С. Джей-Джоунс
Зимна песен (29)

9
Романс в до мажор

Усетих лъч светлина върху лицето си. Огледах се и в първия миг не можех да разбера къде съм. Засенчих очи с ръка. Над леглото на Горския цар висеше огледало с посребрен гръб и на него се виждаше непознат град. Градът беше малък, разположен под висок връх. На самия връх с прозорци към града бе кацнало абатство. Свещеник наблюдаваше масите долу. Моето огледало ми показваше Дъбравата на гоблините, моето съкровено място. Дали пък това тук не беше съкровеното място на Горския цар?

Слънцето бе високо на небосклона в света горе. Моят съпруг дишаше равномерно и тихо до мен. Бяхме заспали прегърнати, но след това очевидно се бяхме разделили — всеки в своята част на леглото. Деляха ни само купчина завивки. Бяхме се докосвали по възможно най-интимен начин, но все още никой от нас не искаше да е твърде дълго в близост с другия.

Под одеялото от Горския цар се виждаше само разрошената му коса и едно голо рамо, почти нищо друго. Аз бях гола, чувствах се натъртена, между краката ми имаше кръв. Внезапно ме обзе желанието час по-скоро да се махна оттук, да се прибера в стаята си, да се почистя и да съм сама. Споменът за преживяното през нощта се върна в съзнанието ми и усетих приятно парене в слабините. Удоволствието обаче бе придружено от силна болка. Имах нужда да остана сама и да събера мислите си.

Бавно и предпазливо слязох от леглото и започнах да се привеждам в ред. Горския цар не мърдаше. Спеше блажено като бебе след дълга нощ, прекарана в плач, и си спомних сълзите му върху кожата си. Не можех да го погледна след това, тези сълзи бяха като петна върху душата ми. Бях го докосвала, бях го опознала до най-малка подробност, но тези сълзи ме накараха да се засрамя.

— Искам да съм в ровницата си — изрекох тихо.

Само миг и се озовах в стаята до пианото ми. Краката ми трепереха и коленете дори ме заболяха, удряйки се едно в друго. Съзнанието ми беше някак замъглено и дори болката в краката идваше отдалеч.

Това бе първата ми брачна нощ. Истинската ми брачна нощ.

Светът се беше променил. Аз се бях променила. Горския цар бе влязъл в подредения ми свят и разбъркал нещата вътре. Сега трябваше да събера парчетата и да ги слепя в някакво подобие на онова, което познавах. Животът ми вече се делеше на две половини. Преди и След.

Лизл и Елизабет. Бях Лизл до момента, когато се озовахме в прегръдките си, когато се отнесох милосърдно с Горския цар, а той ме избави от срама ми. Тръгнах си от нашата среща като Елизабет. Опитвах се да определя границите на моята нова самоличност, да се погледна отстрани.

На дневна светлина стаята ми изглеждаше различно. Големите огледала, окачени на едната стена, създаваха илюзията за огромни прозорци, през които струи светлина от света горе. Забелязах крепост на върха на хълм над река и червено-бяло знаме, което вятърът подемаше от време на време.

Залцбург. Снегът продължаваше да се стели, но светлозелените нюанси на река Салца просветваха между клоните на дърветата. Първите признаци на пролетта. Усмихнах се.

Седнах на малката пейка пред пианото и сложих пръсти на клавиатурата. Голямо бреме се бе смъкнало от раменете ми, душата ми се беше освободила от разяждащ срам. Ала свободата ме плашеше и не знаех как да продължа. Все пак ударих няколко акорда в до мажор, след което ги разгърнах в арпежи. Нещо познато и сигурно.

От акордите и арпежите минах към гами. Свирех напосоки, все едно размишлявах. Своеобразна молитва. Постепенно съзнанието ми влезе в ритъм и ред, спомените и мислите, ясни и чисти, започнаха да се подреждат по рафтовете. Щом пръстите ми се раздвижиха достатъчно, посегнах към сватбената си рокля на закачалката до инструмента и я разгърнах върху капака. Най-сетне бях готова да продължа.

Никакво срамежливо колебаене повече. Никакви безцелни драсканици. Исках да се върна към своята музика — груба и неизгладена, и да я превърна в нещо, което си заслужава да бъде изсвирено.

Започнах да композирам.

Потопих пачето перо в мастилото и нахвърлих основната тема на лист нотна хартия. Записах и някои идеи за акомпанимента, темпото и разни други. Щом се уверих, че съм извадила всичко важно от написаното върху сватбената ми рокля, я пуснах на пода. Роклята бе изпълнила задачата си.

