сестра ми се разсмя. Този път чувах естествения й звънък, мелодичен смях.

— Ех, Лизл, колко лесно е да те подразни човек.

Мракът и сянката се разпръснаха, усещането за магия беше нарушено.

— Мразя те — простенах аз.

Кете се усмихна. Очаквах да видя предишните побелели устни и виненочервената паст, но това беше нейната мила усмивка.

— Хайде — улови ме тя за ръката. — Загубихме достатъчно време. Майстер Антониус ще се събуди всеки момент и мама сигурно е капнала от умора.

Разтърсих глава и се стегнах. Оставих сестра ми да се подпре на мен като на патерица. Олюлявайки се, поехме към вкъщи, обратно към реалността, към всекидневните задължения.

Кете се оказа права. Мама беше на края на силите си. Когато се прибрахме, майстер Антониус се бе събудил и в странноприемницата бушуваше истинска буря. Между мама и Констанце. Двете спореха на висок глас. Ханс пристъпваше смутено в ъгъла с метла в ръка, твърде възпитан, за да се намеси, и твърде изплашен, за да избяга навън.

— За нищо на света! — Кичур коса се бе измъкнал от бонето на майка ми и тя го отметна с ръка, покрита с брашно. — Забранявам! Не и тази вечер!

Констанце стискаше голяма торба от зебло. Тръпки ме побиха, когато видях, че е посипала сол по первазите на прозорците, праговете и входовете.

— Последната нощ на годината е! — насочи тя обвинително пръст към мама. — Няма да позволя да останем без защита, все едно какво казваш.

— Стига! — Майка ми задърпа торбата със сол, но изкривените като дървесни корени пръсти на старицата се оказаха изненадващо силни. — Няма да търпя точно днес, когато майстер Антониус е тук, а Георг отново го няма. Кете — повика тя сестра ми, забелязала, че влизаме в стаята. — Ела да ми помогнеш.

Кете взе метлата от Ханс и започна да мете.

— Ти! — хвърли ми Констанце строг поглед. — Помогни ми. Не бива да позволяваш Ерлкьониг да влезе.

Трепнах, вече не знаех кого да гледам по-напред.

— Лизл! — избухна майка ми. — Нямаме никакво време да се занимаваме с тези детинщини. Помисли за брат си. Какво ще си каже майстер Антониус?

— А тази тук? — кимна Констанце към Кете. — Не мислиш ли, че и тя има нужда от защита? Внимавай какво избираш, момиче.

Местех поглед от сестра ми към разпиляната сол. Защита от Горския цар. После се сетих за Йозеф и реших да не рискувам и без това несигурното му положение пред маестрото. Взех метлата от ръцете на сестра ми и започнах да събирам солта. Констанце поклати глава-, а раменете й се отпуснаха примирено.

— И така — вече доволна от развитието на събитията въздъхна мама. — Кете, иди да провериш дали брат ти е готов за прослушването, а аз ще заведа възрастната майка на съпруга ми да си легне.

— Не съм изморена — процеди Констанце. — Не съм нито слаба, нито оглупяла, каквото и да твърди жената на сина ми, която знае само да ме тормози.

— Слушай, жено — подхвана майка ми, — изоставих кариерата си, семейството и бъдещето на децата си заради теб, така че няма да е зле да проявиш поне малко разбиране…

Точно в този момент папа отвори вратата. Влезе с песен на уста, стиснал под мишница калъфа на цигулката си, от чиято вътрешност при всяка негова стъпка се чуваше подрънкване и потропване.

— Трябва да вървя, да вървя, да вървя, да напусна този град! — тананикаше си той.

— Къде беше, Георг! — ноздрите на мама се разшириха.

— Кете — прошепнах на сестра ми. — Защо двамата с Ханс не заведете Констанце в стаята й? Щом свърша тук, ще отида да проверя дали Йозеф е готов.

