Джанин Фрост
Принц на нощта (8)

Глава 8

След единайсет часа и кратко спиране, за да презаредим, кацнахме на миниатюрно летище с една-единствена писта и два хангара, в един, от които бе прибран нашият самолет. Погледнах към босите си крака и въздъхнах наум. Можех само да се надявам, че няма да се наложи да вървим дълго, докато стигнем до колата. Земята бе покрита със сняг и макар Влад да ми бе заел палтото си, силно се съмнявах, че ще ми даде и обувките си.

Притесненията да не измръзна се разсеяха, когато слязох от самолета и видях лъскавата черна лимузина, която ни очакваше в хангара. Влад имаше или купища пари, или влиятелни приятели. Разбира се, нищо чудно просто да бе накарал някой от приятелите си вампири да внуши чрез хипноза на шофьора на лимузината да дойде да ни вземе. Това умение определено ни бе дошло от полза, когато по време на спирането за презареждане един митничар бе поискал да види паспортите ни.

Русокос мъж с телосложение на викинг отвори вратата на лимузината и се поклони дълбоко при появата ни. Веждите ми подскочиха, ала Влад кимна, сякаш за него бе нещо съвсем обичайно хората да му се кланят. Аз го последвах на пръсти, благодарна, че не трябваше да вървим дълго. Подът беше циментиран, но имах чувството, че стъпвам върху лед.

Русокосият ме погледна едва-едва. Не че имах нещо против — така или иначе, повечето хора обикновено зяпваха белега ми. Мушнах се в лимузината, като внимавах да не докосвам нищо с дясната си ръка и шофьорът затвори вратата, така че прекрасната топлина на автомобила да не може да изскочи навън. Настаних се удобно и начаса долепих босите си крака до приятно загрятата седалка.

— Докато отиваме към къщата ти, ще трябва да купим някои неща — казах аз. — Трикото ми вече плаче за пране, а във време като това обувките са задължителни.

Влад се пресегна и взе дясната ми ръка в своята.

— Вече се погрижих за това.

Може и да бях прекарала последните дванайсетина часа по този начин, ала все още ми беше трудно да свикна с това, някой да докосва ръката ми, без да подскочи от болка. Точно както ме бе уверил, той очевидно не усещаше никакви странични ефекти, макар че досега трябва да бе поел електричество, достатъчно да убие един обикновен вампир поне три пъти.

— Затова ли беше захапал телефона? Поръчваше ми дрехи? — попитах, като му хвърлих кос поглед. Въпреки пренебрежителните си коментари за хората, пристрастени към мобилните телефони, той беше прекарал по-голямата част от последния час на телефона. И дори само с една ръка пишеше съобщения със завидна бързина.

— Между другото — каза той и пръстите му ме потупаха лекичко по кокалчетата, — докато си гостенка в моя дом, ще се погрижа да не ти липсва нищо. Ала внимавай да не злоупотребиш с гостоприемството ми.

С усилие потиснах изсумтяването, надигнало се в гърлото ми. Какво си мислеше, че ще взема да си поръчвам единствено маркови дрехи? Щях да се зарадвам на всичко, стига само да беше топло. Ако се съдеше по пейзажа, който се виждаше през прозорците на лимузината, сякаш се бяхме приземили в някакво арктическо царство на снега.

— Нямах това предвид.

Дяволите да го вземат, задето непрекъснато подслушваше мислите ми. Нямах търпение отново да си възвърна умственото уединение.

Той продължи да чертае фигурки върху ръката ми, ала погледът му стана хладен.

— Би трябвало да се радваш, че съм в състояние да чета мислите ти. Благодарение на телепатията си не бях принуден да прибягна до по-агресивни методи, за да се уверя дали казваш истината за отвличането си.

Неволно се върнах към спомените, изтръгнати от вампирите, които той беше изгорил до смърт, и потреперих. Да, определено предпочитах да чете мислите ми, отколкото да изпитам огнените му способности на гърба си. При самата мисъл за това ми се приискваше да издърпам ръката си от потенциално смъртоносната му хватка.

— Все още се боиш от мен — заяви той. — Това е добре.

— Доставя ти удоволствие да се боят от теб, така ли?

Да не би да беше някакъв комплексиран нежив убиец? Страхотно, значи, трябваше да очаквам редовно да ме плаши до смърт само за да си подхрани егото.

В отговор Влад натисна едно копче и прозорецът от потъмнено стъкло, който ни разделяше от шофьора, се смъкна надолу.

— Максимус, боиш ли се от мен?

— Да — отвърна русокосият шофьор без никакво колебание.

