Джанин Фрост
Принц на нощта (27)

Глава 27

Когато излязох изпод душа, забелязах, че вратата, отвеждаща в салона, беше отворена. Със сигурност не я бях оставила така, преди да вляза в банята. От другата стая долитаха приглушени гласове и като се увих по-плътно в халата, аз надникнах любопитно през вратата.

Беше Влад, изтегнал се на дивана. Бе свалил сакото си, вдигнал крака и колкото и да беше невероятно, гледаше филм за вампири.

— Не знаех, че си падаш по тях.

Той махна към телевизора.

— Намирам ги страшно забавни. Когато не ни представят като кръвожадни евнуси, ни превръщат в раздирани от угризения идиоти, оплакващи загубата на човешката си природа.

— В такъв случай трябва да обожаваш кинематографските интерпретации на твоя живот.

— Повечето от тях изобщо не разказват моя живот — отвърна той студено и в очите му припламна зелена светлина, — а измислиците на Брам Стокър, които нямат нищо общо с мен, с изключение на името… и дори то не е вярно. „Дракула“ не означава „син на Дявола“. А „син на Дракона“, както беше известен баща ми по своето време.

Не трябваше да засягам тази тема. Отдавах го на умората си и на това, че все още бях сърдита на Влад, задето бе намесил смъртта на майка ми в разговора, но две злини не правят едно добро, както се казва.

— Забрави — промърморих.

Той се изправи и тръгна към мен с отмереното изящество на хищник, който знае, че няма защо да бърза, тъй като жертвата му не може да избяга.

— Имаш право да научиш повече за мъжа, станал твой любовник. По-голямата част от нещата, останали в историята, не са верни, но тя съдържа и известна доза истина, макар мотивацията ми често да е представяна погрешно.

Когато стигна до мен, прокара пръст по ръкава на тъмночервения ми халат. Светлината на пламъците в камината хвърляше дълбоки сенки върху поразително красивите черти на лицето му, а бакърените му очи сякаш горяха със свой собствен огън.

— Хайде — подкани ме той с меко предизвикателство в гласа. — Попитай ме нещо.

Извърнах поглед, едновременно изкушена и смутена от предложението му.

— Честно казано, Влад, всичко, което знам, е от филмите, а ти току-що потвърди, че това са пълни глупости. Дори не съм сигурна какво да попитам…

— Лъжеш — прекъсна ме той. Тази единствена дума прозвуча повече като факт, отколкото като обвинение. — Имаш въпроси, така че — задай ги.

— Прав ли е Марти? — Изрекох го, преди да успея да се спра. — Ще разбиеш ли сърцето ми?

Думите едва се бяха откъснали от устните ми, а вече ми се искаше да си ги взема обратно. Бяхме се разбрали, че между нас не може да има любов, а ето че му говорех за разбити сърца, като някоя хлътнала до уши тийнейджърка. А може би това беше знак, че вече бях хлътнала прекалено надълбоко, за да знам как да се справя с тази връзка.

Влад се облегна на касата на вратата, толкова близо, че ако си поемех по-дълбоко дъх, щяхме да се докоснем.

— Защо бих поискал да разбия сърцето ти?

— Защото понякога можеш да бъдеш страшно безмилостно копеле — отвърнах искрено.

По устните му пробяга усмивка.

— Вярно е, но искам да бъдеш с мен. — Той наведе глава и допирът на устните му върху шията ми ме накара да потреперя.

Ала насред удоволствието от близостта му, усетих как ме жегва разочарование. Не че бях очаквала обещание да останем завинаги заедно, но се бях надявала на нещо… повече. Той искаше да бъда с него сега, но какво щеше да стане, след като заловяхме загадъчния му враг и вече нямаше да има нужда да живея под неговия покрив? Дали щяхме да се опитаме да поддържаме връзка от далечно разстояние, аз — в Щатите, а той — тук? Щеше ли да ме помоли да остана? И ако го направеше, какъв щеше да бъде моят отговор?

— Изпитваш ли нещо друго, освен физическо желание към мен? — насилих се да го попитам.

Едва когато го сторих, си дадох сметка колко много искам да чуя отговора му. Да, наистина бях нагазила твърде надълбоко.

Устните му продължаваха да докосват кожата ми с милувки, леки като перце, от които цялата настръхвах, въпреки нервното напрежение, с което очаквах отговора му.

— Ти си позволи да оспориш заповедите ми пред очите на по-нисшестоящите от мен — каза той най-сетне. — А какво направих аз?

— Накара ме да удрям Максимус с ток, отново и отново. — Не бях сигурна накъде бие.

— Смекчих наказанието му, като едновременно с това ти показах как да развиеш уменията си — възрази той с изкусително мек глас. — Ако изпитвах към теб само физическо желание, Максимус щеше да остане на кола цяла седмица, а ти, бъркаща се в чуждите работи хубавице, сега нямаше да си тук с мен.

Не може да се каже, че думите му приличаха на посвещението, което можеше да се прочете на някоя любовна картичка, ала въпреки това ме накараха да грейна от щастие. Е, добре, не беше любов, но поне беше нещо истинско за него. И това ми стигаше засега. Преди Влад да ме попита на свой ред какво изпитвам към него — въпрос, на който не бях готова да отговоря с моите развилнели се емоции, — аз смених темата.

— Колко типично за теб да убиеш с един куршум два заека, като накажеш Максимус и едновременно с това ми помогнеш с моите умения.

Опитвах се да звуча нехайно, но не ми беше лесно, когато всяко докосване на устните му ме караше да настръхвам цялата. Опитът да отвлека вниманието му сработи, или пък той не се интересуваше какво изпитвам към него, защото, когато проговори, думите му се отнасяха към последната ми забележка, а не към мислите, въртящи се в главата ми.

— Ефективността е хубаво нещо.

Това ми напомни за единствената подробност, която бях успяла да открия през всичките часове, в които бях пресявала спомени.

— Онзи, който дърпа конците — започнах, ала дъхът ми секна за миг, когато два удължили се внезапно вампирски зъба ме одраскаха по шията, — носеше един особен пръстен. Приличаше на твоя, само че вместо дракон имаше птица.

Устата на Влад застина върху кожата ми.

— Каква птица?

— Може би гарван. Не съм сигурна, защото го видях само когато той ръкомахаше, докато говореше…

Влад изчезна в стаята си още преди да бях довършила, толкова бързо, че халатът ми се развя и аз примигах изненадано. Няколко мига по-късно той се върна, стиснал откъсната страница в ръката си.

— Това ли видя?

Аз взех пожълтялата страница от ръката му. Не разбирах езика на древното писмо, но разпознах рисунката.

— Да, точно това. Мислех си, че в човката си птицата държи клонка, но сега виждам, че е малка халка.

Влад измърмори нещо на румънски и по интонацията му се досетих, че трябва да е било ругатня.

— Какво не е наред?

Бе разпознал пръстена, значи, бяхме попаднали на следа. Това беше хубаво, нали?

Той ме изгледа и изражението му беше толкова свирепо, че едва не направих крачка назад.

— Това е гербът на рода Корвинус. За последен път видях пръстен като този на ръката на Михал Жилегай.

— Онзи, на когото приличаше рисунката — казах бавно. — Ти твърдиш, че си го изгорил, но съвпаденията се увеличават.

— Така е — процеди той и впи пронизващ поглед в мен. — Облечи си дебели дрехи. Излизаме.