Джанин Фрост
Принц на нощта (18)

Глава 18

Няколко часа по-късно се облякох за вечеря далеч по-ентусиазирано, отколкото предишните дни. Това се дължеше донякъде на факта, че досегашната летаргия и болките по цялото ми тяло си бяха отишли. Дори синините от отвличането ми и от скока през прозореца бяха изчезнали. Кръвта на Влад очевидно бе по-силна от тази на Марти, или пък бях изпила от нея повече, отколкото Марти обикновено успяваше да скрие в шейковете ми. Каквато и да бе причината, за първи път от няколко дни насам се чувствах страхотно.

Освен това изгарях от желание да изпробвам новия си защитен механизъм и това ме караше да очаквам с нетърпение срещата с Влад, макар да продължавах да се укорявам, задето бях захвърлила здравия разум на вятъра по-рано през деня. И сякаш за да влоши още повече нещата, част от мен продължаваше да се пита какво ли щеше да стане, ако появата на Максимус не ни бе спряла.

Прекрасно знаеш какво, подразни ме един вътрешен глас.

Въздъхнах. Наистина знаех. Ала една авантюра с него действително можеше да разбие сърцето ми. И преди бях изпитвала физическо привличане — бях девствена, не мъртва — но тук ставаше дума за нещо повече. Исках да пробия черупката на Влад, да открия тайните му, да разбера сложния му характер и да достигна мъжа, който се криеше под всички тези слоеве на защитник на своите хора. А истинската опасност идваше оттам, че исках всичко това след по-малко от седмица откакто се бяхме запознали. В сравнение с това, една връзка, основана единствено на физическо желание, бе толкова проста.

Тъкмо си бях облякла консервативна, ала женствена рокля с дълги ръкави, когато на вратата се почука. Отворих и въпросителното изражение замръзна на лицето ми при вида на Максимус.

— Ъъъ… здрасти — поздравих, като се чудех дали не би трябвало да започна с извинение. Малко повече опит в срещите би ми бил от полза в този момент.

— Влад със съжаление трябва да съобщи, че няма да може да ти прави компания на вечеря — издекламира Максимус почти толкова официално, както и в началото на престоя ми тук.

Можех само да се надявам, че обзелото ме разочарование не се изписа върху лицето ми. Насилих се да се усмихна.

— Ами Кат, Боунс и останалите?

— Те си тръгнаха. Въпреки това можеш да вечеряш в трапезарията, а ако предпочиташ, ще наредя да донесат храната в стаята ти.

Повече не можех да се преструвам, че нищо не е станало.

— Толкова съжалявам, Максимус. Имаш право да ми се сърдиш. Ако имах поне малко здрав разум, не бих се доближила до Влад. Аз… не знам защо не мога да се сдържа…

— Аз знам — прекъсна ме той, мрачно усмихнат. — По същата причина, поради която толкова много власи са се били и загинали за него по време на три различни царувания… защото той те привлича, макар да си наясно, че нещата ще свършат зле.

Лицето ми се изкриви в гримаса. Не може да се каже, че предупреждението му беше особено деликатно.

— Надявам се, че няма да свърша като тях.

Той сви рамене.

— Както и да е, сега вече си негова.

Думите му ме накараха да повдигна вежди.

— Нима? Колко интересно, аз пък не помня да съм се съгласявала на нещо подобно.

— Той ти предложи кръвта си и ти пи от нея. Усещам го по миризмата ти. — Максимус ме изгледа така, сякаш бях бавноразвиваща се. — Ти какво си мислеше, че означава това?

— Например, че се нуждая от нея, защото, ако не пия вампирска кръв, уменията ми ще ме убият? — отвърнах и усетих как по тялото ми пробяга ледена тръпка, въпреки че в стаята беше топло.

— Помисли малко, Лайла — хладно каза Максимус. — В тази къща има десетки вампири. Влад би могъл да повика всеки от нас и да ни заповяда да ти дадем от кръвта си. Ала вместо това ти предложи от своята. Това те прави негова по-сигурно, отколкото ако беше жигосал името си върху теб.

— Почакай. — Вдигнах ръка, клатейки глава в знак на несъгласие. — Марти години наред ми е давал да пия тайно от кръвта му. Ако принадлежа на някого, трябва да е на него!

