Джанин Фрост
Принц на нощта (16)

Глава 16

— Лайла, чуваш ли ме?

Отворих очи и примигах. Лицето на Влад се материализира пред мен. Първоначално размазано, то постепенно дойде на фокус достатъчно, за да видя, че изглежда разтревожено.

— Хей! — казах, учудена от това, колко немощно звучи гласът ми.

— Ще се оправи ли? — чух да пита Бен.

— Всички да излязат — рязко отвърна Влад.

— Това беше грубо — промълвих аз. — И ще е хубаво, ако говориш с тях, преди да ги ухапеш. Въпрос на елементарна учтивост.

Той повдигна вежди, ала не каза нищо. Чух шум от стъпки, последван от затваряне на врата.

— Припаднах ли? — попитах, мъчейки се да си спомня какво се бе случило.

Бях се опитала да накарам Бен да не се срамува толкова заради някогашния си фетиш към Мини Маус, а после бях видяла нещо червено…

— Да. Освен това ти течеше кръв от ушите, но вече спря.

Думите му бяха отсечени, но в тях не се долавяха безцеремонните нотки, с които бе говорил на Бен. Понечих да седна, ала лицето му отново се размаза пред очите ми.

— Бавно — каза той и като ме улови за раменете, ми помогна да се надигна. След това мина зад мен, така че гърбът ми се облягаше на гърдите му.

— Недей. Цялата съм в пот и кръв.

— О, небеса! Не поти кръв — отвърна той насмешливо. Някак си успях да се усмихна. Ама че многознайко. — Да нямаш анемия?

Въпросът му ме изненада и аз сбърчих чело.

— Не мисля, но по очевидни причини отдавна не съм ходила на лекар.

Той улови ръката ми и преди да осъзная какво възнамерява да прави, пъхна изцапаните ми с кръв пръсти в устата си.

— Престани! — ахнах.

Другата му ръка се обви около тялото ми, притискайки ме до гърдите му — толкова здраво, че не бих могла да се отскубна дори ако имах всичката си сила. Така че не ми оставаше друго, освен да чакам, докато той бавно смучеше пръстите ми, а езикът му се провираше между пръстите ми, за да достигне и последната капка кръв.

— Нямаш анемия — заяви, след като най-сетне ме пусна и аз издърпах ръката си от устата му.

Все още бях разтърсена от това, което бе направил, и то не защото ми се беше сторило отблъскващо.

— Можеш да го разбереш така?

— Ще останеш изненадана какво мога да науча само като вкуся нечия кръв — отвърна той с нисък, мрачен глас.

Неволно потреперих, дала си сметка, че вратът ми е само на няколко сантиметра от устата му. Сякаш за да подчертае този факт, челюстта му лекичко ожули бузата ми.

Брадата му не е толкова остра, колкото изглежда, пробяга през главата ми. Всъщност… тя не драскаше и в онова видение…

— Мисля, че вече мога да се изправя — заявих и понечих да се дръпна, ала ръката му ме задържа и отново ме привлече към топлите му корави гърди.

— Стига си подскачала, няма да те ухапя.

— А вместо това ще оближеш кръвта от главата ми, така ли? — попитах и начаса се наругах.

Точно така — давай му нови идеи!

Не виждах лицето му, но почти усетих как се усмихва.

— Не, и това няма да направя. Случвало ли ти се е и преди?

Какво, да бъда държана против волята си от вампир? Разбира се, неведнъж, помислих ехидно.

— Лайла… — В гласа му се промъкна нетърпелива нотка.

Затърсих из спомените си, отхвърляйки случаите, когато ми се беше вило свят след падане по време на тренировка.

— Преди много години, горе-долу по времето, когато се запознах с Марти. Веднъж припаднах, докато изнасяхме представление. Той започна да ми приготвя някакви здравословни, но отвратителни на вкус шейкове и оттогава съм добре. Може би преди това не съм поемала достатъчно витамини или нещо такова…

Млъкнах, защото Влад се бе напрегнал. Ако преди това си бях мислила, че гърдите му са корави, сега имах чувството, че се облягам на стомана.

— Колко често ти прави тези шейкове?

Тонът му изобщо не ми хареса. Твърде овладян и приятен — съвсем същият, който използваше, преди да убие.

— Веднъж седмично. Защо?

Вместо да ми отговори, той извади мобилен телефон и се зае да набира някакъв номер с една ръка. Бяхме толкова близо, че чух, когато от другата страна му вдигнаха.

— Да? — Беше Марти, а в гласа му се долавяше напрежение.

