Джанин Фрост
Принц на нощта (21)

Глава 21

След като известно време крачих напред-назад из стаята, за да отцедя и последната капчица енергия от тялото си, най-сетне потънах в сън. Когато се събудих, бях взела две решения. Първото бе, че щях да правя секс с Влад въпреки опасностите, които криеше връзката с него. Втората бе, че трябва да се върна в клуба. Веднага.

Взех си душ и се облякох, забелязвайки, че докато съм спала, някой бе пренесъл дрехите и бельото от предишната ми стая в тази. Тя имаше две врати и след като установих, че едната води към елегантен салон, излязох през другата и се озовах в дълъг коридор, където имаше само още две врати. Тръгнах по него и най-сетне се озовах на място, което приличаше на нещо като вътрешен кръстопът.

Проклетата му огромна къща. Трябваше да внимавам повече, когато Влад ме отнесе в стаята предишната нощ, но тогава все още бях мъничко замаяна.

— Ехо? — повиках.

Все трябваше да има някой. Нали беше споменал, че най-доверените му служители живеели на този етаж.

Чух шум от отваряне на врата, а после и гласът на Максимус:

— Идвам, Лайла.

Появи се миг по-късно, облечен в скъсаните и изпоцапани със сажди дрехи от предишната нощ. За мое огромно изумление в мига, в който ме видя, той падна на едно коляно.

— Няма достатъчно добро извинение за това, че те изоставих, когато беше в опасност… нито пък някога ще успея да ти се отблагодаря, задето ми спаси живота.

Аз се огледах, доволна, че наоколо няма никой друг.

— Максимус, изправи се — настоях. — Та ти се биеше с няколко вампири наведнъж. Не е, като да беше отскочил да си вземеш бира.

Той стана, ала главата му си остана наведена.

— Помислих, че среброкосият те е заловил. Той избяга, докато се биех с останалите, така че когато ги довърших, тръгнах да го преследвам. Вместо това трябваше да претърся. Ти едва не изгоря заради мен.

Усмихнах се мрачно.

— А пък Хънтър е мъртъв заради мен. Можем да прекараме целия ден, давейки се в угризения, или пък би могъл да ми помогнеш да оправим нещата, като ме заведеш при костите на онези вампири.

При тези думи той най-сетне ме погледна. Недоумяващо.

— Костите им?

— Вампирите може и да се съсухрят като телешка пастърма, когато умрат, но все пак оставят скелет след себе си — обясних с мрачно задоволство. — Нищо не е по-изпълнено с нашата същност, отколкото костите ни. Нека ги докосна и ще ти кажа кои са били, а ако имаме късмет — и кой ги е изпратил.

Свирепото нетърпение в усмивката, плъзнала по лицето на Максимус, ме накара да изпитам благодарност, че не съм в списъка с неприятелите му.

— Ще накарам да ги донесат още сега. Междувременно ти трябва да хапнеш нещо.

— Не съм гладна — махнах с ръка.

— Вчера не яде почти нищо, а снощи едва не те убиха. Много скоро ще изразходиш цялата си енергия. Кръвта на Влад не е достатъчна, за да задоволи всички потребности на тялото ти.

По дяволите, имаше право. От вчера сутринта единственото, което бях слагала в уста, беше вампирска кръв. Нямах намерение да оставя кръвта да се превърне в основната ми храна.

— Сега, като се замисля, май наистина съм гладна.

Тъкмо бях довършила голяма порция яйца по бенедиктински, когато Влад влезе в трапезарията. Пусна една торба от зебло върху масата, след което застана зад стола ми и като се наведе, долепи устни до бузата ми.

— Красива и дяволски опасна. Нямам търпение наистина да те направя своя.

Допирът на устните му и изкусително изръмжаните думи ме накараха да потреперя.

Ако използваше същия тон и в леглото, вероятно можеше да мине и без любовна игра.

Той се разсмя и сложи ръце на раменете ми.

— Само че аз страшно си падам по любовната игра. Нима видението не ти го показа?

Затворих очи, връхлетяна от спомена, който тези думи пробудиха, и се помъчих да прогоня моменталното присвиване в слабините.

Спри. Имаме да заловим убийци, забрави ли?

— Да, всяко нещо с времето си. Максимус, стига си се спотайвал и влез, може да имам нужда от теб. Лайла, нахрани ли се?

Да не мислеше, че ще искам и десерт, преди да се опитам да открия кой уби Хънтър и поиска да ме отвлече за втори път?

Влад пристъпи напред и избута празните чинии. По устните му играеше усмивка.

— Целенасочена… още нещо, по което си приличаме. Заради пожара сградата рухна, така че в тази торба има най-различни тленни останки, но все някои от тях трябва да принадлежат на нападателите ти.

Максимус влезе в трапезарията с каменно лице, докато Влад изпразваше съдържанието на торбата върху масата, където допреди малко се намираше закуската ми. Четири черепа и най-различни кости се изсипаха върху лъскавата дъбова повърхност. Влад трябваше да улови един от черепите, за да не се търкулне на пода.

