Джанин Фрост
Принц на нощта (28)

Глава 28

След като бяхме летели повече от час, реших, че най-сетне съм разбрала какъв е номерът. Да не поглеждам надолу — леденият вятър беше същинско мъчение за очите ми. Да държа и двете си ръце около Влад — не защото щеше да ме изпусне, а защото топлината, която се излъчваше от тялото му, пречеше на пръстите ми да се превърнат в ледени висулки. Същото важеше и за краката, по същата причина. Да се преструвам, че се возя на увеселително влакче — това помагаше за страха, когато Влад се завъртеше неочаквано или се спуснеше рязко надолу.

Ала най-важният съвет научих, когато той най-сетне ни приземи — да не се опитвам да вървя веднага след като съм стъпила на земята. Равновесието ми така се беше скапало, че краката ми сякаш бяха с различна дължина и не можех да преценя стъпките си както трябва. Ако Влад не ме беше задържал, щях да забия нос в снега.

— Припомни ми защо не дойдохме с лимузината? — промърморих.

Той оправи шала, който по някое време, докато летяхме, се беше смъкнал почти до кръста ми.

— Защото ако някой държи къщата под наблюдение, не бихме искали да ни проследи и да разбере къде отиваме.

Най-сетне можах да се огледам наоколо и усетих как дъхът ми спира. Стратегически разположени лампи осветяваха останките от древен замък, църква, вътрешен двор и кула. Някои от постройките изглеждаха напълно възстановени, ала други бяха полусрутени. Пътеки с перила и знаци показваха, че останките представляват туристическа забележителност, ала тези модерни натрапници изглеждаха не на място сред старите тухли и камъни. Почти можех да усетя как древните останки туптят от хилядите спомени, запечатали се в тях, но не ги докоснах. Вместо това останах неподвижна, попивайки красотата около себе си. Единствените звуци, които долитаха до мен, освен собственото ми задавяно от мъглата дишане, бяха вятърът и шумът от магистралата, минаваща наблизо.

— Княжеският двор в Търговище^[1]! — В тона на Влад се спотайваше нещо, което не знаех как да определя. — Никога не съм си помислял, че някога ще се върна, ала именно тук погребах останките на Жилегай.

Аз го погледнах, мислейки си колко на място изглежда тук. Стройната му сурова красота, развяваната от вятъра черна коса и решителното му изражение излъчваха също толкова необуздано великолепие, колкото и някогашният средновековен дворец. В много отношения Влад ми напомняше на тези развалини — неопитомено късче от миналото насред лустрото на съвременната цивилизация.

— Тук ли си живял, когато си бил принц?

По устните му пробяга мимолетна, суховата усмивка.

— Не за дълго. Времето си като войвода прекарах в опити да попреча Влахия да падне в ръцете на враговете ни. Не ми оставаше много време да се излежавам в двореца си.

След това тръгна към кулата, прескочи една полуразрушена стена и ми протегна ръка.

Аз го изгледах и без да я поема, прескочих стената със същата лекота, с която го бе сторил и той.

— Бивша гимнастичка съм, забрави ли?

Още една ехидна усмивка.

— Не съм, но не защото ти ми каза. Никога не говориш за живота си преди злополуката.

Сама се хванах в капана, помислих, докато си проправях път през порутения двор. По-рано той бе предложил да отговори на всичко, което го попитам. Твърде късно осъзнах, че в това предложение се крие уловка. Ако бях готова да задавам въпроси, не можех да откажа да отговарям, когато дойдеше моят ред.

— Като малка много ме биваше в гимнастиката. — Той вече бе задигнал това от ума ми, но ми се струваше, че би искал да го чуе, както си му беше редът. — Толкова, че когато бях на тринайсет, спечелих възможността да се състезавам за място в олимпийския отбор. Проблемът беше, че по същото време татко бе изпратен в Германия. Можеше да отиде сам за една година или да ни вземе със себе си за три години. Ако отидехме, аз щях да изгубя треньора си, залата за подготовка… на практика — единствения си шанс да се класирам в отбора.

Вече почти бяхме достигнали кулата. Табелите, пръснати наоколо, ни обещаваха както на румънски, така и на английски, че вътре се крие „истинската“ история на Влад Дракул, заедно с рисунка, която изобщо не приличаше на мъжа до мен. Влад заобиколи кулата, давайки ми знак да го последвам.

Аз го сторих, пъхнала ръце в джобовете на палтото си. Дори и през ръкавиците студът беше смразяващ. Влад коленичи в основите на кулата и прокара пръсти по избледнелите тухли.

— Ето къде се заби мечът на Жилегай, когато той се опита да ми отсече главата. — Той посочи една пукнатина, която не бях забелязала дотогава.

След това се изправи, обърна се и направи шест крачки в обратната посока, преди отново да коленичи.

— А тук го погребах.

Той започна да разчиства снега и аз тъкмо се канех да го попитам защо не е взел лопата, когато го видях да забива ръце в замръзналата пръст с такава сила, че земята потрепери.

Да, лопатата би била излишна.

Гледах го как копае с чувство на облекчение, което се изпари, когато — с тон, сякаш предизвикващ ме да посмея да не отговоря — той попита:

— Какво стана след това?

Аз изсумтях и дъхът ми образува бяло облаче пред лицето ми.

— Искаш да се ровиш в миналото едновременно преносно и буквално?

Очите му, когато ме погледна през черния воал на косата си, проблеснаха в изумруденозелено.

— Бива ме в това, да правя по няколко неща едновременно.

Отговорих му не защото беше обещал да ми каже всичко, което го попитам. А защото, изправен пред най-черния си грях, той не беше опитал да се измъкне. Как тогава можех да отказвам да говоря за своя?

