Джанин Фрост
Принц на нощта (34)

Глава 34

За втори пореден ден баща ми и Гретчен отказаха да се присъединят към нас за обяд. Съмнявах се, че щяха да слязат и за вечеря. Всъщност те буквално се бяха затворили в стаите си. Смятах да им дам още един ден, преди да се опитам да говоря с тях. Да откриеш, че хората не са господстващият вид на планетата, си беше трудно за преглъщане. А още по-трудно бе, когато го откриеш, докато се намираш под покрива на вампир, обвит в мрачна слава. Поне Гретчен най-сетне беше престанала да пищи. Човек трябва да се радва и на малкото.

Имаше и още нещо, за което бях благодарна — Жилегай беше престанал да измъчва Марти. С помощта на оковите се бях свързала с него на няколко пъти през деня и макар че Жилегай все още го държеше вързан в онази безлична стая, той почти не обръщаше внимание на пленника си. Влад явно беше прав. Жилегай държеше Марти, за да ме принуди да се съглася с искането му, като го измъчва пред очите ми. Ала докато се свързвах чрез Марти, а не чрез него, той нямаше откъде да знае, че ги наблюдавам.

В крайна сметка Жилегай щеше да се досети защо повече не го бях потърсила. Засега вярваше, че нямам представа, че е заловил Марти, но той не беше глупав и рано или късно, щеше да разбере какво става, и тогава с приятеля ми беше свършено. Можех единствено да се надявам, че дотогава щяхме да сме го открили.

Тъкмо се опитвах да отвлека вниманието си от тези мисли с помощта на най-сладката и многолистна баклава, която бях вкусвала някога, когато се появи Максимус. И ако това, че не се поклони, не стигаше, за да се досетя, че нещо не е наред, един поглед към свирепото му изражение беше достатъчен.

— Отрядът на Лаклън е бил нападнат, докато претърсвали стария манастир край Регин. Той и Бен са мъртви. Останалите молят за помощ.

Влад стана толкова рязко, че столът му полетя назад. От ръцете му изскочиха пламъци.

— Това е вторият път, в който хората на Жилегай нападат на моя територия. Ще бъде и последният.

Аз също се изправих, изпаднала в шок.

— Бен? Моят приятел Бен?

Максимус ми отправи пропит със съжаление поглед.

— Да.

Неспособна да го приема, аз започнах да споря:

— Но в това няма никакъв смисъл. Защо Бен ще взема участие в издирването на Жилегай? Та той е човек!

— Подготвяше се да стане вампир. Да наблюдава хората ми, докато са на издирвателна мисия, беше добра възможност да научи доста.

Подготвяше се. Минало време. По някакъв начин това ме накара да осъзная какво бе станало много по-недвусмислено, отколкото думите на Максимус. Бен — симпатичното, къдрокосо момче, чието хладнокръвие в критичен момент ме бе спасило, беше мъртво. Обядът стана на буца в стомаха ми.

Влад явно не страдаше от неспособност да приеме чутото.

— Максимус, ти идваш с мен — заяви той. — Лайла, не излизай от къщата по никаква причина. Скоро ще се върна.

Той ме целуна — кратко, но страстно — а после се отдалечи. Ако не бях свикнала да го докосвам, това щеше да е всичко. Дясната ми ръка щеше да си остане долепена до тялото и никога повече нямаше да го видя. Но тя го бръсна лекичко, докато се целувахме, и когато той се отдръпна, през съзнанието ми пробягаха образи — цветни, ала сякаш обгърнати в мъгла.

Крачех през рушащия се манастир, построен в подножието на една планина, надвиснала над него. Ножовете ми бяха поаленели, а от мен се издигаше сърдитият мирис на дим. Битката беше свършила, но нямах намерение да си тръгна оттук, докато не претърся всеки сантиметър от тези развалини. Жилегай може и да бе оставил някоя улика за местонахождението си. Ако ли пък не, все още имах и други възможности.

— Отведете го в къщата — наредих, отправяйки сърдечна усмивка към пленника, който се дърпаше в ръцете на Максимус. — Да видим с каква информация разполага.

Преди Максимус да успее да отговори, манастирът бе разтърсен от мощен трус, последван от ярки пламъци и оглушителен тътен. Жилегай е заложил експлозиви, беше първата мисъл, пробягала през главата ми, последвана незабавно от: Нима глупакът е забравил, че огънят не може да ми навреди? Ала после по пода плъзнаха огромни пукнатини, повличайки и мен, и хората ми в недрата си, когато покривът рухна отгоре ни.

Докато тътенът и трусовете се усилваха, най-сетне прозрях остатъка от капана на Жилегай. Той беше заложил експлозиви не само в и под манастира… а беше взривил и планината над него. Изпълниха ме ярост и отказ да повярвам. Не, не може да умра по този начин.

Опитах да се изкатеря нагоре, ала земята се люлееше толкова силно, че не можех да намеря достатъчно сигурна опора, а да полетя в изпълнения с падащи камъни въздух, беше невъзможно. А после отгоре ми се стовариха тонове скали, когато планината рухна върху мен, притискайки ме с исполинска мощ, преди да разкъса тялото ми.

Когато се съвзех от видението, все още ме раздираше болка, но това не ми попречи да изскоча от трапезарията и да се втурна във фоайето. В другия край на просторното готическо помещение входната врата беше отворена и Влад стоеше на прага, а красивият зимен ден отвън обгръщаше силуета му в ефирна белота.

— Спри! — изкрещях с пълно гърло. — Заложил е експлозиви в манастира и планината?

Влад се изсмя, ала аз не виждах нищо смешно. Всъщност все още треперех от преживяването на смъртта му.