Нямам представа как композиторите Хайдн, Моцарт или Глук, или Хендел, или който и да било от тези, чиито произведения бях свирила като дете, са писали пиесите си, но при мен музиката не се лееше като диктовка от Всевишния. Говореше се, че Моцарт никога не е имал чернови, всичко записвал направо на белия лист.

Не беше такъв случаят с Мария Елизабет Ингеборг Фоглер.

Всяка нота, всеки акорд, всяка фраза бе плод на сериозен труд, на преглед и редакция. Разчитах пианото да ми подскаже коя нота ми е нужна, каква инверсия да използвам. Не бях Йозеф, на него винаги му бяха под ръка познанията. Аз трябваше да пробвам и изсвирвам всичко в главата си.

Този труд ми харесваше. Тази работа беше моя и само моя.

Не мина много и пръстите ми, и клавишите вече бяха омазани с мастило. Изобщо не се смутих. Чувах единствено музиката в главата си. За първи път в работата ми нямаше нищо от Йозеф, нищо от папа, нищо от критичните гласове, които звучаха като присъда или като страх. Бяхме само аз и музиката ми.

Усетих, че в стаята има още някого.

Бях работила близо час, но долових присъствието му едва през последните няколко минути. Това присъствие навлизаше бавно, много бавно в съзнанието ми, сякаш зародило се от собствените ми мисли или като сън. Много трудно отделях себе си от Горския цар. Вдигнах глава.

Горския цар стоеше на прага между неговата спалня и стаята с пианото. Сега вече имаше връзка между неговите и моите покои. Беше облечен семпло и приличаше по-скоро на обикновен селянин. Ако имаше и шапка, положително щеше да я върти смутено между пръстите си. Колебаеше се дали да прекрачи прага, очевидно очакваше разрешението ми. Трудно ми бе да разгадая изражението му. Поизкашля се и най-сетне попита:

— Ти… добре ли си, царице моя?

Толкова официално? Обикновено ме наричаше скъпа моя, изречено по типичния за него саркастичен начин, или пък Елизабет. Винаги Елизабет. Само той ме наричаше така и исках отново да съм Елизабет за него.

— Добре съм, благодаря ви, майн хер. — Благодарение на обръщението ми дистанцията между нас стана двойно по-голяма. Толкова ми се искаше да хвърля мост над нея, но нямах представа как. Само преди часове бяхме толкова близки. Колко още можеш да се оголиш, след като си разкрил абсолютно всичко?

Щом погледите ни се срещнаха, той отклони своя. Странно — да хвана съпруга си неподготвен в момент, когато ме наблюдава с огромно възхищение. Възхищение. За мен. Имах усещането, че съм се разходила съвсем гола. Всъщност той вече ме бе виждал без дрехи. Мислите ми мигновено се озоваха в обичайното си място — пълната бъркотия.

— От колко време си тук? — Въпросът ми прозвуча като обвинение.

— Достатъчно дълго — бе краткият му отговор. — Имаш ли нещо против?

Лизл би имала.

— Не — отвърнах аз. — Заповядай, седни.

Той кимна сдържано със съвсем лека усмивка. Както обикновено острите зъби проблеснаха, но този път не ми се видя ха толкова злокобни. Настани се на креслото, облегна се и затвори очи, а аз продължих да се занимавам с произведението си.

Съвършено друга близост цареше между нас. Той беше в мен, част от мен и телом, и духом. В началото си мислех, че го допускам в съзнанието си, но после разбрах, че той вече е там. Даваше предложения тук, правеше корекции там и всичко беше съвсем на място — дори след време гласът му стана мой. Когато композирах в присъствието на Йозеф, подхвърлях идеята, а той я обработваше и й придаваше завършен вид. С Горския цар музиката ми беше нещо, което моделирахме заедно, също както през детството ни.

Едва сега спомените от онова време нахлуха в съзнанието ми, сякаш ги бях освободила и те ме заливаха като вълна. Пометоха всички паяжини на срам и разочарование, приятелството ни изгря в съвършено нова светлина. Бяхме танцували заедно в Дъбравата на гоблините, бяхме пели и съчинявали. След като завършех някоя пиеса, тичах при Горския цар, за да я споделя с него. До момента, когато баща ми ми каза да порасна.

Съжалявам, помислих аз. Съжалявам, че ти измених.

Ръцете ми потрепериха върху клавишите. Горския цар отвори очи.

— Всичко наред ли е?