Влад натисна бутона за втори път и много скоро преградата, създаваща усещане за уединение, се вдигна. Отново ме обзе желание да издърпам ръката си от неговата, защото атмосферата между нас се беше променила. Отишло си бе усещането за сключено примирие, което се бе възцарило през последните няколко часа, а на негово място тегнеше напрежение, което сякаш можехме да срежем с нож. Невидимо електричество сякаш обгръщаше Влад и караше косъмчетата на тила ми да настръхнат.

— Искам да те е страх по същата причина, по която искам и всички около мен да се боят — започна той. Гласът му бе нежен като допира на пръстите му. — Тогава няма да ти хрумне да ме разсърдиш. Един ден някой може би ще се опита да те убеди да ме предадеш. Ако това стане, помни едно — аз винаги откривам и премахвам враговете си, независимо колко дълго ми отнема.

Преглътнах, опитвайки се да облекча пресъхналото си гърло.

— Нямам никакво намерение да минавам в противниковия лагер. Не ти изпрати банда убийци на деца да ме отвлекат, а те със сигурност щяха да ме довършат, когато вече не им трябвах — видях го, когато докоснах Чакала. Когато докосвам теб, не виждам собствената си смърт, така че определено съм от твоя отбор.

Погледът му поизгуби част от студенината си.

— Радвам се. Защото няма да ми е приятно да те убия. Досега не те намирам нито скучна, нито дразнеща, а това е рядкост. Освен това винаги възнаграждавам онези, които са ми верни, така че запази страха си от мен, Лайла, но знай едно — докато си под моята закрила, няма защо да се боиш от никой друг.

От тихата пламенност, с която изрече последните думи, по гърба ми полазиха тръпки. Въпреки убедителността му можех и да не повярвам на обещанието да ме защитава, ала споменът, който бях преживяла, когато го докоснах, прогони всякакви съмнения. Той знаеше какво е да изгубиш някого. А след като именно това беше белязало душата му по-дълбоко от всичко друго, нямаше как да не си помисля, че взема много на сериозно обещанието си за закрила. Кимнах бавно.

— Дадено.

За миг усмивка изви устните му.

— Не ти е приятно, че мога да чета мислите ти, но телепатията ми е нищо в сравнение с твоите умения. Няма защо да ти казвам да не споделяш с никого онова, което видя, нали?

Току-що го направи, изтъкнах наум.

— Така е. — Още една мимолетна усмивка. — Докато живееш в къщата ми, ще научиш много повече. Голяма част от мебелите ми са на векове и несъмнено съдържат цял куп спомени. Сигурен съм, че ще проявиш същата дискретност и към всяка информация, която получиш по този начин.

— Обещавам. Но повярвай ми, ще се опитам да докосвам възможно най-малко неща.

Антики. Как ненавиждах подобни предмети, напоени със спомени и същността на собствениците си.

Той продължи да ме гледа изпитателно. Изражението му беше смесица от безмилостна пресметливост и любопитство.

— Каза, че притежаваш уменията си от дванайсет години, което трябва да е половината ти живот, ако се съди по това, колко млада изглеждаш. Аз бях стар, когато развих способността да чета мисли, и въпреки това покварата, която се разкри пред мен, успя да ме разтърси. Твоята дарба стига много по-дълбоко от моята. Учудвам се, че напрежението не те е прекършило.

Свих рамене, сякаш безбройните зверства, които бях видяла, не ме бяха довели до ръба на самоубийството.

— Понякога ми е от полза. Така знам кого да избягвам. Хората могат да надянат най-благовидната маска, ала всеки носи греховете си под кожата си.

В смеха му се долавяше мрачна нотка.

— Колко вярно.

Лимузината мина през някаква неравност и ме накара да подскоча. Погледнах през прозореца. Не се виждаше почти нищо друго, освен натежали от сняг дървета, но като поизвих глава, забелязах, че местността става все по-стръмна. След около минута ушите ми заглъхнаха. Прозях се, за да изравня вътрешното и външното налягане, като си мечтаех за Флорида и ниското й надморско равнище.

— Къщата ти далеч ли е оттук?

Не бях яла от близо два дни, тъй като в деня, когато ме отвлякоха, бях пропуснала закуската. От друга страна, отивахме в дома на вампир. Спомних си какво държи Марти в хладилника си — нищо, което бих искала да опитам. Плъзнах нещастен поглед по гористия пейзаж. Готова бях да се обзаложа, че нямаше да намеря нито магазин, нито ресторант в радиус от поне петдесет мили.

Развеселен звук откъм Влад привлече вниманието ми.

