Джанин Фрост
Принц на нощта (4)

Глава 4

Невротика, Перверзника и Психопата вече бяха излезли от стаята, ала Чакала все още стоеше до миниатюрното бюро. По войнственото му изражение разбрах, че няма никакво намерение да помръдне оттам.

От устните ми се откъсна въздишка.

— Мислиш, че ако ме оставиш сама, ще избягам през прозореца? Хайде де, нали останалите ще чуят и ще ми попречат. Не мога да се обадя на 911 и да кажа: „Помощ, отвлечена съм от банда вампири!“. Дори да не решат, че е шега, вие просто ще хипнотизирате ченгетата и ще ги накарате да си тръгнат. Или пък ще ги изядете. Така или иначе, ми е ясно, че е невъзможно да избягам.

— Намислила си нещо — заяви Чакала.

Трябваше да повикам на помощ цялата си воля, за да не трепна.

Не изпадай в паника, не изпадай в паника…

— Не знам какво е — продължи той, — но надушвам, че кроиш нещо.

Прокашлях се.

— Това, което надушваш, е някой, когото го избива студена пот, откакто беше отвлечен от вампири. Ако искаш още информация за вашия огнен тип, освен това, колко страхотни са завесите му, излез оттук. Как очакваш да се съсредоточа, докато в мен се взират глутница създания, които не могат да откъснат очи от гърлото ми и облизват жадно устни?

Изведнъж той се озова пред мен и стисна брадичката ми.

— Какво се опитваш да направиш? — попита, принуждавайки ме да погледна в очите му, които сега грееха с изумрудена светлина.

Ефектът беше незабавен. Почувствах, че ми се доспива, тревогата ми се изпари, а езикът ми се развърза, въпреки че част от мен крещеше предупредително.

— Не мога да се свържа с него, докато ме зяпате — промърморих. — Не мога да проникна достатъчно дълбоко в ума му, за да се получи.

Очите на Чакала вече бяха толкова ярки, че да се взирам в тях ми причиняваше болка.

— Това ли е всичко?

Думите „той също ме вижда“ бяха на върха на езика ми — всеки миг щяха да се изтърколят навън и да подпечатат смъртната ми присъда. Ала въпреки че се чувствах така, сякаш бях изпушила половин килограм трева, успях да намеря сили, за да кажа нещо друго:

— Твърде много ме е страх… когато сте тук.

Което бе самата истина, макар че причините за този страх си останаха неизречени. Чакала ме пусна, въпреки че погледът му все още пламтеше.

— Забранявам ти да се обаждаш на когото и да било, както и да излизаш от стаята.

Думите му отекнаха в ума ми и аз кимнах автоматично. Той ме бутна назад и аз паднах по гръб на леглото, ала след това, за мое облекчение, се отправи към вратата.

— Разполагаш с един час, Франки. Открий го отново и най-вече — разбери къде ще се намира занапред.

Чакала отвори вратата и спря. Преди да успея да мигна, той бе скъсал кабела на телефона.

— За всеки случай — измърмори и най-сетне излезе.

Почаках няколко секунди и изпуснах дъха, който толкова дълго задържах. Мамка му, размина ми се на косъм! Представа нямах как успях да не издрънкам всичко, когато Чакала прикова в мен яркия си като прожектор поглед, но сега не беше моментът да ликувам.

Казват, че познатото зло е за предпочитане пред непознатото. Може и да е така, ала като се имаше предвид какво ми бяха намислили Чакала и другарчетата му, определено смятах да избера второто. С него при всички случаи имах по-големи шансове за успех, отколкото да опитам да се преборя с четирима вампири с помощта на някакъв си жалък сребърен нож… който Чакала беше прибрал, както забелязах изведнъж. Навярно за да ми попречи да отнема собствения си живот, макар че онова, което възнамерявах да направя, спокойно можеше да се окаже не по-малко самоубийствено.

Време за съмнения и колебания нямаше — взех овъгленото парче плат и споменът за смъртта на Разиел отново ме заля като вълна. Както обикновено, виденията бяха по-бледи от предишния път — първото докосване винаги даваше най-ярки резултати.

Потиснах мъчителните последни мигове на Разиел и се съсредоточих върху същината на подпалвача. Онова, което миналия път бе съвсем тънка нишка, сега ми се стори дебело като въже заради предишната ми връзка. Улових го и дръпнах с все сила. Долнопробната хотелска стая, в която се намирах, изчезна, отстъпвайки място на просторно помещение с високи тавани, изящни мебели и покрити с гоблени стени. То не беше празно — пред камина, достатъчно голяма, за да ги побере цели, стояха двама мъже. С облекчение установих, че единият беше подпалвачът, а другият — плешив, як негър, който тъкмо поклащаше глава.

— Не мисля, че се шегуваш, разбира се, и въпреки това ми се струва невъзможно…

— Шшт! — изсъска подпалвачът и бавно завъртя глава. Когато очите му с цвят на излъскан бакър се спряха върху мен, трябваше да положа огромно усилие, за да не прекъсна връзката и да побягна. — О, твърде късно е да бягаш — студено каза той.

Думите му се блъснаха в мен и ме разтърсиха. Бях се надявала, че с малко повече време — и късмет — бих могла да му изпратя грижливо подготвени съобщения. Изобщо не ми беше хрумнало, че подпалвачът ще разчете мислите ми в мига, в който осъществя връзка с него.

