Джанин Фрост
Принц на нощта (38)

Глава 38

Все още претърсвах къщата на Толвай, за да видя дали няма да открия с кого е в съюз, когато първият прозорец се пръсна на парчета. Бях преживяла достатъчно, за да не се заблуждавам, че е просто случайност, затова се втурнах към Максимус и Шрапнел. Само за няколкото секунди, които ми трябваха, за да ги видя в преддверието, къщата вече беше под пълна атака.

Парчета стъкло се разлетяха навътре под напора на вампирите, нахлули през тях, връхлитайки от всички страни върху двамата мъже във вестибюла. Гърмежите от автоматично оръжие, разнесли се отвън, ме накараха да се хвърля на пода. Щом се озовах на земята, замръзнах, чудейки се дали трябва да се опитам да им помогна, или така само ще им преча. Решението ми беше взето изведнъж, когато най-неочаквано някой ме сграбчи изотзад, стисвайки дясната ми китка в желязна хватка. Който и да бе той, от устните му се откъсна ругатня, когато електричеството ми се вля в него. За съжаление, не можах да го ударя както трябва. Не можех дори да се свържа с Влад и да му кажа за нападението, защото ръката ми беше обездвижена.

А после един глас със силен акцент каза:

— Стига си се съпротивлявала! Жилегай ми нареди да те защитавам.

Толвай. Не някой от хората му заговорничеше с Жилегай. А лично той. Нищо чудно, че Жилегай бе отстъпил толкова лесно, когато отказах да му обясня къде се намирам. Толвай не се беше махнал, защото бе бесен, че претърсват къщата му, а за да съобщи на Жилегай за неочакваното ни посещение. Ето откъде бе разбрал къде да нападне. Когато го видях да прави нещо над онзи айпад, навярно беше организирал атаката.

Толвай ме повлече по стълбите и ме напъха в дрешника на една стая на втория етаж. Междувременно шумът от битката продължаваше. От виковете и от начина, по който стените и подът се тресяха, разбрах, че Жилегай е изпратил многочислена сила. Максимус, Шрапнел и останалите стражи бяха обречени. В очите ми пареха сълзи, ала отказвах да се изправя пред врага си разплакана. Зачаках, надявайки се, че Толвай ще охлаби хватката си около китката ми достатъчно, за да мога да направя нещо, но той не го стори.

Виковете и трусовете най-сетне престанаха и тишината, която ги последва, ме удави в прилив на ужас. Дали Максимус и Шрапнел все още бяха живи? След това нечий глас каза нещо, естествено — не на английски. Толвай отвърна на същия език и думите му прозвучаха облекчено.

— Какво? — попитах.

Той не отговори, което не ме учуди, но се отдръпна, сякаш това, че бе принуден да стои толкова близо до мен, му беше противно. Преди да успея да изпратя струя електричество в него или да се свържа с Влад, пред мен изникна зловещо позната фигура.

— Ето че отново се срещаме — измърка среброкосият вампир, който ме бе оставил да умра в горящия клуб.

Дори не видях юмрука му. Почувствах единствено експлозия от болка, която погълналият ме мрак бързо угаси.

Нямах представа колко дълго бях останала в безсъзнание, но когато се събудих, в устата си усещах химически вкус, а в китките и глезените ми се впиваха въжета. В което нямаше нищо учудващо. Виж, това, че главата ми не тупти от болка, ме изненада, поне докато не си припомних колко много от кръвта на Влад пиех напоследък. Това несъмнено ускоряваше възстановяването ми. Но не можеше да ми помогне срещу вледеняващия студ. Зъбите ми начаса затракаха, ала преди още някоя мисъл да бе успяла да ми мине през ума, започнах да си рецитирам текста на песента на „Райт Сед Фред“ „Твърде съм секси“. Вярно, не беше от осемдесетте, но повторена до безкрай, бе достатъчно дразнеща.

Когато се осмелих да отворя очи, не видях сиви циментови стени, Жилегай или Марти. Намирах се в нещо като обор или конюшня, откъм покритата със слама земя се носеше силен мирис на коне и бях гола, ако не се броеше жулещото одеяло, с което бях увита.