— Да започнем с този — предложи той и ми го подаде.

Аз се стегнах и го поех. Върволица черно-бели образи се зареди пред очите ми, показвайки ми смеещо се момиче, на име Таня, което изглеждаше на годините на сестра ми и чийто най-голям грях бе дребна кражба от магазина.

Оставих черепа на масата и примигнах, за да проясня очите си, които изведнъж бяха овлажнели.

— Тя не е една от тях. Беше до мен, когато избухна паниката, и без да иска докосна ръката ми…

Което й струва живота, независимо дали допирът ми бе спрял сърцето й, или я беше изпратил в безсъзнание за достатъчно дълго, за да може огънят да я довърши. Изобщо не трябваше да отивам в клуба предишната нощ. Ако си бях останала вкъщи, това момиче все още щеше да е живо.

— Не, Лайла — тихо каза Влад. — Смъртта й тежи на моята съвест, защото тя беше убита от моите врагове. Дори да я бе докоснала по невнимание, ако не беше нападението, тя нямаше да умре. Не се нагърбвай с грехове, които не са твои.

Избърсах очи и мислено се зарекох да си набавя друга масивна гумена ръкавица възможно най-скоро… и никога да не излизам без нея, независимо колко неканено внимание привлича. След това грабнах следващия овъглен череп. Влад беше прав — всяко нещо с времето си.

Нов прилив от черно-бели образи нахлу в ума ми. Този череп принадлежеше на вампира, когото Максимус беше обезглавил. Името му беше Кордън и при вида на най-страшния му грях в гърлото ми се надигна жлъчка. Опитах да си проправя път през него и през картините от смъртта му, за да видя какво се е случило преди това. Имах чувството, че някой превърта филм пред очите ми — всичко се движеше толкова бързо, че беше почти неразбираемо. Това беше един от недостатъците на извличането на информация от кости — те съдържаха далеч повече история, отколкото който и да било предмет.

Влад и Максимус запазиха мълчание, което ми помогна да се съсредоточа. След няколко минути най-сетне успях да уловя сцена, която изглеждаше обещаваща — Кордън и среброкосият вампир слушаха със сериозни изражения как един около четирийсетгодишен мъж с изискан вид и яко като дънер тяло им се кара на странно звучащ език.

Това беше другият недостатък на това, да получавам информация от кости — не преживявах нищо от онова, което виждах, сякаш се случваше с мен. Ако беше така, щях да разбера какво се говори, защото щях да се намирам в ума на Кордън, ала случващото се в момента бе, като да се свържа с някого в настоящето. Аз бях просто невидим наблюдател в паметта, в която бях попаднала.

— Мисля, че имам нещо — казах на глас. — Виждам двама от вампирите от снощното нападение и ми се струва, че получават заповеди, но не разбирам езика.

— Аз говоря десетки езици, повтори това, което чуваш — нареди Влад.

Непознатият мъж говореше доста бързо, а и езикът не бе лесен за възпроизвеждане, но аз направих всичко по силите си. След като повторих няколко изречения — нямаше как да зная доколко точно съм ги възпроизвела, — Влад подсвирна и това отвлече вниманието ми от спомена.

— Мисля, че откри загадъчния ни неприятел, който дърпа конците иззад кулисите.

Аз прекъснах връзката, за да насоча цялото си внимание към Влад.

— Разбра ли го? На какъв език говореше?

— Древноновгородски^[1]. — Тънка усмивка изви устните му. — Не съм го чувал, откакто бях дете. Той или е стар поне колкото мен, или проявява забележителна съобразителност, като си избира език, който малцина знаеха дори когато все още се говореше.

— Какво казва?

Влад продължи да се усмихва, но изражението му стана сурово.

— Ти пропусна някои думи, но чух достатъчно, за да разбера, че са научили за появата ти с помощта на средства за наблюдение, разположени в града. След като си била забелязана, хората му са получили заповед да се върнат с теб, или да те убият.

Като се имаше предвид, че среброкосият вампир ми беше строшил краката и ме бе оставил приклещена в горяща сграда, заповедта да бъда „заловена или убита“ не ме изненада особено. Въпреки това не ме и зарадва. До този миг исках да помогна на Влад да залови онзи, който стоеше зад заговора, защото тогава щях да бъда в безопасност. Ала сега исках да заловим копелето, за да може да си плати за всичко, което бях преживяла заради него.

— Дай ми още информация и ще си получиш отмъщението — обеща Влад. — Знаеш ли името му, или къде е?

— Не — отвърнах и му обясних защо.

Дори мястото, където се намираха, не ми беше от полза. Тримата мъже бяха разговаряли в малка стаичка с голи циментови стени и нищо друго. Когато свърших, Влад поглади брадичка със замислено изражение.

— Максимус — каза той накрая, — открий кой е най-добрият художник на полицейски скици в света — до утре сутринта искам да ми го доведеш тук.