Джанин Фрост
Принц на нощта (19)

Глава 19

Лимузината, в която се натъпкахме, не бе онази, в която бях пристигнала заедно с Влад. Заради студа носех дебело дълго палто върху роклята си. Освен че топлеше, то служеше и като предпазна мярка за дясната ми ръка, която държах пъхната в него. И осмината се бяхме качили в колата, ала тя не помръдваше, въпреки че шофьорът седеше зад волана, а двигателят работеше.

— Какъв е проблемът, Хънтър? — попита Бен.

— Чакам позволение — отвърна Хънтър и вдигна преградата, която го отделяше от нас.

— Позволение? Че откога? — промърмори Бен.

Откакто аз съм с вас, помислих си и усетих, че настръхвам гневно. Ако Влад имаше време да ми забранява да излизам, щеше да направи добре да намери време и да поговори с мен.

По погледите на останалите разбрах, че са започнали да се досещат коя е причината за забавянето, но въпреки това продължиха да си бъбрят, сякаш не бе станало нищо. След около десетина минути преградата се свали, разкривайки сърдитото лице на Максимус, който се бе настанил на мястото до шофьора и ме гледаше ядосано.

— Наистина ли мислеше, че ще успееш да се измъкнеш?

Думите му накараха всички да притихнат. Аз отвърнах на погледа му, разгневена на свой ред.

— Изобщо не се измъквам. Излизам заедно с останалите от къщата. Забелязах, че те не трябва да дават отчет на никого, преди да излязат. Защо тогава аз да го правя?

— Защото ти принадлежиш на Влад — отвърна Максимус незабавно.

Ръцете ми инстинктивно се свиха в юмруци.

Пак ли това!

Бен забеляза гневния ми жест и ме потупа утешително по коляното.

— Хей, няма нищо. Ние всички принадлежим на Влад.

От сиви очите на Максимус изведнъж станаха яркозелени.

— Не както нея, така че си махни ръката оттам или аз ще я махна от тялото ти. Никой не може да я докосва, освен Влад.

Ръката на Бен отскочи от коляното ми така, сякаш го бе ударила светкавица. Максимус едва ли би могъл да се изрази по-ясно. Разкъсвах се между желанието да потъна в седалката, умирайки от срам… и да се хвърля напред и да му тресна един хубавичък токов удар. Втората възможност ме привличаше повече, ала това би провалило плановете ми за вечерта.

— Сега, след като маркира територията на господаря си вместо него, може ли да тръгваме? — От всяка моя сричка сякаш висеше ледена шушулка.

Максимус кимна на шофьора и колата потегли. Сандра сръга Джо и изсъска:

— Вдигни стъклото.

Той натисна копчето и предната седалка отново бе отделена от нас.

В мига, в който преградата се вдигна — сякаш това щеше да попречи на Максимус да ни чуе — Сандра се ухили насреща ми.

— Лайла — заяви тя възторжено, — трябва да ни разкажеш всичко!

Щях да се напия. Безпаметно, до пълна забрава, докато не завършех с глава в някоя тоалетна чиния. Дяволите да ги вземат Максимус с голямата му уста и Влад с невероятната му арогантност.

— Не е каквото си мислите — промърморих, вперила поглед през прозореца, вместо в лицата на седмината души, които не откъсваха очи от мен. — Между нас не се е случило нищо.

Сандра се засмя многозначително.

— Ала за да обяви на всеослушание, че си негова, Влад очевидно възнамерява да се случи нещо.

Не и без да съм се съгласила, помислих си мрачно.

С крайчеца на окото си видях Бен да поклаща глава.

— Трябваше да се досетя, че има нещо, когато Влад дойде лично, след като ти припадна. Ако някой от нас пострада или се разболее, ни изпращат лекар, ала той никога не идва.

Няколко души измърмориха в знак на съгласие. Аз не отговорих, но си отбелязах да помисля над това по-късно.

— Разкажете ми за клуба — помолих, сменяйки темата.

Ако се съдеше по описанието им, въпреки че беше зима, и при това — по средата на седмицата, мястото щеше да е пълно, тъй като бе единственото подобно заведение в град с около три хиляди души. Пристигнахме след около трийсетина минути. Тъй като седях до вратата, аз слязох първа и се огледах наоколо.

„Фейнс“ се помещаваше в предната част на двуетажна постройка от камъни и дърво. Дълъг каменен комин изпускаше дим в ясната нощ. Околните сгради изглеждаха затворени, но на отсрещната страна на улицата някои тях светеха. Харесваше ми как уличните лампи наподобяват железни фенери, окачени на високи стълбове, усилвайки старовремското излъчване на града.

Максимус слезе от лимузината и застана близо до мен.

— Какво, да не са те назначили да ми бъдеш бавачка тази нощ? — изръмжах аз.

Той сви рамене.

— Наречи го както искаш.

О, веднъж само да ми паднеше Влад! Подобни методи може и да бяха действали в петнайсети век, но в наши дни можеха единствено да му изиграят лоша шега.

— Направи ми една услуга. — Не си го изкарах на Максимус единствено защото все още се чувствах виновна заради вчера. — Дръж се достатъчно далеч, за да не изглежда така, сякаш имам раница с размерите на викинг.