— Защо… — започнах, ала ръката на Влад проряза въздуха с универсалния знак за пазене на тишина.

— Мартин — сърдечно каза той, — случайно да си забравил да ми кажеш нещо много важно за Лайла?

Тишина, а после сдържаният отговор на Марти:

— Не знам какво имаш предвид…

— Защото тя е тук, косата й — изцапана с кръвта, потекла от ушите й, когато припаднала — прекъсна го Влад с рязък тон. — Това напомня ли ти нещо?

Нямах представа накъде бие Влад. Очевидно смяташе, че Марти има нещо общо с припадането ми, но защо? Как?

Безпокойството ми определено не се разсея при звука на тежката въздишка, откъснала се от Марти.

— Надявах се, че е развила достатъчно устойчивост, за да издържи, докато се върна, но… мамка му.

— Какво? — настоях, мъчейки се да стана.

Ръката на Влад се стегна, задържайки ме плътно притисната до гърдите му.

— Давал ти е да пиеш от кръвта му с онези шейкове — глухо каза той. — Ето защо вкусът им ти се е струвал отвратителен. Би трябвало да се досетя онзи ден, когато миризмата на окървавената ми риза ти напомни за тях, но тогава си имах други грижи.

Бях поразена, умът ми отказваше да го приеме. Та нали бях виждала какво слага в шейковете си Марти! Моркови, целина, доматен сок, протеинова добавка, течни витамини…

Червени витамини, които наливаше от бутилка без етикет, получена уж от приятел, който ги продавал тайничко. Никога не бях разпитвала Марти за тях. И защо да го правя? Та аз му имах доверие.

— Хлапе — гласът на Марти се разля в тишината, — съжалявам, че не ти казах.

Така изскърцах със зъби, че челюстта ме заболя.

— Доближи телефона до ухото ми — наредих на Влад и когато той го стори, попитах: — Защо?

Марти отново въздъхна.

— Когато се запознахме, ти умираше. Не го знаеше, но аз го надуших. Ти си човешко същество — не се оправяш достатъчно бързо, за да се възстановиш от уврежданията, които цялото това електричество в теб нанася на тялото ти. Реших, че ако всяка седмица ти давам по мъничко от кръвта си, това би могло да намали негативния му ефект и дори да усили твоята устойчивост към последиците му. Бях прав за първото, ала очевидно не и за второто.

В този миг изпитах благодарност, че Влад не ме беше пуснал, защото изведнъж почувствах как и последната капчица сила се отцежда от тялото ми. Умирала съм? Можех ли да му вярвам за това, след като току-що бе признал, че ме е лъгал през цялото време, откакто се познавахме?

— Защо не си ми го казал досега? — Поне гласът ми звучеше силно — гневът се бе погрижил за това.

— Исках, но се боях, че ще откажеш. — Стори ми се, че го чух да подсмърква, въпреки че всъщност нямаше нужда да диша. — Нали знаеш какво се случи с Вера? Когато се запознахме, ти така ми напомняше за нея, че не можех… нямаше да допусна и ти да умреш.

Поклатих глава — все още бях бясна, ала сега в очите ми имаше сълзи. Искаше ми се да удрям Марти, докато ме заболят ръцете, задето ме беше лъгал, но едновременно с това исках да го прегърна и да му кажа, че смъртта на Вера не беше по негова вина и че не бива да се самобичува по този начин.

— Трябва да затварям — казах вместо това и на свой ред подсмръкнах.

— Не те виня, ако ме мразиш — пресипнало отвърна Марти.

— Не те мразя, глупако — сопнах се аз, — но ще ми платиш за това, когато отново се видим. Бъди сигурен.

Той се изсмя задавено.

— Очаквам го с нетърпение, хлапе.

Влад отдръпна слушалката от ухото ми и най-сетне отпусна хватката си.

— Мартин, не съм доволен — хладно заяви той. — Следващия път, когато скриеш нещо от мен, можеш да бъдеш сигурен, че ще те изгоря жив.

Марти понечи да отговори, ала Влад му затвори. Отдръпнах се от него, разкъсвана от противоречиви чувства.

— И аз бих искала да го убия за това, ако не знаех колко е съсипан заради дъщеря си — промълвих. — Джуджетата могат да имат деца с нормален ръст. Вера била стройна, с дълга черна коса, сини очи… малко приличала на мен и била на двайсет години, когато Марти я убил. Видях го първия път, когато го докоснах, защото това е най-страшният му грях.

Влад не каза нищо, ала веждите му се повдигнаха в безмълвна подкана да продължа.

