Джанин Фрост
Принц на нощта (30)

Глава 30

Слънцето почти се беше скрило зад планините, когато Максимус влезе в библиотеката. Още нямаше шест часът, но тук нощта идваше рано… и се проточваше до безкрай, когато гневът и тревогата водеха до безсъние. Бях прекарала по-голямата част от предишната нощ, взирайки се в бравата, в очакване да видя дали Влад ще се опита да влезе и да се извини. Не можеше да се каже, че искам твърде много от него, независимо дали беше страховит средновековен владетел, или не. Ала бравата не беше помръднала. През целия ден си повтарях, че това е добре.

— Шрапнел се обади. Ще пристигнат съвсем скоро — съобщи ми Максимус.

Думите му ме изпълниха с истинско облекчение. Все още бях бясна на Влад, задето беше изпратил хора да следят семейството ми, но тук те щяха да бъдат в по-голяма безопасност, отколкото в ръцете на Жилегай. Може и да не изгарях от желание да се хвърля на шията на Влад, но все още бях на негова страна. Ако Жилегай не ме беше въвлякъл в тази отколешна вампирска вражда, нареждайки да бъда отвлечена, сега щях да се наслаждавам на меката зима в Гибсънтън заедно с Марти, вместо да седя в Румъния, чудейки се как ли ще реагират баща ми и сестра ми на това, че са ги завлекли в другия край на света… и че скоро няма да може да се приберат у дома.

Ала когато последвах Максимус от библиотеката и видях познатата тъмнокоса фигура в края на коридора, нервност започна да се бори за надмощие с едва сдържания ми гняв. Начаса започнах да си повтарям наум текстовете на различни песни, за да прикрия мислите си. Снощи го бях зашлевила, а днес го бях избягвала цял ден и все пак една мъничка, нелепа част от мен беше разочарована, задето Влад не ме беше потърсил.

Колкото повече се приближавах, толкова по-неловко се чувствах. Бе с гръб към мен, сключил ръце зад себе си, така че можах да видя малките черни камъчета в бродерията, с която бяха украсени ръкавелите му. Сакото му падаше леко върху раменете, а материята изглеждаше толкова мека, че можеше да е само кашмир. Панталоните му бяха в същия абаносов цвят, а връхчетата на ботушите му се подаваха изпод ръбовете им. Когато стигнах до него, видях, че яката му е украсена със същата леко проблясваща бродерия, с която и ръкавелите, ала тъмносивата му риза бе достатъчно семпла, за да придаде на тоалета му елегантно-представителен, но не и натруфен вид. Косата му беше пригладена назад и от този строг вид, веждите му изглеждаха като извити криле. Освен това прическата му подчертаваше изваяните скули, сянката, хвърляна от едва наболата брада, и омагьосващите му очи с цвят на мед.

Внезапно се почувствах облечена съвсем неподходящо с кафявия си спортен панталон и бежово поло. Защо не бях избрала тъмносинята рокля? И щеше ли да ми стане нещо, ако си бях сложила малко грим?

Устните на Влад потръпнаха и аз изведнъж си дадох сметка, че докато му се любувах одобрително, бях забравила да си пея наум. Побързах да поправя грешката си, но текстът на „Наистина ли искаш да ме нараниш?“ ми се стори прекалено уместен в случая.

— „Кълчър клъб“? — Ъгълчетата на устните му се извиха надолу. — А обвиняваш мен, че прилагам жестоки и необичайни наказания.

— Не е смешно — промърморих и пуснах кичур коса върху белега на лицето си. Направих го повече по навик, отколкото, защото се срамувах от вида си, ала когато погледът на Влад проследи движението ми, насмешливото му изражение изчезна.

— Всяка част от теб е красива, Лайла. Един ден и ти ще го повярваш.

Извърнах очи, проклинайки внезапното стягане в гърдите си при думите и ниския, плътен тон на гласа му. Комплиментите не променяха онова, което беше направил. И именно върху него трябваше да се съсредоточа.

Отново бях престанала да крия мислите си, но Влад не каза нищо. Вместо това извади дълга, плоска кутия от палтото си.

— За теб.

Погледнах я, но не протегнах ръка. Приличаше на кутия за бижута, а ако се съдеше по размера, вътре имаше нещо голямо. Ами ако Влад беше от онези мъже, които смятат, че всяка ужасна постъпка може да бъде изкупена, стига да се бръкнат за нещо лъскаво?

Вирнах брадичка.

— Ако го приема, ще бъде все едно съм казала, че всичко между нас е наред, а то не е. Не трябваше да те удрям, така че и аз постъпих неправилно, но нещата няма да се оправят с бижу… о!

Докато говорех, Влад беше отворил кутията и при вида на съдържанието й ми се прииска да можех да набуча думите си на някоя вила и да ги натъпча обратно в устата си. Вътре имаше чифт дълги черни ръкавици, едната, от които бе малко по-дебела. Докоснах ги и примигах изумено. Специално обработена гума, ако се съдеше по допира им, ала на външен вид приличаха на направени от кожа и имаха размерите на обикновени ръкавици.