Какво създание е той?

— Опасно създание, което не трябваше да раздразваш — долетя отговорът му. — Която и да си ти, не се съмнявай, че ще те открия.

Страх парализира мозъка ми. Беше сърдит, а с очите си бях виждала на какво е способен, когато изглеждаше в добро настроение.

Приятелят му се огледа наоколо.

— На кого…

— Млъкни — прекъсна го подпалвачът. — И си върви.

Якият мъжага си тръгна, без да каже нито дума, а подпалвачът остана пред огромното огнище, чиито оранжеви и жълти пламъци изведнъж подскочиха, сякаш се опитваха да го достигнат през паравана, който ги разделяше.

— Престани да ме наричаш „подпалвача“, обидно е. Шпионираш ме, значи, знаеш кой съм.

— Не знам — изрекох на глас и начаса се наругах наум. Ако Чакала ме чуеше и дойдеше да провери какво става, можеше и да не издържа на още една доза от хипнотизиращия му поглед и да му издрънкам всичко. — Виж, много бъркаш за мен — помислих забързано, като се надявах, че антената, с която долавяше моите „сигнали“, все още работи. — Нямам представа кой си — четирима вампири ме отвлякоха и ме накараха да те открия.

— Така ли? — Лицето му изгуби свирепото си изражение и придоби развеселен вид. — Ако наистина е така, ще те улесня. Аз съм си у дома. Кажи им да се отбият по всяко време.

При тези думи пламъци обвиха дланите му — предупреждение, от което не се нуждаех, тъй като вече предостатъчно се боях от него. Този страх, съчетан със смъртта, която Чакала беше предвидил за мен, направи отговора ми рязък:

— Страхотно! Обаче от мен се очаква да открия не само къде си в момента, но и къде ще бъдеш в бъдеще. А се съмнявам, че изгаряш от желание да споделиш и това.

Веждите му отново се сключиха, от което бакърено-зелените му очи станаха още по-пленителни… и плашещи.

— Можеш да виждаш в бъдещето?

Всеки помен от веселие се изпари от лицето му, а аз въздъхнах наум. Как да обясня едно умение, което и сама не разбирах напълно?

— Ако докосна някого — или предмет, върху който някой е оставил частица от емоционалната си същност — виждам разни неща. Ако образите са черно-бели, значи, идват от миналото. Ако са цветни, но размазани, са от бъдещето. А ако се съсредоточа, мога да използвам същността, доловена от предмета, за да проследя човека, който я е оставил, и да го открия в настоящето, което виждам нормално и ясно. Точно така те намерих. Чакала ми даде предмети, взети от хора, които си убил.

Той продължи да се взира в мен и аз се размърдах неспокойно. Достатъчно невероятно бе, че ме чува, а на всичкото отгоре изглеждаше, че може да ме види! Но как? Нали не бях там.

— Не мога да те видя, както си мислиш — отвърна той и по устните му пробяга тънка усмивка. — Ти си просто глас в главата ми, но ако се съсредоточа, усещането е все едно си тук, макар и невидима. — Това ми се стори адски зловещо, но преди да имам време да помисля над него, той продължи: — Някой, наречен Чакала, се опитва да ме открие, така ли? Името не ми е познато, но най-вероятно е измислено. Казваш, че те е отвлякъл, така ли?

— Той и трима като него ме грабнаха от батута ми тази сутрин — отвърнах, потръпвайки при спомена.

— Знаеш ли къде са те затворили?

Знаех, и още как. Дори да не бях в състояние да го разбера, като докосна, който и да било предмет в стаята, пълният адрес на хотела беше напечатан върху телефона. Въпреки това нямах намерение да го споделя с господин Огнен ад, преди да сме се споразумели за някои условия.

От устните му се отрони развеселен звук.

— Условия? Да не искаш награда, задето ще ги предадеш в ръцете ми?

— Искам да живея — отвърнах мрачно. — Видях какво стори с Неди и Разиел и искам да ми дадеш думата си, че ако ти кажа къде се намират Чакала и другите, ще убиеш само тях, но не и мен.

— Зависи — отсече той решително, сякаш водехме делови преговори. — Ако наистина си била принудена да го направиш, както твърдиш, ти се заклевам, че няма да пострадаш. Но ако лъжеш, за да ме вкараш в капан…

Устните му се извиха в една от онези очарователни усмивки, с които бе дарил Неди и Разиел точно преди да ги убие, и аз усетих, че ме побиват тръпки.

— Не те лъжа — отвърнах телепатично. — Единствените, на които искам да заложа капан, са Чакала, Перверзника, Психопата и Невротика.

— Значи, нямаш причина да се боиш от мен — заяви той, без да каже нищо за останалите имена. След това сключи смъртоносните си ръце пред себе си. — Е, мисля, че е време да се запознаем както си му е редът. Аз съм Влад, а ти?

Поколебах се, но в крайна сметка отвърнах с истинското си име, защото не исках да рискувам дори с най-невинната лъжа пред създание като него.

— Лайла. Казвам се Лайла.

— Лайла — повтори той така, сякаш искаше да вкуси двете срички. Очарователната му усмивка стана още по-широка. — А сега ми кажи къде се намираш.