Джанин Фрост
Принц на нощта (15)

Глава 15

Оказа се, че тренировъчната зала е пълна с най-модерни уреди. Чудесно за онези, които живееха тук, но напълно безполезно за мен. За щастие, вътре имаше и тренировъчен тепих, няколко тежести и въже, спускащо се от тавана. Аз се възползвах максимално от тези три неща, карайки скованото си тяло да изпълни серия от упражнения, които правех, когато се готвех за състезание.

Първите два часа бях сама в залата, ала после отвън се разнесоха гласове и вратата се отвори рязко. Групичка двайсетинагодишни младежи влязоха в стаята, като си бъбреха на език, който сега вече разпознах като румънски. Те се заковаха на място, когато ме видяха да вися от въжето надолу с главата и с коса, разстлана като черно ветрило под мен.

— Здрасти — поздравих аз, чувствайки се неловко. Несъмнено изглеждах доста странно. — Някой от вас случайно да говори английски?

— Почти всички — отвърна едър къдрокос тип и останалите измърмориха в знак на съгласие. По устните му бавно се разля усмивка. — Какво правиш?

— Коремни преси — обясних и им показах, надигайки се, докато лицето ми докосна бедрата. — По този начин тренирам повече мускули.

— Бас държа — отвърна той, като продължаваше да ме зяпа.

Аз развих въжето, което бях омотала около крака си, и се спуснах на пода. Коремните мускули и без това вече здравата ме боляха. Когато тупнах на земята, им се усмихнах.

— Казвам се Лайла.

Използвах истинското си име, защото всички останали и бездруго ме наричаха така.

Буквално видях мига, в който забелязаха белега ми. През малката им групичка премина нещо като колективно потръпване, макар че на някои от мъжете им отне малко повече време, тъй като първо бяха огледали тялото ми, преди да стигнат до лицето. Свикнала с тази реакция, аз продължих да се усмихвам.

— Злополука, когато бях малка — обясних. Ако не кажех нищо, хората обикновено питаха. С което също бях свикнала.

— О, колко ужасно — подхвърли хубаво миньонче с червеникаворуса коса. Говореше английски, макар и със силен акцент.

— Радвам се, че… си се оправила — отвърна къдравият тип неловко. — Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Бен и както можеш да се досетиш по произношението ми, съм американец. Това са Джо, Деймън, Том, Анджи, Сандра и Кейт, ала нейният английски не е добър, така че най-вероятно просто ще сумти насреща ти.

— Е, нейният английски при всички случаи е по-добър от моя румънски, така че тя ме води — отвърнах и им помахах.

— Ти… нова ли си тук? — попита червеникаворусото момиче, което ми бяха представили като Сандра.

Предположих, че това е учтив начин да попита дали съм кръвен донор, който ще живее в къщата, и се запънах.

— Ами… не съвсем. Просто помагам на Влад с… ъъъ… един проект. Ще си тръгна веднага щом приключим.

— Влад? — Бен изглеждаше учуден. Очите му отново се плъзнаха по мен. — Ти си човек, нали?

— Аха. — Останалите имаха същия сепнат вид, затова попитах: — Защо? Необичайно ли е за Влад да работи с хора?

Веждите на Бен подскочиха.

— Нямаме представа. Виждаме го само когато е гладен. А тогава е — наведи се, остави се да те ухапят и се разкарай.

Сега беше мой ред да повдигна вежди.

— Наведи се?

Да не би да имаше предвид…

Изражението ми явно трябва да бе издало какво се върти в главата ми, защото Бен побърза да добави:

— Имам предвид ето така. — Той наклони глава на една страна, оголвайки шията си. — Повечето от другите първо разменят по няколко приказки с нас, но не и Влад.

— О!

Имах чувството, че трябва да им се извиня, макар че не аз бях тази, чието мото беше „от вратата — за шията“.

Той сви рамене.

— Не е кой знае какво. Плюсовете са далеч повече. — След това по устните му се разля усмивка и той отново ме огледа. — Хей, тази вечер отиваме на клуб. Ако не си много заета, защо не дойдеш с нас?

— Хайде, пак започна — измърмори високият дългокрак брюнет, когото ми бяха представили като Деймън.

Това беше знак за мен, че е време да си тръгвам.

— Благодаря, но не мога.

— Какво, обикновените дишащи вече не са достатъчно добри за теб? — закачи ме Бен.

Сандра го смушка с лакът.

— Не ставай груб — изсъска тя.

Аз ги огледах преценяващо, обмисляйки първоначалния порив да си тръгна. Струваха ми се напълно нормални, което означаваше, че при обикновени обстоятелства бих скрила истинската причина защо не мога да отида на клуб, където опасността да докосна някого беше прекалено голяма, а след това бих ги избягвала на всяка цена. Само че те не бяха нормални. Живееха в къща, пълна с вампири, и доброволно им даваха от кръвта си, така че можех или да им кажа истината за себе си, или да се държа настрани от тях през цялото време, докато бях тук.

Реших да рискувам.

— Не е това — отвърнах и вдигнах дясната си ръка. — Злополуката ме промени. Като за начало не мога да докосвам никого, ако не искам да го удари ток.

Сега вече успях да привлека вниманието им.

— Какво имаш предвид с това „за начало“? — Въпросът дойде от Джо, чернокос тип с козя брадичка. — Какво друго можеш да правиш?

Поех си дълбоко дъх.