— Помолих го да избере едногодишното назначение и да отиде сам или пък да ми позволи да живея с леля ми Бренда, за да мога да участвам в квалификациите. Единственото, което исках, беше да се класирам в отбора и бях бясна, че татко е готов да остави работата му да провали всичко. — От устните ми се откъсна въздишка при спомена за това, колко глупава бях тогава. — Майка ми отхвърли и двете предложения и заяви, че нищо не е по-важно от това, семейството да остане заедно. И тогава й казах какво бях открила седмица по-рано, докато преравях пътническия сандък на татко в търсене на екипировка за излети на палатка.

Дупката, която Влад беше изкопал, вече беше дълбока повече от метър; купчинките пръст, която бе захвърлил настрани, тъмнееха на фона на белия сняг. В мига, в който млъкнах, той спря и впери властен поглед в мен.

— От страна на умен мъж като него беше наистина глупаво да остави на дъното на пътната си торба смачканото писмо от някаква жена, с която беше преспал — продължих. — Казах на мама за изневярата му… не защото мислех, че тя има право да знае, а за да си отмъстя. На него — задето беше съсипал мечтата ми да участвам на олимпиадата, а на нея — задето не ми разреши да живея с леля. Ето каква бях. Истинска егоистична кучка.

Влад не се беше върнал към копаенето, но все още стоеше коленичил в снега и ме гледаше особено. Отне ми няколко секунди, докато разбера какво се чете върху лицето му. Състрадание. Нищо чудно, че не го бях разпознала веднага. Никога досега не бях виждала да показва това чувство.

От гърдите ми се откъсна задавен смях.

— За това ли най-сетне изпита състрадание?

— Била си разглезено дете, извършило нещо жестоко. Трябвало е да те напляскат и да те накажат да стоиш в стаята си. Не си заслужавала да изгубиш всичко.

Аз избърсах влагата, появила се внезапно в очите ми.

— Нима? Исках да остана при леля и го получих. Мама каза на баща ми да отиде сам в Германия, докато тя реши какво да прави, а ние трите се преместихме при леля. Месец след това торнадо повали няколко дървета в квартала ни. По-късно чух едно куче да скимти в двора. Беше толкова странно — то просто си седеше там, заобиколено от строшени клони. Не видях падналия далекопровод. Отидох да разчистя отломките… и следващото, което помня, е как се събуждам в болницата. — Дрезгава въздишка. — Според лекарите съм имала късмет, че ударът ме е запратил в другата част на двора. Иначе съм щяла да се опека жива, неспособна да се откъсна от жицата. Никой обаче не успя да обясни защо, когато се опитала да ми помогне, мама била убита от електричеството в тялото ми… докато мен то не можа да убие.

— Защо? — Устните на Влад се извиха. Състраданието бе напуснало лицето му. — Някои неща просто се случват, Лайла. Ти си оцеляла. Тя — не. Да се чудиш защо е толкова безсмислено, колкото и обречено на провал.

След всичко, което бях преживяла, знаех, че е прав. Ала това не намаляваше болката от смъртта на майка ми, нито вината, която ме раздираше, задето бях разбила семейството ни.

Влад отново се залови да копае. Или нямаше търпение, или земята толкова надълбоко не бе замръзнала, защото сега напредваше по-бързо.

— Отново проявяваш наивност. Изневярата на баща ти е разбила семейството ви. Ти си била просто носителят на лошата новина.

Онова, което последва, не бях споделяла с никого и дори сега ми бяха необходими два опита, за да накарам думите да излязат през свитото ми гърло.

— Той искаше да оправи нещата. Беше изневерил на мама, но все още я обичаше и когато тя умря… част от него ме винеше толкова, че той започна да ме избягва. Никога не го изрече на глас, но го виждах всеки път, когато го докоснех. — Гласът ми се прекърши. — Това е неговият най-ужасен грях. — Влад престана да копае и се изправи, ала аз вдигнах ръка. — Недей. Точно в този момент искам да останеш безучастен. Иначе ще трябва да си припомня колко много болеше, а не искам да го правя.

Думите ми бяха накъсани, но поне успях да сдържа сълзите си. Влад ме изгледа продължително с непроницаемо изражение, а после коленичи и отново се залови да копае. Няколко минути и една голяма купчина пръст по-късно той изсумтя и извади нещо дълго и белезникаво от дупката.

Кост.

— Точно където би трябвало да си — промърмори той.

Това наистина изглеждаше неопровержимо доказателство, че Жилегай не може да е този, който дърпа конците, ала аз се приближих и протегнах ръка.

— Нека се уверим.

Влад повдигна вежди, но все пак ми подаде костта.

Начаса ехото от мъчителните последни мигове на мъжа ме заля като вълна. Както очаквах, беше изгорен жив, ала през пламъците не видях Влад. А онзи, който дърпаше конците. Лицето му беше изпито, а прошарената коса — много по-дълга, ала чертите му не можеха да бъдат сбъркани. Нова вихрушка от бързо сменящи се образи замени първата, показвайки ми дълги дни, прекарани в обработване на земята, и малки дечица, които си играеха край къща с пръстени стени. Едно име отекваше през всички тези спомени. Йозеф. Нещо не беше наред.

Когато си проправих път обратно до онази огнена смърт, видях какво бях пропуснала първия път, насред хаоса от болка и ужас. Загадъчният ни враг и този път носеше пръстена, който бях зърнала в спомена, когато поръчваше нападението над мен. Ала сега сам си вършеше мръсната работа. Загиналият мъж се казваше Йозеф и беше изгорен жив от същия вампир, който съвсем наскоро беше опитал да ме убие.