— Материята е тънка, но съм убеден, че е в състояние да удържи до дванайсет хиляди волта — обясни Влад, а когато продължи, в гласа му имаше едва доловим полъх на язвителност. — Боя се обаче, че не блещукат.

Ако само можех да потъна в земята.

За щастие, по-нататъшният срам от самонадеяните ми думи ми беше спестен, когато входната врата се отвори и вътре нахлу студен въздух. Шрапнел се поклони първо на Влад, а после и на мен, докато държеше вратата, за да могат хората зад него да влязат.

— Виж само колко е огромно шибаното му място! — възкликна познат глас. Сестра ми Гретчен определено не можеше да се нарече свенлива.

Аз грабнах ръкавиците и надянах дясната. Влад прибра кутията в сакото си и ми помогна да си сложа и лявата, тъй като от дебелата материя не беше много лесно да се справя сама. Въпреки това те изобщо не бяха така обемисти като работната ръкавица, която Марти ми беше намерил от един служител в местната електрическа централа. Никой не би обърнал особено внимание на тези, докато другата непрекъснато предизвикваше въпроси.

— Благодаря ти — измърморих.

Ръцете му се задържаха върху моята и дори през ръкавицата усетих топлината им.

— Няма защо.

— Лайла!

Гласът на сестра ми привлече вниманието ми към нея. Тя някак успяваше да се оглежда поразено наоколо, докато се приближаваше сърдито към мен. Правата й черна коса беше по-къса от предишния път, когато се бяхме видели, но макар да бе прекарала повече от дванайсет часа на борда на самолет, гримът й беше безупречен и подчертаваше красивите й черти, пълните устни и чипото носле. Две сини очи, малко по-тъмни от моите, се взряха яростно в мен.

— В каква шибана каша си ни забъркала този път? — попита тя.

— Здравей и на теб, Гретчен — отвърнах сухо, а после гласът ми заседна в гърлото при вида на мъжа зад нея.

Косата на Хю Далтън вече бе почти напълно посивяла, ала той продължаваше да я носи ниско подстригана, точно както и докато беше полковник в армията. Сиво-сините му очи обхождаха къщата на Влад бдително, а не възхитено, и макар че се подпираше на бастун, властното му излъчване, съчетано с овладяна твърдост, си бе съвсем същото.

С усилие преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.

— Здравей, татко.

Аз съм най-нескопосната лъжкиня на света, помислих си час по-късно.

Бях се опитала да увъртам, предлагайки на семейството си да отиде в стаите си и да разопакова багажа си, ала Гретчен отказа категорично, също както и баща ми, макар той да го стори с по-малко театралничене.

Влад също не ми помагаше особено да измисля някакво достоверно обяснение. Не, той се беше представил като Владислав Басараб, без да му мигне окото, въпреки че това име очевидно не говореше нищо на семейството ми. Шрапнел не им беше обяснил почти нищо по време на мисията си по изтеглянето им, така че сега Влад оставяше избора на мен — да им сервирам някоя огромна лъжа или пък да им кажа истината.

Естествено, аз избрах първото.

— Станала си свидетел на мафиотско убийство и сега си в румънската програма за защита на свидетели? — Баща ми огледа многозначително великолепната двуетажна библиотека. — Струва ми се доста различна от американската.

Само почакай, докато видиш останалата част от къщата.

— Е, Румъния е разделена на кметства и Влад е… ами, нещо като кмет на няколко от тях. И тъй като се крия от членовете на европейската мафия, румънската… — Дали и тук му казваха полиция? — Румънските власти решиха, че тази къща е най-сигурното място за мен, докато… ъъъ… заловят лошите типове — довърших неубедително.

Влад извърна глава, но не и преди да видя как крайчетата на устните му потръпват. Добре де, прозвуча като пълна глупост, каквато и беше, но допреди малко смятах, че той ще измисли какво да им кажем! Или че поне ще ми даде повече от две минути, за да съчиня някаква история.

Може би щеше да те предупреди по-рано, ако не го бе избягвала през целия ден, подразни ме едно заядливо вътрешно гласче.

Я си го начукай!, отвърнах му аз.

Влад се прокашля — нещо, което не направи никакво впечатление на баща ми и сестра ми, ала мен накара да присвия очи. Вампирите не кашляха. Да не би да се опитваше да прикрие смеха си?

— Сигурна съм, че ако имате някакви въпроси, Влад с радост ще им отговори — заявих с леден тон.

Усмивката, която той ми отправи, потвърди подозрението ми за заглушения смях.

Баща ми се намръщи и по лицето му се появиха бръчки, които не си спомнях от предишния път, когато се видяхме.

