Джанин Фрост
Принц на нощта (7)

Глава 7

След около половин час летене, от което сърцето ми едва не изскочи от гърдите, Влад най-сетне ни приземи в някакво място, покрито с изсъхнала растителност.

Когато очите ми свикнаха с мрака, видях, че на едно сечище пред нас бе спрял малък самолет. Значи, разполагаше с повече от един начин да лети. Което не означаваше, че аз не възразявам.

— Сериозно ли очакваш да отида, където и да било в това нещо?

Той сбърчи вежди.

— Предпочиташ да останеш и да нахраниш комарите? Сещам се и за по-добри начини, по които може да бъде употребена кръвта ти.

Ако очакваше да ме сплаши с тази забележка, определено успя, но това не променяше нищо.

— Не можах да си взема гумената ръкавица, когато ме отвлякоха, така че кача ли се там, всичко, до което се докосна, ще даде накъсо…

— Значи, просто не бива да докосваш нищо, което може да даде накъсо — прекъсна ме той и като стисна ръката ми, пое напред.

Аз се задърпах, но не можах да го накарам дори да забави крачка.

— Даже и да се съглася да се кача в самолета — а аз не съм го направила, — не можеш да държиш ръката ми през цялото време. Досега трябва да си разбрал, че не става въпрос за един токов удар и нищо повече. Колкото по-дълго ме докосваш, толкова повече напрежение се предава в тялото ти, докато накрая вътрешностите ти се изпържат. — След което ще разваля нещо в самолета, ще катастрофирам и също ще умра, добавих наум.

Всъщност това най-много ме тревожеше. Дори Марти трябваше да ограничава контакта си с мен до не повече от един час на ден, когато тренирахме, ако не искаше тялото му да се покрие с мехури, причинени сякаш от радиационно изгаряне.

Влад ми отправи развеселена и леко хищническа усмивка — комбинация, която не бях сигурна, че харесвам.

— А ти би трябвало да си разбрала, че аз съм устойчив на огън. Не можеш да ме нараниш, Лайла, независимо колко напрежение прелееш в тялото ми.

Думите му ме накараха да се закова на място. Да, бях го виждала да използва огъня като оръжие, без по кожата му да остане никакъв белег. Дори дрехите му като че ли не можеха да бъдат изгорени. Само че дотолкова бях свикнала да мисля за това, колко опасен бе допирът ми, че начаса отхвърлих твърдението му, че не мога да го нараня.

Вместо отново да ме задърпа към самолета, той ме остави да осмисля чутото току-що. Струваше ми се немислимо, но си казах, че ако на света има някой, на когото не мога да навредя, това ще да е вампир, който бе в състояние да създава огън с тялото си. Опасното на електрическия удар бе, че можеше да накара сърцето да спре — което не беше проблем за един вампир — както и неизбежните изгаряния. А ако благодарение на пирокинезата му изгарянията не можеха да му навредят, Влад наистина имаше нещо като имунитет към мен.

Нищо чудно, че мощната струя електричество, която му бях пуснала по-рано, не бе оказала никакъв ефект. Единственото, което би могла да постигне, бе да го подразни.

Погледнах към самолета и усетих как ме обзема въодушевление. Мислех си, че никога вече няма да се кача на самолет. Вярно, можех да продължа да се дърпам, но защо? Ако Влад искаше да ме измъчва или убие, не беше нужно да ходи, където и да било — това запустяло място щеше да му свърши прекрасна работа. Най-логично бе да си помисля, че наистина иска да поговорим, и ако възнамеряваше да го направи в самолета… ами можех само да се надявам, че няма да говорим през цялото време. Ако затворех очи, бих могла да се престоря, че съм се върнала назад във времето, преди злополуката, когато у мен нямаше нищо необичайно, освен таланта ми за гимнастика.

— Ясно — заявих, опитвайки се да потисна широката си усмивка.

По звука, откъснал се от устните му, разбрах, че не съм успяла.

— Да вървим тогава.