— Имам колкото искаш храна, Лайла. Освен това се намираме в Румъния. Не в Сибирската тундра. Много скоро ще пристигнем у дома, а по пътя ще минем през град, в който има и магазини, и ресторанти.

Изчервих се от насмешливия му тон и отново си напомних да внимавам какво мисля… стига да откриех как.

— Ядеш обикновена храна? — Марти не го правеше. Твърдеше, че всичко имало вкус на пръст.

— Така е. И не, не ям храна, но купувам големи количества заради хората, които живеят в къщата ми. Ако са недохранени, аз и служителите ми не бихме могли да пием от тях.

Тонът му бе съвсем нехаен, ала вече бях започнала да разбирам, че той никога не казва нещо просто така. Когато срещнах погледа му, забелязах предизвикателно пламъче. Сякаш искаше да се покажа засегната от неговата представа за хранителни запаси.

— Марти пък пие от по-стиснати туристи — отвърнах, повдигайки вежди не по-малко предизвикателно. — Казва, че така им се пада, задето им се свиди да ни дадат по-щедър бакшиш за изгледаното представление. Разбира се, никога не се е опитвал да пие от мен — казва, че работата и храненето не бива да се смесват.

Устните на Влад се извиха.

— Определено не бих те нарекъл деликатна. Ако се чудиш дали възнамерявам да пия от теб, няма защо да играеш игрички. Просто попитай.

— Е, възнамеряваш ли? — Възползвах се начаса от подтика му и добавих: — Не бих искала да го правиш. — Знам, че няма да ме убие или да ме превърне във вампир, но вече и без това съм „инструмент“. Не изгарям от желание да се превърна и във вечеря.

— Не, не възнамерявам — заяви той най-спокойно. — Няма да го стори и никой друг вампир, докато си под моя закрила. С приятеля ти Марти сме на едно мнение за това, че работата и храненето не бива да се смесват.

Какво облекчение! Може би да остана при Влад нямаше да е чак толкова различно от това, да живея с Марти, макар че се надявах гостуването ми да трае по-малко от четирите години, през които двамата с Марти пътувахме по турнета.

— С какво всъщност се занимавате? — попита Влад и облегна глава на свободната си ръка.

— Пътуващи циркови артисти сме — отвърнах, приготвяйки се за презрителната реакция, която тази информация предизвикваше у повечето хора.

Нищо в изражението му не се промени.

— Мъдро, с това твое състояние. Ако някой забележи склонността ти да раздаваш токови удари, ще реши, че е цирков номер, а пък ти не се задържаш никъде достатъчно дълго, за да се появят наистина сериозни въпроси.

— Именно — потвърдих с изненада. Де да можеха сестра ми и баща ми да схванат тази логика със същата лекота. За тях професията ми беше повод за срам. Последно чух как обяснявали на хората, че съм театрална актриса.

Влад сви рамене.

— Ние, вампирите, имаме доста опит в това, да крием истинската си същност. А, ето го и града. Къщата ми е след него.

Погледнах през прозореца и видях как профучаваме покрай малък градец, който наистина изглеждаше така, сякаш в него имаше магазини и ресторанти. С всичкия този сняг и живописната архитектура това място спокойно можеше да се появи върху картички, изобразяващи селцето, където живее Дядо Коледа.

— Красиво е — отбелязах. — Но се надявам, че няма да спрат шофьора ти за превишена скорост. Съмнявам се, че е разрешено да се движи с осемдесет мили в час.

Стори ми се, че Влад потисна смеха си.

— Не се безпокой.

Продължих да се взирам през прозореца. Масивни скали се подаваха измежду дърветата. Движението на колата ме натисна още по-назад в седалката, потвърждавайки подозрението ми, че пътят става все по-стръмен. Въпреки това шофьорът не намали скоростта и продължи да взема завоите като луд. Погледнах към Влад, ала по лицето му не видях и следа от притеснение. Разбира се. Той би оцелял дори ако колата полетеше в някоя пропаст или се блъснеше в дърво.

— Не се безпокой — повтори той, още по-развеселено.

— О, чувствам се направо божествено — отвърнах през стиснати зъби. Затворих очи — струваше ми се най-добрият начин да преживея това, което ставаше.

Може и да бяха минали едва десетина минути, когато колата спря, но на мен ми се стори поне час. От нерви вероятно бях изпратила в тялото на Влад достатъчно електричество, за да задвижи малък локомотив, ала той бе продължил да държи ръката ми. Сега обаче ме пусна.

— Пристигнахме.

Отворих очи. За миг тялото му закри гледката, но когато слезе, най-сетне видях къщата, пред която бяхме спрели. И зяпнах с широко отворена уста.