Сестра ми ме изгледа продължително, но така и не успях да разбера дали иска да ми каже нещо, макар и без думи. Все пак тя кимна в знак на съгласие. Ханс внимателно хвана ръката на Констанце и двамата с Кете изведоха баба от кухнята.

— А ти, любима, ме чакай и когато се върна, отново, отново, отново ще застана на твоя праг. — Папа се наведе и целуна устните на мама, но тя го бутна назад.

— Майстер Антониус е тук от няколко часа, а мъжа вкъщи никакъв го няма! Направо ще…

Поредната целувка на баща ми заглуши остатъка от изречението. Той пусна калъфа на пода, прегърна жена си и зашепна облъхнати с бира ласкателства в ухото й.

— Макар да не съм до теб, мислите ми ще са с теб, любима — продължаваше той песента си. — А когато се върна отново, ще застана на твоя праг!

Виждах как тялото на мама се огъва, омеквайки все повече и повече в прегръдката на папа, протестите й отслабваха с всяка измината минута, докато накрая тя се разсмя.

Папа се ухили тържествуващо, но победата му бе временна. Успя да разсмее мама, но съдейки по погледа й, знаех, че ще загуби войната.

— Отиди да се преоблечеш и да се измиеш — поръча тя. — Майстер Антониус чака в салона.

— Защо не дойдеш с мен? — повдигайки дръзко вежди, предложи той.

— Тръгвай — сръчка го тя в ребрата. Страните й порозовяха от смущение. В този момент видя, че съм още в кухнята. Приглади набързо косата си. — Лизл! Не знаех, че си тук.

Събрах остатъка от солта в лопатката и я хвърлих в огъня. Дори в семейството ми бързо забравяха за мен.

— Ще взема това — и тя дръпна метлата и лопатката от ръцете ми. — Един господ знае какво ще хрумне още на старата вещица. Сол, как ли пък не — тръсна тя глава.

Взех влажна кърпа и се заех да бърша плотовете.

— Констанце има своите вярвания — отбелязах аз, обзета от лошо предчувствие. Солта бе суеверие, обикновено не оспорвах суеверията, но само преди минути се бях противопоставила на онова, в което вярваше баба ми.

Внимавай какво избираш.

— Нямам нищо против онова, в което вярва, но не и когато прочут маестро е тук — категорична беше майка ми. — Щом свършиш с плотовете, намери брат си и провери дали е готов за довечера.

Излезе от кухнята, без да спира да мърмори:

— Сол. Как е възможно?

Вече приключвах с почистването на кухнята, когато кракът ми се удари в нещо на пода. Калъфът за цигулка на папа. Лежеше отворен върху каменните плочи, но вътре нямаше инструмент, а само няколко сребърни гроша.

Очевидно не само аз бях посетила магазинчето на хер Каел този ден.

Взех парите, затворих калъфа и прибрах и едното, и другото на сигурно място.

В първия момент си помислих дали не е по-разумно да потърся Кете, а не Йозеф. Предупрежденията на Констанце ме тревожеха повече, отколкото исках да си призная, чувствах се виновна. Както и преди, нещо човъркаше паметта ми, но колкото повече се мъчех да си спомня, толкова повече то бягаше от мен. Тръснах глава — моментът не беше подходящ за детинските ми фантазии. Ето защо реших да оставя на заден план тревогата за сестра ми и да потърся Йозеф.

Не го открих на местата, където обикновено се криеше — стаята му, пътеките в гората, Дъбравата на гоблините. Навън вече притъмняваше, а така и не намерих брат си. Отчаяна, тръгнах да се прибирам.

В подножието на стълбището усетих как нечия ръка ме стисна за китката.

— Лизл.

Подскочих. Беше Йозеф, скрит под стълбите в странноприемницата. В тъмнината се виждаха само очите му, светеха като на вълк в тъмното.

— Зеперл! — възкликнах аз. — Какво правиш тук?