Той скочи в самолета и ме издърпа след себе си, сякаш бях безтегловна. Щом се озовах вътре, погледът ми обходи с възхищение луксозния, издържан в кремаво интериор, с лъскави масички и кожени кресла. Досега бях летяла само икономична класа — да я сравнявам с този свръхлуксозен самолет, бе като да сравнявам деня и нощта. Влад се обърна към двамата пилоти на език, който не разбирах, след което те пуснаха една мъничка завеса, създавайки ни илюзията, че сме сами.

— Къде е Марти? — попитах, като не видях други пътници.

— Той ще мине от другаде — отвърна Влад и си свали палтото. — Вземи.

Климатикът работеше на пълни обороти и сега, когато не се намирах в топлата му прегръдка, наистина ми беше студено. Дали беше прочел мислите ми? Плъзнах поглед надолу и едва не простенах на глас. Не. Тъй като бяха покрити само от тънкото еластично трико, дори слепец би забелязал, че зърната на гърдите ми са толкова твърди, че сигурно можеха да срежат стъкло. Поех палтото му, като измърморих някаква благодарност, избягвайки да го поглеждам, докато се намятах с дрехата. От допира на тялото му тя беше станала като електрическо одеяло и топлината ме обгърна като пашкул. Усетих някакви твърди предмети, но не се заех да проверявам какви са. Вероятно сребърни ножове, макар че най-страховитото му оръжие несъмнено бяха ръцете му.

Ето нещо, по което си приличахме.

Той се настани на едно от удобните на вид кожени кресла и аз последвах примера му. Избрах си това от лявата му страна, защото той трябваше да държи дясната ми ръка през целия път. Самолетът потегли бавно, без никакви инструкции за безопасност или напомняния да затегнем коланите, и за моя изненада само след няколко секунди започна да се издига във въздуха. Явно не му трябваше особено дълга писта.

Ръката на Влад все още бе топла, но вече не излъчваше онази изпепеляваща горещина като преди. Адски странно ми бе някой да докосва дясната ми ръка, да не говорим пък да я държи толкова дълго. Ако не беше опасен вампир, чиито намерения към мен все още бяха съмнителни, сигурно щеше да ми е ужасно приятно, че един убийствено привлекателен мъж ме държи за ръка. През последните десетина години, това се бе случвало само в сънищата ми.

С внезапен пристъп на смущение си припомних, че Влад може да чуе какво става в главата ми. Прилив на електричество се вля в него, подкладен от притеснението ми. Вместо да се престори, че не е прочел мислите ми, той изви устни в лукава усмивка.

— Това ме погъделичка. Ако токовите удари са начинът ти да флиртуваш, трябва да те поздравя за оригиналността.

— Е, доколкото си спомням, думичката „моля“ не подейства особено — сопнах се аз, забравила моментното си смущение.

— Тези способности по рождение ли са ти? — попита той, сменяйки темата.

— Преди дванайсет години ме удари ток от паднал далекопровод. Бях в кома в продължение на месеци. Когато се събудих, имах значителни увреждания на нервната система и този белег. — За да подсиля думите си, прокарах пръсти от слепоочието до дланта си. — Нервните увреждания в крайна сметка бяха излекувани, но не и без неочаквани странични ефекти.

Не можех да възпра спомените, които последваха краткото ми описание на инцидента и неговите последици. Как отивам на училище, мъчейки се да не обръщам внимание, че останалите деца ме зяпат заради скованата походка и огромния белег. А после ужаса ми, когато започнах да виждам най-тъмните тайни на хората, щом ги докоснех с дясната си ръка, да не говорим пък за електрическите удари, които допирът ми причиняваше. Шепотът, който се очакваше да чуя, уж случайно, по коридорите и в класните стаи. Сега тя е чудовище… странна и цялата в белези, като някакво чудовище на Франкенщайн…

— Срещал съм чудовища. Ти не си едно от тях.

Влад най-безсрамно беше прочел мислите ми. Опитах се да прочистя ума си, но не бе, като да имах копче, с което да го изключа.

— Каза ми, че името ти е Лайла, ала приятелят ти и онези четиримата те наричаха Франки — продължи той. — Да не е съкратено от Франкенщайн?