— В началото на двайсети век Марти и Вера изнасяли представления, както и ние сега. След едно шоу някакъв вампир го нападнал, но не спрял дотам. Превърнал и Марти във вампир, а след това го изоставил. Марти се събудил, вече вампир, и открил Вера да ридае над онова, което смятала за трупа му. Знаеш какво последвало. Никой нов вампир не е в състояние да контролира глада си.

— Да — сдържано отвърна Влад, — никой вампир не е в състояние да го стори. Права си, че смъртта й не е по негова вина, но въпреки това говорех сериозно — ако скрие нещо от мен, ще го убия.

Аз го зяпнах. Очите му с цвят на мед бяха съвършено безстрастни, думите — изречени, сякаш не означаваха нищо. Или пък просто не го бе грижа колко много би ме наранило това.

— Понякога ми се струва, че си най-студеният човек, когото съм срещала — заявих, изправяйки се на крака.

— Можеше да умреш. — Когато започна да говори, Влад все още седеше на тренировъчния тепих, а сивата му риза беше опръскана от кръвта ми, която разваляше спортно-елегантния му костюм. Преди да си поема дъх, той вече стоеше пред мен. — Когато някой ме заплаши или изложи на опасност човек, който е под моя защита, аз го използвам, за да дам урок на останалите. За втори път оставям Марти жив заради теб, ала няма да получи прошка за трети път. Не мога да позволя другите да си мислят, че подобно държание ще им се размине.

— Защото в такъв случай би изгубил страховитата си репутация? — попитах с горчива насмешка.

— Да. И хората ми ще пострадат от това — отвърна той, като повдигна брадичката ми, за да го погледна. — Не убивам, защото ми доставя някакво перверзно удоволствие. Правя го, за да защитя онези, които ми принадлежат, защото, когато един живот бъде изгубен, то е завинаги. — Гласът му предрезгавя. — Ти надзърна в мен. Знаеш какво ми струва загубата.

О, как ми се щеше да лъжеше. Толкова по-лесно щеше да бъде, ако Влад беше нарцисист с мания за убийство, за когото единственият, който има значение, бе самият той, ала знаех, че не е така. По един особен начин той ценеше живота повече от голяма част от хората, само дето ставаше въпрос за живота на неговите хора. Нищо чудно, че те не се бояха от никого, освен от него.

— По-късно искам отново да позвъниш на Марти, за да говоря с него — заявих твърдо. — Да му дам шанс да ми разкаже всичко, което може да е крил досега, без твоята смъртна заплаха, надвиснала над главата му. След това всички тайни, които има от теб, ще си пази на свой риск. Съгласен?

Устните му се извиха лекичко.

— Съгласен.

Понечих да си тръгна, ала гласът му ме спря, преди да бях направила повече от няколко крачки.

— Още не сме свършили, Лайла.

Ще ми се да не знаех за какво говори, но когато го видях да разкопчава ръкавелите и да навива ръкава си, се убедих, че не греша.

— Ами ако откажа? — попитах. — Ще ме принудиш ли?

Той ме погледна уморено.

— Не е нужно да те принуждавам. Може и да не искаш да го правиш, ала желанието да живееш е по-силно.

Сега, когато бе навил ръкава си, видях, че белезите му продължават и над китката, покрити с тънки тъмни косъмчета. Замислено разтърках собствения си белег. Самата аз не помнех болката, когато електричеството от онзи далекопровод беше раздрало кожата ми. Дали той помнеше какво се бе случило, когато бе получил тези белези, или вековете го бяха заличили от ума му.

— Не съм забравил.

Рязко вдигнах очи и срещнах нетрепващия му поглед.

— Когато бях човек, предвождах войските си, застанал начело, и запазих белезите си по същата причина, поради която и ти си избрала да запазиш твоя — за да не забравя.

Неволно потреперих — съвсем правилно се бе досетил, че Марти бе предложил да премахне белега ми. Ако свалеше кожата ми и веднага след това облееше раната с кръвта си, невероятните й целителни свойства щяха да я затворят и кожата ми щеше да възвърне бебешката си гладкост и ненакърненост. Ала аз бях избрала да запазя доказателството за случилото се. Всеки път щом някой потръпнеше при вида на белега ми, си спомнях как моята себичност бе коствала живота на майка ми.

— Веднъж вече ти казах. — Гласът ми бе дрезгав, натежал от спомени. — Всеки носи греховете си близо до кожата си.

Остри кучешки зъби проблеснаха за миг, преди Влад да ги впие в китката си, оставяйки две дълбоки, алени дупки.

— Ела тогава — каза той и протегна ръка към мен. — И вкуси моите.