— Когато докосна някого, виждам разни неща. Най-често — лоши неща, но понякога успявам да надзърна в бъдещето.

— Не! — ахна Сандра.

— Да. — В отговора ми се долавяше мрачна нотка.

Май не трябваше да им казвам. Това може би беше прекалено странно дори за група кръвни донори.

По лицето на Бен бавно се разля усмивка.

— Ама че готино. Колко силни са токовите удари? Ако ме докоснеш, ще можеш ли да ми предскажеш бъдещето?

— О! Аз също искам да науча моето! — възкликна Анджи с грейнали от нетърпение очи.

Останалите изглеждаха не по-малко въодушевени. Е, добре — за това не бях подготвена. Бях се надявала просто, че няма да бъдат отвратени от мен. И през ум не ми беше минало, че изведнъж ще стана популярна.

— Невинаги виждам бъдещето — взех да увъртам. — Обикновено виждам греховете на хората.

— Сериозно? — Бен изглеждаше очарован. — Стига да не ме приспиш за една-две седмици, давай смело — аз нямам никакви грехове!

Не исках да го правя, но толкова отдавна никой не ме беше гледал по този начин — с одобрение и ентусиазъм. Една самотна част от мен надигна глава и изрева: Не скапвай всичко, Лайла! Направи го!

От устните ми се откъсна въздишка.

— Нека първо поосвободя малко от напрежението си.

При тези думи отидох до лежанката. Беше направена от метал и завинтена за циментовия под за по-сигурно, така че щеше да свърши работа. След като всички стъпиха върху гумения тепих, аз сложих дясната си ръка върху уреда и отприщих електричеството, което удържах в себе си.

Разнесе се звучно „зззт!“, последвано от припламнала за миг бяла светлина, а аз усетих как мъничко ми се завива свят. Поне сега нямаше да има нужда, преди да взема душ, да отцедя енергията си в гръмоотводите, които по нареждане на Влад вече бяха инсталирани в стаята ми.

— Ела — обърнах се към Бен и му помахах да се приближи.

Той го направи, все така усмихнат. Беше симпатично момче на двайсетина години и имаше кафеникаво руси къдрици, за които му завиждах. Моята коса надали можеше да бъде по-права, дори ако я гладех с ютия всяка сутрин.

— Протегни ръка — казах. Колкото по-далеч от сърцето му беше допирът ми, толкова по-добре, дори след като бях освободила напрежението си.

Той ме послуша и аз сложих лекичко ръка върху неговата. Струята, която премина в тялото, беше много по-слаба от предишната и макар да извика сепнато, той не падна, нито пък се напика. После, както обикновено, в съзнанието ми нахлуха куп черно-бели образи. Както Бен беше казал, те не съдържаха насилие, но след тях не последваха никакви цветни, леко мъгливи картини.

— Съжалявам, не видях нищо за бъдещето ти.

Усмивката му си остана все така очаквателна.

— А какво видя от миналото ми?

Другите също изглеждаха заинтригувани. Аз извърнах очи.

— Повярвай ми, не искаш да отговоря на този въпрос.

— Хайде де! Как иначе ще знам, че е подействало? — настоя Бен.

— Да, кажи ни — добави Джо.

— Кажи ни — примолиха се в хор и останалите.

— Ще се почувстваш неудобно — промърморих, поклащайки глава, но те продължиха да настояват да им дам доказателство, докато най-сетне вдигнах ръце. — Е, добре, но те предупредих. Когато си бил на дванайсет, си откраднал любимото филмче с Мини Маус от малката си сестричка и всяка нощ си правил чекии, докато го гледаш, преди баща ти да те хване и да те накара да й купиш ново DVD с джобните си пари.

Думите ми бяха последвани от поразено мълчание. Лицето на Бен пламна.

— Не мога да повярвам — промърмори той, но гласът му много скоро беше удавен от смеха и дружеските закачки на другите.

Аз ги оставих да продължат няколко секунди, след което се прокашлях.

— Обзалагам се, че и вие имате в миналото си неща, от които се срамувате, така че стига сте го тормозили, или ще опитам набързичко и вас.

Шегите им утихнаха, ала усмивките си останаха по лицата им — от време на време някой се изкискваше тихичко. Бен ме погледна благодарно. Хей, в сравнение с греховете, които бях видяла у толкова много други, неговият буквално беше пропит с невинност.

— Когато бях малка, исках да бъда Мис Пиги, за да мога да се омъжа за Жабока Кърмит — смигнах му аз. — Кърмит. На това му се казва срам.

— Ау! Май трябва да го запазиш в тайна — каза той и ме плесна дружески по ръката.

Мимолетният допир означаваше, че в него е преминало съвсем мъничко електричество, ала въпреки това той потръпна. А после се ухили.

— Сестра ми имаше навика да разтърка хубаво чорапите си в пода, та да се напълни със статично електричество, а после да ме подгони. Ти ми напомни за това.

— Бил си й длъжник заради откраднатия филм — подхвърлих аз.

— Е, нали и сама видя, че й купих ново DVD — отвърна той, все така усмихнат. — Ей, какво ти има на ухото?

— Какво?

Вдигнах ръка и напипах нещо мокро.

Гадост! Все още се потя като прасе, помислих, ала когато свалих ръка, видях, че е почервеняла.

Ахването на Сандра бе последното, което чух, преди над всичко да се спусне мъгла, а лежанката да се надигне и да ме цапардоса в лицето.