— Да. Цялото нападение е било с цел да те заведе там, за да бъдеш убит.

Влад поглади брадичката си. Слънчеви лъчи огряваха половината от лицето му, докато другата половина беше обгърната в мрак. Същински калейдоскоп от светлина и сенки, точно като поразяващите контрасти на личността му, и макар никога да не бе изглеждал по-свиреп и изпълнен с живот, просто трябваше да прокарам ръце по него, за да се уверя, че е невредим… и че наистина съм предотвратила онази ужасна съдба.

— Жилегай знае, че ще се притека на помощ на хората си. Вероятно го е подготвял в продължение на седмици, за да събере достатъчно експлозиви, та да срути планината.

От устните ми се откъсна треперлив смях.

— На това му се казва зъл гений.

Влад се приближи до мен. Беше ме сложил да седна в библиотеката, след като бях продължила да пищя как ще умре, ако излезе. Сега като се замислех, навярно трябваше да поднеса предупреждението си по-спокойно. Ако решеше, че съм получила старовремски пристъп на женска истерия само защото се кани да направи нещо донякъде опасно, спокойно можеше да не ми обърне внимание и да тръгне, пренебрегвайки думите ми.

Той коленичи пред стола ми и по устните му пробяга усмивка.

— Ти изобщо не си склонна към истерия. Ето защо те послушах, когато ми каза да спра.

След това се изправи и отиде до вратата.

— Максимус!

Русокосият вампир се появи начаса. По суровото му изражение се досетих, че е чул всичко.

— Вземи Шрапнел и още четирима други и отидете в манастира — нареди Влад. — Ще влизате само по един, за да заловите пленници или да изнесете телата на мъртвите, и го направете така, че да е ясно кой влиза. Следят ви, ала Жилегай няма да детонира експлозивите, ако аз не съм там. Все пак може да срути планината само веднъж.

Максимус се поклони на Влад, но докато го правеше, гледаше към мен и чувството, което се четеше в очите му, ме смути. След това излезе, а Влад се обърна към мен. По лицето му се четеше мрачна веселост.

— Никога не съм предполагал, че между нас ще застане жена, ала ето че е възможно. Ако Максимус не ми беше верен до последната си капка кръв, щях да го убия заради начина, по който те гледа.

Тонът му беше нехаен, но за кой ли път отново не бях сигурна дали преувеличава, или говори сериозно.

— Просто е благодарен, че няма да умреш днес.

Едната му вежда подскочи.

— Мислиш, че това е единственият път, когато те е погледнал така?

Наистина не бях забелязала, ала това не променяше нищо.

— Не можеш да убиеш някого заради това, как ме гледа. Това е лудост.

Стори ми се, че го чух да казва: „Мога, ако продължава в същия дух“, но не бях сигурна, а следващите му думи така ме изненадаха, че забравих всичко друго.

— Ще се видим след няколко часа. Не искам да бъда твърде далеч зад Максимус и останалите.

— Все още смяташ да отидеш? — избъбрих на един дъх, напълно изумена.

Усмивката му беше хладно-очаквателна.

— Не и в манастира. Ала някой очевидно следи мястото, за да детонира експлозивите. С малко повечко късмет, може да се окаже самият Жилегай.

Нямаше да се свържа чрез Жилегай — ако беше там, той щеше да ме усети и да си тръгне. Вместо това сграбчих ръката на Влад с десницата си. Ако отново го видех да умира, за нищо на света нямаше да го пусна да излезе от тази стая.

Нищо. От гърдите ми се откъсна въздишка на облекчение.

— Върви.

Той ме помилва по бузата, без да сваля смъртоносната усмивчица от лицето си.

— Не се страхувай. Жилегай трябваше да срине цяла планина, за да ме убие, тъй като съм прекалено могъщ, за да се уловя в обикновена клопка.

В следващия миг вече го нямаше — беше излязъл толкова бързо, че косата ми се развя. Егото на Влад определено беше огромно, но според преданията именно гордостта станала причина Луцифер да бъде низвергнат. Арогантността можеше да се окаже ахилесовата му пета, стига Жилегай да успееше да се възползва от нея.

Стиснах зъби. Това нямаше да се случи. Влад щеше да го търси, както той си знаеше… също като мен. Досега спомените, заключени в костите от клуба, не бяха разкрили нова информация, но аз продължавах да ги пресявам. С малко повече късмет, един от тях щеше да ме отведе до местонахождението на Жилегай или на онзи, който му помагаше. Влад беше казал, че някои от „съюзниците“ му страшно искали да го видят мъртъв. През нощта на пожара в клуба беше отишъл да търси вещи, които да докосна, но след като разкрихме самоличността на Жилегай, пресяването на познатите му, за да преценим дали са врагове, или приятели, беше минало на заден план.

И все пак някой беше отвлякъл Марти, докато Жилегай беше затворен в стаята с циментовите стени. Можеше да е бил младият на вид вампир с преждевременно посребрялата коса, ала както Влад беше казал, Жилегай бе чакал векове, за да предприеме своя ход, тъй като първо трябваше да събере достатъчно хора, които да го подкрепят. Ако Жилегай наистина бе толкова близо до нас, колкото Влад предполагаше, нищо чудно и тайните му съюзници също да бяха наблизо…

Също толкова неочаквано, колкото и електрическият удар, който завинаги бе променил живота ми, аз осъзнах как можем да намерим Жилегай, без да губим седмици в старателно претърсване на изоставени сгради и пресяване на спомените, заключени в костите на хората му. Единственото, което трябваше да сторим, бе да му дадем онова, което искаше.

Мен.