Джанин Фрост
Принц на нощта (13)

Глава 13

Очаквах Максимус да е точен и не се бях излъгала. В мига, в който часовникът удари един, откъм вратата долетя почукване.

Отворих, насилвайки се да се усмихна, макар че това бе последното, което исках да направя. Въпреки че никога не бях спала в по-меко и удобно легло, почти не бях мигнала и цялото тяло ме болеше. Явно всички драскотини, цицини и синини от последните няколко дни най-сетне си казваха думата. Ако добавим към това и смущаващите сънища, които ми се бяха присънили, когато на няколко пъти успях да заспя, изобщо не беше изненадващо, че бях в скапано настроение.

Поне част от това трябва да си беше проличало по лицето ми, защото усмивката на Максимус помръкна, когато се вгледа по-внимателно в мен.

— Добре ли си?

— Да — излъгах. — Само съм малко уморена. Май прекалено много неща са ми на главата, за да спя добре.

— Може да е и от надморската височина — предположи той, ала сбърченото му чело говореше, че не се е хванал на извинението ми. — От нея обикновените хора често се чувстват ужасно уморени, докато се аклиматизират.

Коментарът му за обикновените хора не ми направи особено впечатление — бях живяла с Марти достатъчно дълго, за да съм свикнала.

— Вероятно е от това — съгласих се и си наложих да се усмихна малко по-широко.

От начина, по който ноздрите му потръпнаха лекичко, разбрах, че е подействало.

— Изглеждаш прелестно — каза той и ме обходи с поглед, в който този път се четеше не само загриженост.

— Благодаря. — Прокарах ръка през косата си и по навик оставих един кичур да закрие белега ми. — Ти също изглеждаш добре. Като изваден от списание за мъжка мода.

И наистина го мислех. Носеше тъмносин пуловер с ниска яка, който сякаш бе изтъкан от коприна, и черен спортно-елегантен панталон. Ако към това се добавеха и високият му ръст, привлекателно изваяните черти и якото мускулесто тяло, видът му бе достатъчен, за да накара сърцата на повечето жени да се разтуптят.

На повечето, но не и на мен. Оценявах това, че се бе погрижил за външния си вид, ала когато го погледнех, не усещах да прехвърчат никакви искри. Ако някой можеше да закачи хормоните ми към медицински монитор, той щеше да отчете съвършено права линия.

Уморена си, опитах да убедя сама себе си.

Може би Максимус беше прав за надморската височина.

Да, ама вчера надморската височина не ти попречи да точиш лиги по Влад, подразни ме гадничък вътрешен глас, но аз не му обърнах внимание.

Бях уморена, това беше всичко. Много скоро главата ми щеше да е пълна с похотливи мисли за Максимус. По дяволите, може би дори щях да приложа някои от тях на практика.

— Е, ще вървим ли? — Въпросът на Максимус привлече вниманието ми към него.

Щях да покажа на онзи самовлюбен румънски принц, че не е толкова специален за колкото се има.

— Абсолютно.

— Откъде искаш да започнем? — попита той.

— Откъдето кажеш — свих рамене.

— Тогава ще започнем от началото — заяви той и ме поведе по богато украсеното стълбище. — Първоначално това място е било манастир, построен през петнайсети век.

— Тази къща някога е била църква?

— В онези времена манастирите са били много повече от това — отвърна Максимус и посочи огромните прозорци, до които бяхме стигнали. — Били са стратегически укрепления. По онова време Османската империя се опитвала да завладее Западна Европа, а Румъния била една от страните по пътя й.

— Е, това обяснява крепостните стени и наблюдателните кули — подхвърлих замислено, а после добавих, — които използвате и до днес.

— Влад има врагове — отвърна Максимус и ми хвърли кос поглед.

— И аз забелязах нещо такова — изсумтях, — когато бях отвлечена от тях.

— Това не е къщата, в която е живял, докато е бил принц — продължи Максимус и ме поведе покрай салона към стълбището. — Нанесе се тук едва през седемнайсети век. Крепостните стени и самата постройка бяха полуразрушени, ала той ги възстанови, надстрои трети и четвърти етаж и осъвремени първите два, като добави най-различни удобства.

— Например вътрешни градини? — попитах на шега и Максимус се ухили.

— Шрапнел настоя за това. По душа той си е градинар, но никога няма да го признае.

Огромният вампир, който според Марти проявил „забележителна изобретателност“ в методите си на мъчения, тайничко обичаше да се занимава с растения?

— Какви други изненади си ми подготвил? — попитах и добавих сухо: — Нека да отгатна — ти си истинският римски генерал, който Ръсел Кроу изигра в „Гладиатор“.

Максимус се засмя и прокара пръсти по ръката ми, без да се отдръпва, въпреки електричеството, преляло в него.

— Не, но с подходяща мотивация би могла да ме убедиш да си облека къса кожена поличка като неговата и да се престоря, че съм.

Тонът му беше шеговит, ала под закачливата лекота се долавяше чувствена нотка. В моята глава може и да не се въртяха палави мисли — мамка му! — ала той ясно ми показваше, че същото не важи и за него.

— Разкажи ми повече за реставрирането на това място — казах, чудейки се защо не бях усетила абсолютно нищо при мисълта за секси игрички с Максимус. — Ти бил ли си тук?

Дори да беше разочарован, че разговорът отново се бе върнал върху къщата, той с нищо не го показа.