— Марти не е предявил претенциите си върху теб. За разлика от Влад. По-рано днес той отмени позволението си да те ухажвам. В случай че не си се досетила и сама. — Максимус ме гледаше почти съжалително. — А ако те е грижа за приятеля ти, никога не казвай на Влад, че според теб принадлежиш на Марти. Той ще го убие.

Това вече беше прекалено. Затворих очи и си поех дълбоко дъх.

— Къде е той? Трябва да говоря с него.

Лицето на Максимус придоби изражение на каменна учтивост.

— В момента е зает.

Аз изскърцах със зъби.

— Моля те, престани с официалностите и кажи на Влад, че искам да се отзаеме.

Максимус изсумтя.

— Нещата не стават по този начин. Никой не дава заповеди на Влад. Когато се освободи, ще те приеме. А междувременно истеричните пристъпи с нищо няма да ти помогнат.

— Това не е никакъв пристъп.

Всъщност пристъп щеше да има, но предпочитах да го запазя за вампира, който ме бе обявил за свое притежание, без дори да попита какво мисля по въпроса.

— В такъв случай къде предпочиташ да вечеряш — тук или в трапезарията? — попита Максимус, връщайки се на първоначалния си въпрос.

Прекалено бях бясна, за да усещам глад, но да откажа да ям, би било проява на детинщина.

— Тук.

Влад беше „зает, за съжаление“ и на следващата сутрин, както и целия следобед, а аз се разкъсвах между заслепяващ гняв и тревога. Не знаех дали си е вкъщи и отказва да ме приеме, или е отишъл някъде. Нито Максимус, нито който и да било от останалите вампири, които попитах, искаха да ми кажат. Нелепо беше да се тревожа за Влад, като се имаха предвид възрастта и могъществото му, но някъде някой наистина кроеше да го убие. Нали именно по този начин се бях озовала в живота му.

До вечерта, когато друг вампир дойде да ми съобщи, че „за съжаление, Влад е зает“, вече ми беше дошло до гуша. Той може и да не искаше да ме види, но повече не бях в състояние да седя и да се пека на бавен огън. Преоблякох се и излязох от стаята почти тичешком.

Слязох на етажа, където живееха Бен и останалите. Едва бях отминала параклиса, когато до ушите ми долетяха гласове. Последвах ги и стигнах до кухнята, където бяха насядали няколко души.

— Лайла — учудено каза Бен, когато ме видя да се спирам на прага. — Здравей! Влизай.

Аз му отправих широка, почти отчаяна усмивка.

— Онзи нощен клуб, за който спомена… Още ли смятате да отидете?

Бен се приближи, прокарвайки ръка през къдриците си.

— Аха. Но си мислех, че няма да можеш да дойдеш заради… е, нали се сещаш. Заради състоянието ти.

— Не мога да танцувам — изсмях се отсечено. — Но мога да се освободя от излишното електричество, да държа дясната си ръка до тялото и да правя компания на онзи, който реши, че предпочита да пие.

— Мисля, че ще се получи — обади се Деймън с пълна уста.

— Ами добре тогава — усмихна се Бен. — Радвам се, че се чувстваш по-добре. Какво ти беше всъщност?

Уменията ми ме убиват и единственият лек е вампирска кръв.

— Анемия. Но сега съм добре. Обещавам, че няма да започна да получавам припадъци или кръвоизливи.

— Добре, дай ни само минутка.

И тогава ме връхлетя една потискаща мисъл.

— Почакайте. Нямам никакви пари, а отказвам да искам назаем от служителите на Влад.

— Пари? — И Бен, и всички останали избухнаха в смях. — Не ти трябват никакви пари. Влад притежава града, а ние сме неговите много специални кръвни сандвичи. За нас всичко е безплатно, а тъй като ти си наша гостенка, същото важи и за теб.

Аз се ококорих.

— Влад притежава целия град?

— Както и околните окръзи. В Румъния има кметства и макар че повечето хора не притежават кметствата, за които отговарят, Влад… е, Влад си има свой начин да върши нещата, нали?

И още как, помислих си, припомняйки си как ми бе спестил истината за последиците от това, да пия кръвта му. Наложих си да прогоня тази мисъл и се усмихнах.

— В такъв случай съм готова да тръгнем, когато кажете.