Джанин Фрост
Принц на нощта (9)

Глава 9

Думата „къща“ изобщо не можеше да опише сиво-бялата сграда. Буквално трябваше да отметна глава назад, за да мога да видя покрива й. Беше на поне четири внушителни етажа, плюс още допълнителни нива върху триъгълните кули, които се издигаха на всеки от ъглите. Постройката беше покрита с прекрасна резба — от сложната плетеница по балконите пред огромните прозорци до каменните гаргойли, които се взираха свирепо в нас, кацнали нависоко. Ала те не бяха единствените стражи, охраняващи това готическо място: поне дузина души бяха разположени на различни места около къщата, някои от тях така неподвижни, че на пръв поглед можех да ги взема за статуи.

По-поразителна от височината на постройката беше нейната дължина. Не бях сигурна къде свършва дясната й част, тъй като редица величествени вечнозелени дървета препречваха погледа ми, ала вляво от мен тя се разстилаше върху площ, където можеше да се вмести цяло футболно игрище. Висока каменна стена с охранителни кули, в които имаше часовои, опасваше двора. Отвъд нея и заобикалящата я гора, се издигаха високи сиви планини — естествена бариера, която придаваше още по-внушителен вид на мястото.

Нищо чудно, че Чакала не искаше да предприеме нищо, докато Влад е тук, помислих си, занемяла от страхопочитание. Това не беше къща, а истинска крепост.

— Лайла? — Гласът на Влад привлече вниманието ми. Той гледаше босите ми крака, без дори да си даде труда да скрие усмивката си. — Не искаш ли да влезеш, преди да си измръзнала?

Проследих погледа му, сякаш се нуждаех от потвърждение, че наистина стоя боса върху заледената земя. Поразена от великолепието пред себе си, бях забравила за студа, ала сега острите иглички на болката се впиха в стъпалата ми.

— Идвам — заявих веднага.

Огромна двукрила врата се отвори и Влад прекрачи прага, кимвайки на мъжете, които му се поклониха, докато минаваше. Този път раболепният жест не ми се стори неуместен — всеки, живеещ в място като това, би очаквал да му се кланят. Мамка му, та то беше по-голямо от някои кралски палати, които бях виждала по телевизията.

Последвах го, оглеждайки се наоколо като дете. Намирахме се в огромно фоайе с тавани, украсени с изящни греди, фрески и гербове. Вдясно таванът се снижаваше и се превръщаше в куполовидно стъкло, под което имаше зимна градина с растения и цветя, пръснати около столове, дивани и един мраморен фонтан.

Влад мина покрай градината и аз го последвах, зървайки за миг още по-великолепни стаи, докато вървяхме по главния коридор. Най-сетне той спря пред стълбище, по-широко от караваната, в която живеехме с Марти.

— Максимус ще те заведе в стаята ти.

Не бях усетила русокосият шофьор да върви зад нас, ала той се появи още преди да бях мигнала, така че не можеше да е бил много далеч.

— Почакай. Марти тук ли е? Искам да го видя.

Влад беше обещал да не го убива, но ако по пътя насам другият вампир му бе сторил нещо?

— Ще го изпратя в стаята ти, след като си вземеш душ и се нахраниш — заяви той без колебание.

Заля ме облекчение. За да звучи толкова сигурно, несъмнено се бе уверил, че Марти е пристигнал жив и невредим.

Той се обърна и понечи да се отдалечи, но още едно „Почакай!“ от моя страна го накара да спре.

— Аз, ъъъ… не мога да се изкъпя, преди да съм освободила излишното си електричество — обясних, като свих рамене. — Предполагам, че не ти се намират гръмоотводи?

— Ще ти набавя — отвърна Влад и дойде по-наблизо. — Дотогава използвай мен.

— Мога да намеря нещо друго — взех да увъртам аз.

Веждите му подскочиха.

— Настоявам.

При тази дума той сграбчи ръката ми, а медните му очи се взряха в моите, заглушавайки следващото ми възражение още преди да съм го изрекла. Беше толкова близо, че почти можех да почувствам необичайната топлина на тялото му. Виж, горещината, излъчваща се от ръката му, бе съвсем истинска. Тя сякаш се плъзна под кожата ми, разбуждайки спомена за прегръдката му, за това, какво бе да усещам топлото му кораво тяло, долепено плътно до моето.

Прокашлях се, за да пропъдя неочакваното стягане на някои части ниско в тялото ми. Това, че той ме потупа лекичко, като че ли очакваше отговор, не само че не помогна, ами изпрати още една приятна тръпка по тялото ми.

— Сигурен ли си?

За да подейства, трябваше да отцедя всичкото електричество от себе си и макар че Влад имаше устойчивост към огъня, можеше да го заболи.

Той се приведе към мен и дългата му коса докосна лицето ми. Допирът на тези тъмни кичури не би трябвало да ми се стори като възпламеняваща милувка, но стана точно така и аз отново се наругах заради странната реакция, която той предизвикваше в мен.

— Никога не правя нещо, ако не съм сигурен.

Беше снижил глас, пръстите му ме уловиха малко по-здраво. Неволно изпратих струя електричество към него, ала той явно нямаше нищо против. По устните му бавно се разля усмивка.

— Още.