— О, да. Всъщност аз отговарях за възстановителните работи. По това време вече бях при Влад от няколко века и той ми се довери да довърша всичко, докато беше в Словения…

Три часа по-късно главата ми бръмчеше. Максимус ме беше развел из първите три етажа, които се оказаха поразително огромни. На всичкото отгоре къщата на Влад съдържаше достатъчно безценни предмети на изкуството, че да накарат, който и да било уредник на музей да заплаче от завист. Ала влезеше ли в оръжейната, човек изпитваше чувството, че се е върнал назад във времето, и забравяше гоблените, портретите, мебелите и изобилието от предмети, инкрустирани със скъпоценни камъни. Вътре беше пълно с доспехи, ризници, мечове, щитове и безброй други бойни пособия, много от които бяха украсени с герба на рода Дракул или със символа на Ордена на Дракона.

Докато Максимус ме развеждаше из стаята, аз много внимавах да държа дясната си ръка плътно долепена до тялото. Знаех, че всички тези предмети бяха използвани в битка — драскотините и вдлъбнатините, които ги покриваха, бяха безмълвно свидетелство за това. Почти ми се струваше, че стаята пулсира от всички предмети, напоени със същността на хората, докосвали ги някога.

Въпреки че ми беше интересно, с напредването на деня се чувствах все по-зле и по-зле. Докато Максимус най-сетне ме изпрати до стаята ми, вече бях толкова уморена и схваната, че исках единствено да спя. Може би всичко, което бях научила, бе дошло твърде много за мозъка ми и сега липсата на сън най-после си казваше думата.

— Благодаря за прекрасния следобед, Максимус. Ще те видя утре на обяд, нали?

Той се облегна нехайно на стената.

— Не, Оскар или Габриел ще ти донесат яденето.

— Вече ти омръзнах, а? — подразних го аз.

По устните му продължи да играе усмивка, ала погледът му стана сериозен.

— Трудно е да съблазниш някого, докато в същото време раздигаш масата, на която се е хранил. Ето защо възложих другиму да ти прислужва, докато си тук.

Вътрешно въздъхнах. Макар наистина да си бях прекарала чудесно, все още нищо у мен не трепваше от близостта на Максимус… а наистина бях опитала. Бях оглеждала задника му, когато вървеше пред мен, представяла си бях как впивам нокти в широките му плещи… по дяволите, на няколко пъти дори го бях погледнала скришом и отпред. Ала като се изключи възхищението ми от добре поддържаната му форма, не бях изпитала нищо. Почти виждах как Влад се подхилва самодоволно.

Не че възнамерявах да се откажа. Може би се нуждаех от малко повече физически допир. Благодарение на проблема ми с електричеството, за последно се бях целувала в осми клас с Джони Стейпълс. Една целувка би трябвало да стартира либидото ми. Усмихнах се и навлажних устни с език, като се надявах Максимус да не е от срамежливите.

Не беше. Той се приведе надолу, обви шията ми с една ръка и ме целуна. Устните му бяха хладни, пълни, ала корави, а езикът му се плъзна между моите с далеч повече финес, отколкото Джони Стейпълс беше проявил. Аз отвърнах на целувката му, доволна, че то бе като карането на колело и очевидно не бях забравила как се прави. Езиците ни се преплетоха и за моя още по-голяма радост, не усетих вкус на кръв. Приятно ми беше да мога да прегърна някого и той да ме притегли към себе си, макар да внимавах да не го докосна с дясната си ръка. Тихият му стон, когато ме притисна до себе си, също ми хареса. Доволна, че дългогодишната липса на практика не беше направила целуването ми най-нескопосаното на света, аз…

О, по дяволите! Не действаше! Едрото му твърдо тяло се притискаше в моето, а езикът му правеше наистина приятни неща в устата ми, и въпреки това не усещах прилив на топлина. Типично за моя късмет. В продължение на години се бях ядосвала заради наложеното ми въздържание, а ето че сега, когато най-после ми се удаваше възможност да направя нещо по въпроса, под формата на привлекателен рус вампир, аз не си падах по него. Може би трябваше да си взема мярка за един от онези пръстени на въздържанието^[1]? Дали ги даваха и на хора, които не бяха религиозни? Или беше само за членове на групата?

— Максимус, съжалявам — казах и се отдръпнах от него.

— Много бързам, нали? — хрипкаво попита той. — Не се тревожи, нямам нищо против да почакам. На Влад ще му отнеме седмици, докато се сдобие с лични вещи от всичките си врагове, за да можеш ти да ги докоснеш, така че имаме време.

Привлекателен, изпълнен с разбиране и не се беше строполил на пода, получил инфаркт от електричеството в допира ми. Поех си въздух с раздразнение. Нима Максимус не беше точно това, за което си бях мечтала през всички самотни нощи? Защо тогава пулсът ми не беше учестен? Защо реакцията, която той предизвикваше у мен, бе толкова равнодушна, в сравнение с онова, което бях изпитала с Влад?

Мамка му!

— Максимус… — започнах, ала той сложи пръст върху устните ми.

— Недей. Познавам този тон, но… почакай. Ако все още искаш да ми кажеш същото след една седмица, добре, но дай ми поне толкова време, преди да оставиш някой друг да си опита късмета. — Крива усмивка пробяга по устните му. — Какво друго имаш да правиш?

Какво, наистина? Определено не и да мисля за опасния вампир, който бе толкова самонадеян, че ме бе уредил с друг мъж и на практика ме беше предизвикал да преспя с всички негови служители.

— Дадено — приех, насилвайки се да се усмихна.

Той отново ме целуна и макар да беше приятно, надеждата ми да почувствам нещо повече не се оправда — между нас и този път не прехвърчаха искри.

— Добре — каза той, след като ме пусна. — Значи, ще се видим утре.