Усмихнах му се съвсем искрено. Изпълни ме топлина — нежно, гъделичкащо чувство. Мина доста време, преди да си дам сметка какво е щастие. Бях щастлива. Дори не помня кога за последен път съм била щастлива.

— Какво? — Внезапно бе станал срамежлив.

— Няма нищо — усмихнах се още по-широко.

— При теб винаги има нещо. — Той отговори на усмивката ми и тя бе толкова мила, че ме заболя. Изглеждаше години по-млад. Беше онзи младеж с нежния поглед, без следа от Ерлкьониг по лицето.

— Понякога ми се иска да не ме познаваш толкова добре — поклатих аз глава.

Той се засмя. Сърдечно. Атмосферата между нас се промени, някак натежа. Продължихме да работим, потънали в мълчание, музиката леко ни полюшваше.

Завърших темата и разговорът ни за пиесата съвсем приключи.

— Красиво е — промърмори Горския цар. — Изключително е. По-велико от божествено, че и отгоре. Също като теб.

Изчервих се и извърнах глава, та той да не види смущението ми.

— Можеш да промениш света на музиката — продължи той. Можеш да промениш целия свят горе, ако… — замълча.

Ако какво? Ако публикувам сътвореното? И успея да преодолея бариерата на името си, на пола си, на това, че съм мъртва? Последното увисна между нас като невидимо и непреодолимо препятствие. Няма как да променя развитието на музиката. Ще умра тук нечута, незапомнена. Тази несправедливост заседна в гърлото ми като буца, горчива като жлъчен сок.

— Вероятно, стига светът горе да е готов за мен — безгрижно отбелязах аз. — Страхувам се обаче, че не съм достатъчна, а напротив — ще им дойда твърде много.

— Ти, скъпа моя, си повече от достатъчна.

Комплимент от устата на друг със сигурност щеше да прозвучи като закачка, макар и плаха, а вероятно и като нещо повече. Приятно чувство, от което да се почувствам поласкана, а после да съм готова да си легна с този, от когото го чувам. Гости в странноприемницата бяха подхвърляли подобни ласкателства дори на обикновено момиче като мен. Но не мисля, че Горския цар имаше намерение да ме ласкае. В неговите уста думите звучаха като чистата истина. Бях повече от достатъчна. Повече от границите си, повече от адекватна, просто повече.

— Благодаря. — На мое място Кете щеше да отговори на комплимента с кокетно намигване или с подходяща дума. Но аз не бях Кете. Бях обикновена, невзрачна и пряма — Лизл. Не Елизабет. Обикновена, сериозна, пряма и талантлива Елизабет. Приех думите му като подарък, каквито бяха, и за първи път ги приех без болка.

След много време — минути, часове — първата част на започнатото като соната „Първа брачна нощ“ беше завършена. Въпреки яростта и гнева в нея реших да бъде в до мажор. Исках да я изсвиря, за да я чуя като цяло и да се опитам да подобря акомпанимента.

Инстинктивно потърсих Йозеф, ала брат ми не беше до мен.

Прониза ме остра болка, сякаш някой заби кама в гърдите ми. Притиснах длан, за да притъпя болката, и бях сигурна, че отдръпна ли я, непременно ще видя кръв.

— Елизабет! — спусна се към мен Горския цар.

Трябваше да мине минута, докато се съвзема достатъчно, за да си поема дъх и да отговоря.

— Добре съм, добре съм. — Освободих се от ръцете, които искаха да ме успокоят, а той само се усмихна. — Най-обикновен пристъп. Ще мине.

Лицето му остана непроницаемо, неясно и загадъчно също като неговите поданици гоблините.

— Време е да си починеш.

— Не, не още — поклатих аз глава. — Нужно ми е да чуя това в неговата цялост. Просто ми липсват още две ръце.

— Дали… — изражението му се разведри. — Дали пък аз не бих могъл да ти помогна?

Вдигнах изненадано очи. Той побърза да извърне глава.

— Няма значение. Просто ми мина през ума. Забрави. Не исках да те засегна…

— Да.

Той спря и вдигна глава, срещайки погледа ми.

— Да, можеш. Моля те — допълних аз, виждайки, че той не вярва на ушите си. — Ще бъде чудесно да чуя изпълнението на цигулка.

Известно време не откъсвахме очи един от друг. Той само мигна.

— Желанието ти е заповед за мен, Елизабет — усмихна се той. — Отдавна съм наясно, че имаш власт над мен.

Елизабет, отново бях Елизабет и начинът, по който произнесе името ми, събуди в мен онзи копнеж.

— Както кажеш, Елизабет — потвърди той, този път по-нежно. — Както кажеш.