Заобиколих, мушнах се под стълбището и коленичих до него. Тук долу, в тъмното, лицето му бе необичайно очертано — остри скули и щръкнала брадичка.

— Лизл — жално подхвана той. — Не мога да го направя.

Новината, че известен виртуоз цигулар е пристигнал, вече се носеше из селото като пожар. Огромен брой хора щяха да пристигнат, за да чуят изпълнението на Йозеф. Знаех какъв страх изпитва брат ми от непознати.

— О, Зеп! — подхванах бавно и с огромна предпазливост, все едно вадех птиче от гнездото му. Улових ръката на брат ми и го изведох от скривалището му вън в коридора.

В стаята му цареше истински хаос. Дрехи се въргаляха навсякъде и някой, на всичкото отгоре, вероятно папа, бе донесъл сандък от тавана. Калъфът на цигулката му лежеше отворен на леглото, а инструментът бе вътре. По всичко личеше, че днес не е свирил.

— Няма да се справя с прослушването пред майстер Антониус, Лизл. Не мога да го направя.

Прегърнах го мълчаливо. Усетих колко слабичък и крехък е той. Костите и на двама ни бяха тънки като на пиле, но аз бях здрава и пълна с живот, докато брат ми беше деликатен по природа. Като бебе бе изкарал скарлатина в много по-тежка форма от Кете и мен и оттогава много често вдигаше температура или имаше треска.

— Страх ме е — прошепна той.

— Шшт — помилвах аз косата му. — Ще се представиш чудесно.

— Ти трябваше да си на мое място, Лизл — не спираше той. — Ти да се явиш пред майстер Антониус. Не аз.

— Стига. Виртуозът си ти. — И това беше самата истина. Когато папа ни преподаваше уроците по цигулка, изпълнението на Йозеф искреше. Аз бях композитор, а не изпълнител.

— Да, но ти си гениалната — въздъхна Йозеф. — Ти си творец, а аз съм само цигулар.

Очите ми се напълниха със сълзи. Не минаваше ден, без брат ми да ми каже колко добра е музиката ми, но от това не ми ставаше по-леко.

— Спри да се криеш — настояваше Йозеф. — Заслужаваш да те чуят. Светът се нуждае от музиката ти. Не може да си толкова егоистична и да я пазиш само за себе си.

Можеше и още как, но не беше само от егоизъм. Не бях достатъчно образована, достатъчно опитна, достатъчно талантлива. За мен беше по-лесно… по-сигурно да се крия зад Йозеф. Брат ми бе в състояние да превърне дивото ми въображение в красива градина — добре оформена, без остри ъгли, и да го представи пред света като изкуство.

— Нямам намерение да пазя музиката само за себе си — уверих го аз. — Един ден ти ще я изсвириш.

Открай време беше така: чрез него музиката, звучаща в главата ми, можеше да бъде чута. Аз бях цигулката, а той — лъкът. Бяхме лявата и дясната ръка на един пианист. Аз щях да пиша нотите, а той да ги свири пред света. Така щеше да е винаги.

— Не, не — поклати той глава.

Ядосах се, а и не само това, заля ме чувство на безсилие и завист. Йозеф можеше да има всичко тъй силно желано от мен, стига само да му се отдадеше възможност. А той имаше тази възможност. Нещо, за което не можех и да мечтая.

Усетил промяната в настроението ми, брат ми протегна ръце и ме прегърна силно.

— О, Лизл! Съжалявам. Наистина съжалявам — прошепна той до рамото ми. — Ужасен съм. Знам, че се държа като егоист.

Гневът ме напусна, почувствах се изцедена и без сили. Не брат ми беше ужасен човек, а аз. Аз, защото му завидях за тази възможност, която се дава веднъж в живота, а аз никога нямаше да я имам.

— Не си себелюбив, Зеперл — уверих го аз. — От всички, които познавам, ти си най-малко себелюбив.