И освен това не бях сама.

Среброкосият вампир се бе изтегнал върху вратата на отделението, в което лежах, пазейки равновесие с лекота върху тясната ивица дърво. Усмивчицата, с която сведе поглед към мен, щеше да е достатъчна, за да ме накара да потреперя, дори да не зъзнех от студ.

— Някой друг ли очакваше? — попита той.

Едно-единствено Мамка му! се промъкна в главата ми, преди да го погреба под строфи за това, как съм твърде секси за ризата си… не че в момента носех такава. Само защото не го виждах, не означаваше, че Жилегай не е наблизо, заслушан в това, което става в главата ми.

— Всъщност да — отвърнах и гласът ми щеше да прозвучи съвсем гладко, стига зъбите ми да не тракаха. — Къде е Жилегай?

Среброкосият скочи от вратата, естествено — приземявайки се съвършено. Беше облечен подходящо за студеното време — дълго велурено сако над кремав пуловер и шоколадовокафяви панталони от рипсено кадифе. Ала онова, което привлече вниманието ми, бяха ръкавиците му. Беше надянал съвсем същите големи, работни ръкавици, които използвах и аз, преди Влад да ми поръча специално пригодения чифт. А освен тях в ръцете си държеше дървен чук и нож, който изглеждаше изработен от слонова кост.

Предишното Мамка му! бе повишено в По дяволите!

— Казала си на Жилегай, че си размислила и искаш да минеш на негова страна, но той все още не ти вярва — весело отвърна вампирът. — Докато не се убеди, че казваш истината, няма да допусне да се доближиш до него, в случай че се опиташ да повикаш Влад и да го нападнете.

Заповядах си да не показвам страх, ала сърцето ми сякаш беше слязло в петите.

— Как очаквате да повикам Влад, когато у себе си нямам нищо негово, чрез което да се свържа? И най-вече, как бих могла да убедя Жилегай в искреността си, ако не мога дори да се доближа до него?

Усмивката на вампира стана още по-широка и той подхвърли оръжията си във въздуха, преди отново да ги улови.

— Ето къде се намесвам аз.

Точно отговорът, който бях очаквала… и от който се бях ужасявала. Дори се бе погрижил да избере инструменти за мъчение, изработени от дърво и кост, а не от стомана, която провеждаше електричество. А ако част от напрежението ми все пак успееше да се промъкне, ръкавиците щяха да го предпазят. В гърдите ми се настани отчаяние. Искала бях да се предам на Жилегай, за да му заложим капан, ала Влад бе отхвърлил плана ми с аргумента, че Жилегай няма да ми повярва и ще ме измъчва, за да изкопчи истината. И ето че се бе оказал прав.

— Да не си я докоснал! — изкрещя познат глас.

Огледах се наоколо, ала стените бяха толкова високи, че не можех да надникна в нито едно от другите отделения в конюшнята.

— Да, доведох и него — каза среброкосият. — Съмнявам се, че си особено корава, но веднъж вече ме изненада. Така че, дори да си в състояние да понесеш онова, което ще ти причиня, бас държа, че ще те прекърша с онова, което ще сторя с него.

— Защо просто не запалиш двата си фара и не използваш вампирския си хипнотизъм, за да разбереш дали не съм двоен агент? — сопнах се, решила да опитам друга тактика.

Той се изсмя.

— Защото Марти ми каза, че заради състоянието си редовно пиеш вампирска кръв. — Той потупа крайчеца на окото си. — Което означава, че тези няма да ти подействат.

Много добре го знаех и именно затова го бях предложила, с надеждата да го заблудя с отговорите си. Бях заложила на това, че Марти не им бе казал за нуждата ми да пия вампирска кръв, и ето че доверчивостта ми се бе обърнала срещу мен. Май всички рискове, които бях поела, се бяха обърнали срещу мен. Мощни тръпки разтърсваха тялото ми и изведнъж през главата ми мина зловещата мисъл, че от студа кръвта ми ще тече по-бавно, когато среброкосият започне да ме кълца.