Аз вирнах брадичка.

— Да.

Бях имала нужда да променя самоличността си и след като превъзмогнах наранените си чувства, използвах злобата на съучениците си като вдъхновение. Ако си бяха мислили, че любимата им обида ще ме накара да рухна, не бяха познали.

— Какво те накара да избереш името Влад? — попитах и преди да успея да се спра, добавих: — Все пак не е най-оригиналното вампирско име, което би могъл да измисли човек.

Вместо да се засегне, той отново се подсмихна.

— Аз съм единственият автентичен Влад. Всички други са просто завистливи подражатели.

Изсумтях и го огледах подчертано изпитателно. С дългата си черна коса, поразителни черти, страховита харизма и изкусително мускулесто тяло, той наистина би могъл да мине за скандалния Принц на мрака, но за колко наивна ме имаше?

— Е, признавам, че го докарваш на задължителния опасен-ала-секси вид, но ще ти повярвам, че си истинският Дракула, когато ти повярваш, че аз съм истинският Франкенщайн.

— Дракула е карикатура, родена от въображението на един писател — сопна се той. От тънката му усмивчица нямаше и следа, ръката му изведнъж стана по-гореща. — Тя има толкова общо с мен, колкото и романът на Мери Шели е разказ за теб.

Леле, той наистина вземаше малката си фантазийка напълно сериозно.

И току-що чу какво си помисли, напомних си, когато видях острия му поглед.

— За какво искаше да говорим? — попитах, поклащайки глава, сякаш можех да се отърся от всякакви инкриминиращи мисли.

— За изгледите ти да оцелееш.

Тонът му бе нехаен, лицето му отново бе приело онова приятно изражение, което ме плашеше много повече и от най-застрашителната гримаса. Бях виждала лицата на безброй убийци, ала никой от тях не бе овладял до такова съвършенство изражението на безучастна дружелюбност, с което Влад убиваше.

— Това да не е моментът, в който ми обясняваш как ще умра? — попитах, стягайки се, за да посрещна онова, което предстоеше.

Той стисна ръката ми приятелски.

— Би трябвало да си видяла, че не си губя времето с разни монолози, преди да убия. Всъщност в мой интерес е да те защитя. — Вместо да отговоря на това съмнително изявление, аз повдигнах вежди. — Съмнявам се, че ще получа някаква полезна информация от единствения оцелял от твоите похитители — продължи той. — Стори ми се най-обикновена пешка, та едва ли ще има представа кой го е наел, за да ме открие. — Продължих да го гледам подозрително и той извъртя очи нагоре. — Забравих, че твоето поколение познава единствено игри за мобилни телефони, като Angry Birds. В шаха пешките са най-слабите…

— Мога да играя шах — прекъснах го. — Когато не можеш да докоснеш мобилен телефон или да играеш електронни игри, без те да дадат накъсо, се научаваш да караш с класиката.

Той се ухили, разкривайки прекрасните си бели зъби, и аз трябваше да си напомня, че ако изрецитирам наум онази известна реплика от „Червената шапчица“, той ще я чуе.

— Чудесно. Защото, ако си проверяваш имейла през пет минути, пращаш есемеси или решиш да пишеш съобщения в Туитър по средата на разговора ни, може да се наложи да ти скърша врата просто заради принципа.

— С подобно отношение към съвременните технологии ще паснеш чудесно в някой старчески дом. Сигурно страшно обичаш да гониш децата от поляната пред къщата си.

И аз се дразнех на пристрастеността към мобилните телефони, но никога не си бях фантазирала как убивам някого заради това, освен ако не броим хората, които говорят в киното…

Върху устните му продължаваше да играе усмивка.

— Част от теб все още очаква да те нараня и въпреки това продължаваш да се заяждаш. Не те ли е страх да не се ядосам?

Тъй като можеше да прочете мислите ми, изобщо не си направих труда да го лъжа.

— По-страшен си, когато си мил. Освен това, вече несъмнено си решил дали ще ме убиеш, или не. Никакви празни приказки или молби от моя страна няма да те накарат да размислиш, така че ще продължа да бъда себе си. Ти не си единственият, който не обича преструвките.