Йозеф се загледа през прозореца на стаята си към гората, обгръщаща странноприемницата ни от всички страни. Слънцето залязваше и хвърляше огнени отблясъци наоколо. Брат ми разсеяно прокара пръсти по магаренцето на инструмента си — „Гуарнери“, една от малкото останали ни скъпи цигулки, след като папа продаде другите на хер Каел, за да изплати дълговете си. „Амати“, „Щайнер“ и „Страдивариус“ отдавна вече не бяха наши.

— Представи си — обади се той по едно време, — че си пожелая нещо и то се сбъдне?

— Какво, например?

— Да стана най-великият цигулар на света. — Пръстът му продължи по единия от елфовете, сетне мина към шийката и спря на охлюва. Създаден по подобие на формата на женското тяло, охлювът е една от най-необикновените части на инструмента. Не че жената е нещо необикновено, а че лицето й е предадено с изражение на агония. Или пък екстаз. Така и не можеш да си сигурен. „Звуците да са така красиви, че дори ангелите да заплачат.“

— Желанието ти е изпълнено — усмихнах се аз. Но думите сякаш заседнаха в гърлото ми. Да можеха желанията ни да имат силата да се сбъдват. Спомних си как като малки с Кете седяхме една до друга в черквата на твърдите пейки, допрели кокалестите си колене. Гледах златистите коси на сестра ми, осветени като ореол от слънцето, и мечтаех, не, молех се, някога да съм красива като нея.

— Точно от това се боях — прошепна Йозеф.

— Но защо? Страхуваш се от божия си дар ли?

— Бог няма нищо общо с това — съвсем сериозно отбеляза той.

— Йозеф! — възнегодувах аз. Не ходехме с ентусиазъм на черква, но Бог и присъствието му бе част от ежедневието ни, подобно на миенето на лицето сутрин. Да отречеш ролята му така категорично си беше богохулство.

— Ти най-добре би трябвало да го знаеш, Лизл. Нали не мислиш, че музиката ни идва от господ Бог? Тя идва отдолу. От него. От Господаря на Долната земя.

Брат ми нямаше предвид Дявола. Винаги съм знаела, че Йозеф вярва — вярваше и на Констанце, и в Горския цар. Повече от папа. Повече и от мен. Но нямах представа, че вярата му е така силно вкоренена.

— Как иначе ще си обясниш защо изпитваме такъв възторг и свобода, когато свирим двамата?

Дали пък Йозеф не беше омагьосан? Бог, Дяволът и Горския цар бяха по-значими фигури в живота му, отколкото си бях представяла. Йозеф бе по-чувствителен от Кете и мен към заобикалящите го настроения и емоции. Точно това го правеше толкова добър, направо съвършен интерпретатор. Това бе причината да свири с такова вдъхновение, яснота, агония, екстаз и копнеж. Страхът. Страх и вдъхновение, и божествена промисъл — всичко заедно.

— Чуй ме — сериозно започнах аз. — Страстта, която изпитваме, не е грях. Тя е благословия. И не може да ти бъде отнета. Тя е в теб, Зеперл, част от теб. Носиш я в себе си и ще я носиш цял живот, без значение къде се намираш.

— Ами ако не е благословия? — прошепна Йозеф. — Ако е дар, за който трябва да платиш?

Мълчах. Не знаех какво да отговоря.

— Знам, че няма да ми повярваш — тъжно заключи той. — Самият аз трудно го осмислям. Имам един сън и той ми се явява на части нощи наред. Сънувам как висок, елегантен непознат идва при мен.

Йозеф извърна глава и макар в стаята вече да бе тъмно, усетих, че страните му пламват. Брат ми никога не беше споделял с мен романтичните си предпочитания, но аз го познавах най-добре от всички. Знаех и го разбирах.

— Непознатият слага ръка на челото ми и казва, че винаги ще нося музиката на Долната земя с мен, стига да не напускам това място. — Йозеф извърна отново очи към мен, но сякаш не ме виждаше. — Роден съм тук и тук ще умра.