В меко изречената дума се криеше предизвикателство, сякаш искаше да види дали ми стиска да отприщя цялото напрежение, заключено в тялото ми. Все още недоумявайки защо близостта му ми действа по този начин, аз си поех дълбоко дъх и освободих електричеството, което бях удържала досега. То изригна от мен със страшен напор, от който земята под краката ми би се разтреперила, ала Влад го пое, без дори да трепне. Единствено изумрудените искри в очите му говореха, че усеща каквото и да било. Аз бях тази, която се олюля, леко замаяна от освобождаването на толкова много енергия за толкова малко време.

— Аз… мисля, че е достатъчно — казах най-сетне, а гласът ми беше изтънял от внезапното подкосяване на краката. Обикновено не се чувствах така след освобождаването на излишното напрежение. Може би се дължеше на това, че не бях яла от два дена.

Влад ме погледна изпитателно, без да помръдва.

— Ще се справиш ли със стълбите, или се нуждаеш от помощ?

Коленете ми все още бяха омекнали и макар перспективата отново да се озова в горещата му прегръдка да бе опасно съблазнителна, нямаше да допусна да ме отнесат в стаята ми, сякаш бях плячка, спечелена на война.

— Добре съм.

Той пусна ръката ми, направи крачка назад и кимна на Максимус.

— Приготви й нещо за хапване веднага щом я заведеш до стаята. — След това се обърна към мен и добави: — Ще се видим на вечеря.

Подпирайки се на парапета за равновесие, аз последвах Максимус по витото стълбище. Трийсет, взети с усилие, стъпала по-късно, най-сетне достигнахме една площадка и — за мое облекчение — вместо да продължи нагоре, Максимус свърна настрани. Може би страдах от промяната в часовата разлика, съчетана с емоционален срив, причинен от стреса през последните два дни.

До площадката имаше всекидневна с дървена ламперия, а през прозорците, които заемаха по-голямата част от едната стена, се разкриваше изглед към гората и планините. От насрещния край на това прекрасно помещение тръгваше дълъг коридор и аз едва потиснах желанието да докосна стените, за да проверя дали наистина са покрити с кадифе.

Максимус отвори третата врата в коридора и се отмести, за да мога да вляза. Опитах да си придам равнодушен вид, когато установих, че тази стая бе също толкова пищно обзаведена, колкото и останалата част от къщата. Първоначално се бях надявала, че на Влад няма да му отнеме много дълго да открие онзи, който бе наредил на Чакала и останалите да ме отвлекат… при положение че беше прав и че зад заговора наистина стоеше някой друг. Ала сега мисълта, че издирването може да се проточи няколко седмици, изведнъж престана да ме тревожи. Не биваше да свиквам с подобен лукс, защото след като всичко свършеше, щеше да се наложи да се върна към съществуването си на ръба на бедността, но докато това станеше… животът бе твърде кратък, за да не се насладя на неочаквания си късмет.

— Невероятно е — казах на Максимус, който сякаш чакаше да види дали съм доволна от стаята.

— Радвам се, че одобряваш — отвърна той. Официалното му държание контрастираше със страховития му вид и прямия поглед. Максимус беше с поне трийсет сантиметра по-висок от моите един и седемдесет, а първата мисъл, която извикваше у мен с яките си мускули и суровите черти, беше „плашещ телохранител“, а не „благонравен иконом“. Но пък коя ли бях аз, за да го съдя?

— Ще намериш чисти дрехи в гардероба — продължи той. — Освен това електрическата инсталация в тази стая беше преправена, така че да се задейства само с глас. Включи се — нареди той и наистина нощните лампи и стенните аплици начаса светнаха.

Бях поразена.

— Но как…

След това спрях. Влад.

Не само че бе изпълнил обещанието си да ми осигури дрехи, но и бе успял да промени електрическата инсталация на стаята, тъй като без ръкавицата си не можех да докосна даже ключа за осветлението, без да предизвикам късо съединение.

Максимус почака, за да види дали ще довърша изречението си. Когато не го сторих, той продължи, сякаш изобщо не бях проговорила.

— Можеш също така да кажеш „по-слабо“ или „изключи се“, когато искаш да си легнеш. Вечерята се сервира в девет часа в главната трапезария на първия етаж. Искаш ли да ти покажа къде е?

— Не, май си спомням, че я видях, докато идвахме — отвърнах, все още слисана от този мил жест от страна на Влад.

— Тогава ще те оставя. Обядът ще бъде донесен в стаята ти много скоро, но ако междувременно се нуждаеш от нещо, просто дръпни този шнур.

Той ми показа какво има предвид, като подръпна един пискюл, който висеше близо до вратата. Не чух нищо, но му повярвах, че действа.

— Благодаря ти — казах, чувствайки се така, сякаш би трябвало да му дам бакшиш. Не че бих могла да го сторя — портмонето ми беше във Флорида.

Той наклони глава на една страна.

— За мен е удоволствие.

Почаках, докато затвори вратата след себе си, преди да отида в банята. В нея имаше стъклена душ-кабина, достатъчно голяма за двама души, огромна вана, в която почти можех да плувам, както и куп други удобства.

Бях си мечтала за един хубав душ, но мисълта да се потопя във ваната и да прогоня от тялото си всяка следа от болка, ме накара да променя решението си.

— Светлина! — наредих, а после пуснах водата с лявата си ръка.