Джанин Фрост
Принц на нощта (25)

Глава 25

Влад се взираше в рисунката със сбърчени вежди. Най-сетне погледна към Максимус, който поклати глава с изражение, което не можах да разбера.

След това Влад се обърна към мен.

— Единственият от познатите ми, на когото прилича тази рисунка, умря много отдавна.

— О! — казах разочаровано. — Е, все пак не е съвсем точно копие. Ще продължа да се свързвам с помощта на костите. Възможно е да има още една-две подробности, които бих могла да опиша по-добре.

Влад подаде рисунката на Максимус.

— Направи копие и го покажи на Чакала. Открий дали някога е срещал този мъж.

— Чакала все още е жив? — попитах учудено.

— Разбира се. Къде мислиш, че беше Шрапнел досега?

— Нямах представа, че през цялото това време е измъчвал! — избъбрих на един дъх, забравила да внимавам какво приказвам пред Джилиан. С малко повечко късмет, можеше и да не ме е разбрала.

Уви.

— Някого го измъчват? — Тя стана, вдигнала ръка към устата си. След това започна да отстъпва назад, сипейки порой от уплашено звучащи френски думи.

— Assieds-toi, ce ne sont pas tes oignons^[1] — отсече Влад с проблясващи в зелено очи. Каквото и да й беше казал, съчетано със силата на погледа му, то подейства.

Жената отново седна, а от ужасено изражението й стана умиротворено. Доволен, Влад отново насочи вниманието си към мен.

— Не само Шрапнел. Аз също прекарвах известно време с Чакала всеки ден.

Имаше неща у него, с които никога нямаше да свикна. Това бе едно от тях.

Следващите си думи подбрах много внимателно.

— Но нали каза, че Чакала не знаел кой стои зад нареждането да бъда отвлечена? Тогава защо е било необходимо да… ъъъ… положите допълнителни усилия?

Влад сви рамене.

— За всеки случай.

Само той бе в състояние да опише толкова небрежно цяла седмица брутални разпити.

— Баща ми страшно ще те хареса — промърморих си под носа.

Усмивката му контрастираше толкова рязко с темата на разговора ни, че ако не бях свикнала с донкихотовския му характер, щях да се сепна.

— Повечето бащи не ме харесват.

— Е, моят е пенсиониран полковник, който се кълне, че мъчението с вода^[2] е напълно приемлив похват за разпит.

Ново свиване на рамене.

— Огънят действа по-бързо. И като стана дума за семейството ти, имам номера на една сигурна телефонна линия, който можеш да им дадеш. Добре ще бъде да се свържеш с тях възможно най-скоро, за да не се разтревожат и да те обявят за издирване.

Аз се прокашлях. Малко неловко беше да обсъждаме тази тема в присъствието на Джилиан, въпреки че в момента тя като че ли въобще не ни забелязваше.

— Няма проблем. С баща ми се чуваме по веднъж на няколко месеца, а със сестра ми Гретчен — дори още по-рядко.

При тези думи ме обзе усещане за празнота. Баща ми беше прекарал по-голямата част от детството ми командирован къде ли не, така че отношенията ни открай време бяха по-скоро от разстояние, ала някога с Гретчен бяхме наистина близки. Това се промени в деня, когато майка ми умря. Двете не бяхме разговаряли от погребението на леля преди година, а тогава си бяхме разменили горчиви думи.

Усмивката на Влад беше изчезнала, а по лицето му се сменяха съжаление и ненавист към роднините ми.

— Понякога семействата не ни носят душевен мир. По-малкият ми брат неведнъж се е опитвал да ме убие. Веднъж помисли, че е успял, ала по това време човешката смърт вече не можеше да ме застигне. — Устните му се изкривиха. — Въпреки всичко, когато Раду умря, аз скърбих за него. Семейството е незаменимо, дори и понякога да е нетърпимо.

Незаменимо. Да, тази дума добре пасваше на майка ми. Също и на леля Бренда. След смъртта на мама именно тя ни беше отгледала, за да не се налага да пътуваме из целия свят, следвайки поредното назначение на баща ми. Пак тя беше съобщила на татко, че с мен се случва нещо много странно, след като се възстанових от злополуката и започнах да излъчвам електричество.

Поклатих глава, сякаш се опитвах да прогоня спомените.

— Онзи мъж, на когото каза, че ти напомня рисунката. Онзи, който бил мъртъв. Възможно ли е да има роднина, който да прилича на него?

Някой, който да ти има зъб?, добавих наум.