Максимус се подсмихна и ми отвори вратата.

— Ще опитам.

Прекрачих прага и с изненада установих, че отвътре „Фейнс“ не се различаваше особено от баровете в Гибсънтън. Маси бяха разпръснати из помещението, водещо до дългия, извит бар, а камината засилваше усещането, че си се озовал в ресторант. Сандра дойде, за да ми покаже гардеробната, където всички вече бяха разтоварили тежките си връхни дрехи. След това я последвах до бара и се настаних на мястото, което тя ми бе запазила.

— Какво да бъде?

Обикновено пиех червено вино, но днес исках нещо по-силно.

— Водка със сок от червени боровинки. Ако няма — водка и каквото им се намира за разреждане.

Сандра се ухили.

— Ослоу! — повика тя и барманът се обърна. — O vodka si un sue de coacaze in contul voivode.^[1]

Единствената дума, която разбрах от последното изречение, беше „войвода“. Принц.

— Какво каза?

— Поръчах ти питие и му казах да го пише на сметката на принца.

— Всички ли знаят кой е Влад? — попитах учудено.

Сандра прокара ръка през златисточервеникавата си коса, преди да отговори.

— В този град мнозина знаят, ала малцина говорят за това и никога — пред външни хора. Румънците почитат героите от своята история и умеят да пазят тайни. — Тя ми хвърли кос поглед и добави: — Като обект на неговото желание, болшинството биха казали, че си истинска щастливка.

— Именно частта с „обекта“ не мога да приема — промърморих и сграбчих питието, което току-що бяха поставили пред мен. — И ще имам нужда от цял куп от тези, преди да се почувствам поне малко щастлива.

Шест водки с боровинков сок по-късно най-сетне се оставих Сандра да ме убеди да се качим на втория етаж, където бил дансингът. На Сандра, Бен и останалите май страшно им хареса да образуват защитен обръч около мен и като внимавах да държа дясната си ръка долепена до бедрото, аз затанцувах така, сякаш нямах никакви грижи. Може и да не разбирах текстовете, но добрият ритъм не се нуждаеше от превод.

След още няколко питиета вече бях решила, че това е най-готината нощ, която съм прекарвала от години насам, когато силен трясък отекна над оглушителната музика. Подът потрепери и аз се огледах объркано. Дали в Румъния ставаха земетресения? Не бях единствената, която се озърташе недоумяващо.

— Хънтър, изведи я оттук! — чух да изревава Максимус изведнъж.

И тогава усетих дима. Нов тътен разтърси дансинга и хората се разпищяха.

— Пожар! — извика Сандра, в случай че не се бях досетила от дима и паниката.

Обръчът на приятелите ми се пръсна, когато тълпата се люшна към стълбището.

Мъчех се да не докосвам никого с дясната си ръка, ала блъсканицата беше прекалено голяма. Една жена се бутна в мен и падна на пода, а в съзнанието ми нахлуха сивкави картини, в които тя крадеше дребни стоки от някакъв магазин. Когато примигах и отново се върнах в настоящето, вече я бях изгубила от поглед. Грубото блъскане ме бе откъснало от нея. Опитах се да я намеря, боейки се, че ще я стъпчат.

Пъхнала дясната си длан под мишницата, за да избегна всеки случаен контакт, аз си запроправях път през тълпата, отдалечавайки се от стълбището. Не биваше да рискувам да бъда сред толкова много хора. Можех да убия някого… ако вече не го бях сторила. Навярно Максимус или Хънтър биха могли да ми помогнат с жената, която бях поразила с електричеството си. Но къде бяха те?

Най-сетне се добрах до балкона. Нещо размазано на долния етаж привлече погледа ми и нов трус разлюля вече празния дансинг. Неясното петно се превърна в камара яки мускули и руса коса — Максимус се отърсваше от затупалите го отломки, докато отиваше към трима души, които не помръдваха, макар тълпата да се блъскаше в тях.

В този миг зърнах сребърен блясък в ръцете на непознатите и разбрах. Това не беше злополука. А нападение.

Нещо кораво се сключи около ръката ми и ме накара да се завъртя. Имах точно една секунда, за да разпозная Хънтър, шофьора на лимузината, преди той да ме метне през рамо и да се отправи не към стълбите, а към прозореца в другия край на стаята.

— Почакай! — казах и го заудрях по гърба. — Вземи и жената. Тя е някъде на пода и е ранена!

Хънтър изобщо не спря.

— Ти си важна. Тя не е.

— Задник! — изкрещях и го заблъсках още по-силно. — Върни се, още…

Парчета стъкло се впиха в крака ми в същия миг, в който отекна нов тътен. Само че този път той не дойде изпод нас. А пред нас.

— А, ето я — заяви непознат глас.

Хънтър застина и аз извих глава, за да погледна покрай него, но хватката му беше твърде силна.

— Влад ще ви убие — изсъска той на онзи, който се бе появил през прозореца.

— Не и ако ние го убием преди това — отвърна другият най-спокойно, а после аз тупнах на пода и главата ми издрънча болезнено върху коравите дъски.