— Не говори така — възразих аз. — Не смей да говориш такива неща.

— Не вярваш ли в това? Кръвта ми принадлежи на тази земя, Лизл. Твоята — също. Черпим вдъхновение от нея, от пръстта, по която стъпваме, така, както дърветата черпят сили от гората. Как бихме продължили без това? Как ще продължа да свиря, когато душата ми остава тук, в Дъбравата на гоблините?

— Душата ти е тук, Зеперл — докоснах гърдите му с ръка. — Ето тук. От тук идва музиката ти. А не от земята. Не от дърветата навън.

— Не знам. — Той скри лице в дланите си. — Страхувам се. Страхувам се от сделката, която сключих с непознатия насън. Сега разбираш защо се плаша толкова много да замина.

Разбирах, но не по начина, за който говореше брат ми. Виждах страховете му и какви демони го завладяват. За разлика от Кете и мен, Йозеф не познаваше нищо друго, освен нашето малко ъгълче от Бавария. Нямаше представа какви удоволствия предлага светът, какви гледки, звуци и хора можеше да срещне. Не исках брат ми да стои затворен у дома, в Дъбравата на гоблините, впит в полата на Констанце. Или в моята. Исках да отиде и да живее свой собствен живот, колкото и да ми бе трудно да го пусна.

— Ела. — Изправих се и седнах на пианото. — Нека посвирим. Забрави за неволите ни. Само ние двамата, mein Briderchen^[1]. — По-скоро усетих усмивката му. Настаних се на стола и започнах с проста, повтаряща се фраза.

— Имаш ли нужда от светлина? — попита Йозеф.

— Не, така е добре. — Знаех къде е всеки клавиш. — Нека си поседим в тъмното и да посвирим. Нищо познато. Нищо, което знаем наизуст. Ще ти подавам хармонията, а ти ще импровизираш.

Чух лекия звън на струните, докоснали кутията на инструмента, докато Йозеф вадеше цигулката от калъфа, последван от звука на прокарването на лъка върху колофона. Чух как намества цигулката под брадичката си, допира лъка до струните и започна да свири.

Времето минаваше, а ние с брат ми направо се забравихме в музиката си. Импровизирахме на базата на познати фрази от сонатите, които знаехме наизуст, после плавно преминахме към пиесата, която Йозеф щеше да свири пред майстер Антониус. Папа се беше спрял на соната от Хайдн въпреки предложението ми за Вивалди, любимият композитор на Йозеф. Според папа той бил твърде озадачаващ. Хайдн — известен и одобряван от критиците — беше най-малко рискованият избор.

Постепенно завършихме.

— По-добре ли се чувстваш? — попитах аз.

— Нека само още нещо — помоли брат ми. — Ларгото от „Зимата“^[2] на Вивалди.

Магията на музиката, в която бяхме потопени, бе изчезнала. Кете ме обвиняваше, че обичам Йозеф повече, но не Йозеф обичах повече, а музиката. Обичах сестра си, колкото и брат си, ала музиката обичах повече от всичко.

— Трябва да вървим — напомних аз. — Публиката те чака. — Затворих капака на пианото и се изправих.

— Лизл.

Нещо в гласа на брат ми ме накара да спра.

— Кажи.

— Не ме оставяй сам — прошепна той. — Не и през тази дълга нощ.

— Няма да бъдеш сам — прегърнах го аз. — Никога няма да си сам. Винаги ще съм с теб поне духом, ако не физически. Разстоянието няма да има никакво значение. Ще си пишем писма. Ще споделяме музиката си на хартия, с мастило и кръв.

Той мълча дълго.

— Дай ми нещо малко тогава — промълви той най-сетне. — Някаква кратка мелодия, за да помня обещанието ти.

Изтананиках няколко ноти. Спрях за миг, за да ми каже встъпителните акорди.

— Мажорен септакорд — рече лаконично той. Лицето му се изкриви в гримаса. — Типично начало за теб.