Лукавата му усмивка стана още по-широка и му придаде почти сатанинска красота. Извърнах поглед, тъй като не исках мислите ми още повече да напомпат егото му. За да отвлека вниманието си, се съсредоточих върху белязаната ръка, която държеше моята. Хватката му беше здрава, сякаш всеки момент можех да се отскубна, ала и двамата знаехме, че не е така.

— Права си за всичко — заяви той с плавния си глас, в който се долавяше далечен акцент. — Предполагам, че ще ти бъде приятно да узнаеш, че няма да умреш. Вече ти казах, че е в мой интерес да те защитя, и наистина го мисля. Ако съм прав — а аз винаги съм прав, — няма да научим нищо от последния ти похитител. Което означава, че ти си най-добрият ми шанс да разбера кой е изпратил онези четиримата по следите ми.

— Аз? — повторих и погледът ми се върна към неговия.

— Умението ти да извличаш информация чрез допир, както и да откриваш хора в настоящето и в бъдещето е безценно. Вампири по целия свят биха убили, за да те използват като инструмент против своите врагове. Поразен съм, че си успяла да останеш в анонимност толкова дълго, като се има предвид, че си приятелка с вампир.

— Марти никога не би ме използвал по този начин — заявих разпалено. Достатъчно неприятно бе да се чувствам като парий заради състоянието си, но да ме принизят до положение на „инструмент“, беше още по-отвратително.

— Сигурно. Поради което ще го оставя жив — отвърна Влад. — Благосклонност, която рядко проявявам към онези, които ме нападнат. Ала заради обичта си към теб той също ще има интерес да открие кой стои зад отвличането ти.

А ако нито той, нито аз искаме да ти помогнем?, не можех да не се зачудя. Двамата с Марти нямахме нищо общо с някаква си вражда, която съществуваше между Влад и незнайно кой вампир.

За миг медните му очи припламнаха с изумрудена светлина.

— Ако те пусна да си вървиш, колко време ще мине според теб, преди същият вампир да изпрати нова групичка, която да те отвлече? Ти имаш далеч по-голям интерес от мен той да бъде открит. Да ми устроят засада, е много трудно. — Той ме обходи с безстрастен поглед. — Ала същото не може да се каже за теб, а тъй като ми се струваш интелигентно момиче, съм сигурен, че вече си го разбрала.

Ръката му дори не трепна, но на мен ми се стори, че усещам как хватката й около моята се затяга, докато не ме хвана като в капан, от който нямаше измъкване. Гордостта ме подтикваше да отрека казаното от него, ала заради умението си бях преживяла твърде много моменти, в които лековерието ставаше жертва на безмилостността. Благодарение на електричеството в себе си, може и да имах някакъв шанс срещу един вампир, даже двама, но какво бих сторила срещу цяла орда? Дори ако Марти ми се притечеше на помощ, двамата бяхме обречени, а аз нямах намерение да проявя подобна глупост.

— Мъдро решение — каза той, без да откъсва нетрепващ поглед от мен. — Продължавай да мислиш по този начин и ще живееш достатъчно дълго, за да танцуваш върху гробовете на своите врагове.

— Мислех, че вампирите не си падат по гробищата — отвърнах с въздишка. Не бях търсила тази битка, ала Влад имаше право — вече бях част от нея.

Той се засмя.

— Така си е. Гробищата са пълни с мъртъвци. Вампирите предпочитат да бъдат там, където има жива, годна за пиене кръв.

Затворих очи, връхлетяна от внезапна умора. Денят беше дълъг и пълен със стрес, а според Влад това бе само началото.

— Къде отиваме? Така и не ми каза.

— У дома ми в Румъния.

Леле, ама той наистина не се майтапеше с тази идея фикс за Дракула.

Чух го как изсумтя, но не си направих труда да отворя очи. От шумоленето откъм неговата седалка предположих, че се намества по-удобно, и последвах примера му. Ако действително отивахме в Румъния, значи, ни предстоеше дълъг полет.