— Той няма живи биологични роднини.

— Сигурен ли си?

Мъжете често имаха деца, за които никой не знае…

— Когато умря, беше вампир от повече от век. Невъзможно бе да има деца — отсече Влад.

Хвърлих поглед към художничката, за да видя дали споменаването на вампири не я беше уплашило, ала тя изглеждаше откъсната от всичко в някакъв свой щастлив пашкул.

— А ако не е умрял? Този, който е поръчал нападението срещу теб, най-случайно прилича на вампир, когото си познавал някога. А ако все още е жив и…

— Не е. — Усмивката на Влад беше вледеняващо приятна. — Михал Жилегай^[3] беше първият, когото изгорих жив.

 

 

Джилиан се оттегли в една от стаите за гости. Влад искаше тя да остане още няколко дни, в случай че откриех някоя нова подробност за все така неизвестния мъж, който дърпаше конците. Ала, макар да бях прекарала целия следобед, пресявайки пороя от спомени, извлечени от овъглените кости, единственото, с което разполагах, беше причудливият пръстен, който непознатият носеше. Както и гадно главоболие.

Влад ме беше оставил сама, за да мога да се съсредоточа… както и за да помогне на Шрапнел да причинява ужасни неща на Чакала, докато го кара да разпознае мъжа от рисунката. Не бях виждала Максимус от сутринта, така че нямах представа какво прави пък той. Щеше ми се да взема хапче за глава и да си полегна, но вместо това слязох в подземното ниво. Покрай хаоса от последните два дни така и не бях имала възможност да благодаря на Бен, задето беше позвънил на Влад след нападението над клуба. Ако не го беше сторил, той може би нямаше да пристигне навреме и аз щях да се опека жива.

Когато отидох в кухнята обаче, не намерих никого, въпреки че наближаваше време за вечеря. Заинтригувана, последвах гласовете, долитащи от другия край на коридора, докато не се озовах в просторно фоайе.

Бен, Джо, Деймън, Кейт и още неколцина други стояха пред един от високите прозорци, през които, за моя изненада, се виждаха дървета. Очевидно не целият етаж се намираше под земята, но като се имаше предвид, че къщата се издига върху стръмен хълм, не би трябвало да се учудвам. Сандра седеше на дивана и прелистваше някакво списание, но ми се усмихна, когато вдигна глава и ме забеляза.

— Лайла!

Бен начаса се извърна от прозореца.

— Здрасти, момиче!

Те ме наобиколиха и удоволствието им от това, че ме виждат, ми напомни за другарските отношения между цирковите артисти. Не познавах тези хора много добре, но те очевидно ме бяха приели за една от тях и това ме трогна така, че ако не се боях от някой токов удар, сигурно щях да ги запрегръщам.

— Добре съм, честно — уверих ги за трети път. — И Бен, наистина съм ти задължена, задето позвъни на Влад, за да му кажеш за нападението. Той се появи тъкмо навреме.

Младежът се сконфузи.

— Не знаех, че си вътре и не можеш да излезеш. Обадих му се, защото се тревожех за собствения си задник.

Сандра го смушка с лакът.

— И все пак се сети да позвъниш. Останалите бяхме твърде паникьосани дори за това. Ето защо Влад те възнагради.

— Така ли? — Не ми беше споменал за това.

— И още как! Бен ще бъде превърнат другата година! — тържествуващо заяви Джо и го потупа по гърба.

Май нещо ми се губеше в превода от румънски на английски.

— Превърнат в какво?

— Във вампир — гордо обясни Сандра.

Бях поразена. Бен все още изглеждаше смутен, но сега в изражението му се долавяха и следи от вълнение и гордост. Очевидно беше искал това да се случи.

— О! — Изобщо не бях сигурна как да отговоря. — Поздравления!

— Само като си помисли човек, че следващата година ти ще бъдеш този, който пие от кръвта ни. — Деймън се ухили, сякаш тази мисъл му се струваше забавна. — Само гледай да не объркаш нещо с Влад или ти ще се окажеш следващият нанизан на някой прът.

— Ей, ще го изпуснем — каза Джо и се върна до прозореца.

Всички го последваха, с изключение на Сандра, която поклати глава.

— Изобщо не обичам такива неща. Учудвам се, че дойде да гледаш, Лайла.

— Да гледам какво? — попитах, усетила как стомахът ми се свива.

Бен се обърна към мен.

— Да гледаш как Влад ще набучи Максимус на кол, задето те изостави в клуба.