Ръкавиците ми ги нямаше, а китките ми бяха вързани за два различни дървени стълба, но въпреки това все още можех да докосна дясната си ръка с върха на пръстите. Възможно най-незабелязано ги прокарах по хълмчето под палеца ми и нишката на Влад изскочи като пламък изпод пръстите ми, ала тя беше единствената. Среброкосият трябва да бе използвал собствените си ръкавици, за да ме пренесе дотук и да ме завърже.

Лошите новини идваха една след друга. Бях уверила Влад, че дори вързана и гола, ще успея да му кажа къде се намирам, но бях разчитала, че Жилегай ще ме отведе в собственото си скривалище. А не че ще бъда завлечена от неговия подчинен в някаква конюшня, където единственото, което можех да извлека от дървото под ръцете си, идваше от коне.

Вампирът смъкна одеялото от мен. Мястото не беше ветровито, ала въпреки това студът ми подейства като удар с юмрук. И преди това бях имала чувството, че замръзвам, но без нищожната помощ на одеялото тялото ми се затресе толкова силно, че въжетата около китките и глезените се впиха в кожата ми.

На гадняра или му харесваше да гледа как всяка част от мен подскача, или прелюдията към същинското мъчение страшно му допадаше. В очите му с цвят на метличина се появиха изумрудени пръски, докато ме оглеждаше.

— Откъде ли да започна? — зачуди се той на глас.

Марти отново закрещя, като ругаеше и се кълнеше, че ще си отмъсти, ако този тип ме докосне дори с пръст. Това сякаш още повече развесели другия вампир. Отчаянието ми стана толкова голямо, че ме задави. Вярно, можех да се свържа с Влад, но единственото, което бих успяла да му кажа, бе, че се намирам в конюшня. Дори не знаех дали все още съм в Румъния, нито пък колко дълго бях останала в безсъзнание, за да му дам поне някаква представа в какъв радиус да търси.

Ето какво става, когато решиш, че можеш да надхитриш някого, който е с векове по-стар от теб — подразни ме едно жлъчно вътрешно гласче. — След всичките ти големи приказки, и ти, и приятелят ти ще умрете, и не можеш да сториш нищо, освен да пищиш.

Майната ти, помислих в отговор и усетих как в мен се надига нещо твърдо като стомана.

Този мрачен вътрешен глас беше отговорен за най-ужасните ми грешки, като това, да издам изневярата на баща си — не от обич, а за да му направя напук, да си прережа вените и да се махна от семейството си, след като се оправих. Нямаше да му позволя и този път да направлява действията ми. Да, всичките ми планове се бяха провалили, значи, просто трябваше да си съставя нови. Вярно, можех и да умра, но щях да се боря докрай.

— К-к-как се казваш? — Зъбите ми тракаха толкова силно, че заеквах.

Той изсумтя.

— Опитваш се да спечелиш време, а? С мен няма да се получи.

— Н-н-не се опитвам да спечеля в-в-време, н-н-но ако ще м-м-ме измъчваш, би т-т-трябвало да си говорим на м-м-малки имена.

Той се изсмя. При други обстоятелства някой с неговите приятни черти, наситеносини очи и тяло на бегач би ми се сторил привлекателен, но никой не може да изглежда секси, когато се кани да те накълца на парченца, сякаш си сочна пържола.

— Рожденото ми име е Арон Разван, ала през последните три века се наричам… ъъъ… на английски ще бъде нещо като Ренд^[1].

Изобщо не се учудих, че си бе избрал подобен прякор. Никой главорез не би се нарекъл Венчелистче.

— Лайла Д-далтън — успях да кажа някак. Ако затреперех по-силно, нищо чудно някоя кост да изскочеше от ставата си.

Поредната весела усмивка.

— Е, Лайла, това ще боли, но ако открия, че не възнамеряваш да изиграеш Жилегай, ще те излекувам и ще те изпратя при него. — Усмивката му избледня, а очите му станаха напълно зелени. — Но ако наистина се опитваш да ни погодиш нещо, ще съжаляваш.

След това бледият нож от слонова кост се плъзна по рамото ми и аз разбрах, че Ренд е свършил с приказките.