Въпреки че ми излязоха свитки, успях да запазя достатъчно присъствие на духа, за да изпълзя назад. Димът ставаше все по-гъст и аз се закашлях, примигвайки, за да проясня погледа си. Първото, което видях, бяха Хънтър и млад мъж с преждевременно посребряла коса, счепкани в мъртвешка схватка, която трая точно колкото да успея да уловя парапета на балкона и да се изправя. А после Хънтър политна назад със забит в гърдите нож. Чертите му се сгърчиха пред шокирания ми поглед, а среброкосият вампир вдигна очи към мен и се усмихна.

— Ти си Франки, нали? — попита той сърдечно.

Първият ми инстинкт бе да се обърна и да побягна, ала не го сторих. Това, че все още не ме беше сграбчил, означаваше, че иска да си поиграе с мен. Страхотно, садистичен убиец — сякаш отдавна не бях срещала един от тях. Хвърлих поглед надясно и отново се обърнах към него.

— Да, аз съм Франки. Приятно ми е да се запознаем.

А после скочих през перилата на балкона.

Рискованият ми ход подейства — той очевидно не го бе очаквал. Приземих се върху един от малцината гости на заведението, които все още не бяха успели да излязат навън, претъркулвайки се настрани в мига, в който усетих мека плът под себе си.

Това омекоти част от удара, но въпреки това човекът, върху когото бях паднала, изпищя и закуцука към изхода, кашляйки от бързо сгъстяващия се дим.

Не бях направила повече от една крачка в същата посока, когато зад мен отекна глухо тупване и две тежки лапи ме стиснаха.

— О, наистина имаш добър заряд, а? — подхвърли среброкосият.

Държеше ме толкова здраво, че не можех да вдигна дясната си ръка, за да му дам един хубавичък удар, а нямах никакво време. Силни трясъци говореха, че Максимус все още се бие, ала писъците бяха затихнали. Очевидно почти всички бяха успели да излязат от клуба. Музиката продължаваше да кънти и ми пречеше да чуя какво казват Максимус и останалите вампири, но на няколко пъти различих името си и с ужас разбрах, че аз съм причината за това нападение.

Среброкосият хвърли поглед зад мен и въздъхна.

— Май се нуждаят от помощ, за да го довършат — подметна той с престорено раздразнение. — Стой тук.

Кракът му се вдигна с брутална ефикасност. Два ритника бяха достатъчни, за да се озова на земята, обляна в сълзи. Глезените ми бяха извити под странен ъгъл, счупени толкова лошо, че костите стърчаха от кожата. Нападателят ми се усмихна и тръгна към Максимус, който бе обърнат с гръб към него, докато се биеше с останалите трима вампири. Почти лениво, среброкосият извади ножа си.

Хънтър бе убит, докато се опитваше да ме предпази, а ето че сега и Максимус бе на път да умре. Запълзях натам, крещейки от непоносимата болка, която ме пронизваше, докато влачех строшените си крака по пода. Въпреки това не спрях.

Гаднярът трябва да бе чул вика ми, но не се обърна. Очевидно изобщо не се страхуваше, че може да му попреча, и това още повече разпали яростта ми. Страхът за Максимус, омразата ми към мъжа с посребрената коса и бързо усилващата се болка накараха дясната ми ръка да стори нещо, което не бе правила никога преди — да оформя видима нишка електричество, като миниатюрна мълния. Погледнах към нея, а после към врага, който почти бе достигнал Максимус, и запълзях още по-бързо. Заля ме нова вълна от болка, ала нишката в ръката ми стана по-голяма и по-дебела.

Тримата вампири видяха нападателя зад Максимус и удвоиха усилията си. Максимус отстъпи назад, без да знае, че така идва по-близо до среброкосия. Аз залазих още по-бързо, почти обезумяла от болка, ала през мъглата на дима и сълзите си видях как злодеят вдига ножа. От гърдите ми се откъсна вик на безкрайно отчаяние. Нямаше да успея. Все още бях на десетина стъпки от него…

Струя бяла светлина изскочи от ръката ми, мълниеносна като светкавица и дълга като камшик. Тя изплющя върху гърба на нападателя, разкъса ризата му и за частица от секундата накара цялото му тяло да засияе. Той се свлече на колене, а ножът бе като споен за ръката му от електричеството. Максимус не извърна глава, за да види какво става, ала един от противниците му погледна назад и със свиреп замах ножът на Максимус потъна в шията му. Вампирът рухна на земята, обезглавен.

Среброкосият се обърна и впери яростен поглед в мен. Познавах това изражение… бях го виждала изписано върху толкова много лица точно преди някой да бъде убит. Опитах се да призова още една подобна на камшик струя електричество, но се чувствах по-изцедена от когато и да било. Запълзях назад само защото не исках да умра, без поне да опитам да се спася, ала изобщо не се изненадах, когато миг по-късно бях издърпана на крака.

— Кучко — процеди той и ме вдигна, докато лицата ни се изравниха. — Този път наистина ще останеш на място.

С тези думи той ме запрати назад с такава сила, че последното, което усетих, бе как стената се срутва зад мен.