— Колко дълго се очаква двамата с Гретчен да бъдем затворени тук с вас? — попита той с обичайната си директност.

Бинго — това беше най-важният въпрос, нали така? Поех си дълбоко дъх.

— Не сме сигурни. Може би една-две седмици. Може би няколко месеца.

Сестра ми се изпъна с всичките си метър и шейсет и пет сантиметра.

— Не можеш да очакваш от мен да сложа живота си на режим „изчакване“ за толкова дълго! — извиси глас тя. — Имам работа, приятели, планове…

— Не викай — скастри я баща ми.

Самата аз никога не бях успявала да озаптя Гретчен, когато се впуснеше в една от тирадите си, но в изречението на баща ми се съдържаше десетилетен опит в раздаването на заповеди. Сестра ми млъкна, ала от яростния поглед, който ми отправи, ми стана ясно, че няма да спре дотук.

Татко насочи вниманието си обратно към мен.

— А ако изберем да не останем тук с теб? Тогава какво?

— Ще бъдете заловени, измъчвани и накрая убити от хората, които се опитват да се доберат до дъщеря ти — безучастно отвърна Влад.

Аз го зяпнах, а Гретчен ахна шокирано. Влад ме погледна и сви рамене, сякаш за да каже: Нали искаше аз да се заема.

Баща ми го гледаше преценяващо. Бях виждала безброй хора да се свиват под този пронизващ поглед, ала той, разбира се, нямаше никакъв ефект върху Влад, който му отговори, без нито за миг да сваля приятната полуусмивка от лицето си.

— Все още имам връзки на най-високо ниво — заяви баща ми. — Лайла може да бъде защитена и в собствената си страна.

Веждите на Влад подскочиха.

— С нейните умения? Достатъчно сте разумен, за да допуснете властите или армията да научат истината за тях. Стане ли това, тя ще прекара живота си между стените на някоя тайна научна лаборатория.

Насмешката, с която произнесе думата „научна“, беше неприкрита. Едно мускулче заигра по лицето на баща ми.

— Значи, знаеш на какво е способна?

С Влад седяхме в двата края на един и същи диван, той — спокойно отпуснат, аз — напрегната, ала при тези думи той улови ръката ми и я целуна.

— Много добре съм запознат с уменията й.

Очите на Гретчен за малко да изскочат, а лицето на баща ми потъмня. Влад надали би могъл да бъде по-ясен.

— Ъъъ… аз ще поема оттук — казах.

— Как издържаш да я докосваш? — избъбри сестра ми, зяпнала сключените ни ръце. — Не те ли боли?

Побързах да използвам предоставилата ми се възможност да сменя темата.

— Тази ръкавица е от специално обработена гума. Спира електричеството.

Гретчен плъзна поглед по Влад, а върху лицето й все още се четеше недоумение.

— Да, ама как правите нещо друго, освен ако той няма специална, спираща електричеството ръкавица за своя…

— Гретчен! — прекъсна я рязко баща ми.

Бузите ми бяха пламнали.

Да не си казал каквото и да било, изпратих аз мисълта си към Влад, виждайки как гърдите му се повдигат от потиснатия смях.

— Той има естествен имунитет — процедих.

Те не знаеха за съществуването на вампири и именно тази измислица бях използвала, за да им обясня как успявам да работя с Марти. Като се имаше предвид, че цирковите артисти притежаваха най-различни и необичайни умения, имунитет към електричеството не звучеше чак толкова невероятно.

На Гретчен това като че ли й се видя убедително, ала строгият поглед на баща ми говореше, че не е повярвал на нищо от това, което му бях наговорила през последния час.

— Искам да си поприказвам с онзи, който отговаря за тази операция, Лайла.

Усмивката на Влад беше едновременно ленива и предизвикателна.

— Вече го правиш.

— Тогава искам да говоря с някой друг — отсече баща ми.

— Сигурна съм, че можем да го уредим — побързах да кажа. Влад би могъл да накара един от хората си да изиграе ролята на румънски служител от програмата за защита на свидетели, а ако нищо друго не успееше, винаги можеше да се прибегне до хипнотизиране. Не ми се искаше да го правим, но животът на баща ми беше по-важен.

След миг на напрегнато мълчание Влад се изправи. Продължаваше да държи ръката ми, така че и аз сторих същото, лепвайки фалшива усмивка на устните си под тежестта на погледа му.

— Ще говорим още на вечеря — казах. — А дотогава съм сигурна, че искате да си починете, да разопаковате багажа си и ъъъ… да се освежите.

— Шрапнел, ако обичаш, отведи гостите ни в техните стаи — нареди Влад. Приятният му тон ярко контрастираше с напрежението, витаещо във въздуха.

Едрият вампир с кожа с цвят на кафе се появи на прага. Гретчен се изправи и поклати глава.

— Ама че гадна история, Лайла.

А не знаеш дори и половината от нея, помислих си.