Джанин Фрост
Принц на нощта (11)

Глава 11

Образи нахлуха в съзнанието ми, ала за разлика от обикновено, те не бяха видени през очите на един-единствен човек, а на мнозина.

Първо преживях спомена на един стар човек, хванат натясно от няколко войници. Те го приковаха към земята с подигравателни викове и смъкнаха кожата от лицето му, преди да му прережат гърлото. Следващият спомен бе още по-брутален — млад мъж, ослепен с помощта на пламнал въглен, преди да бъде изгорен жив. В третия видях как един още по-млад мъж, който забележително приличаше на Влад, бе нападнат от засада и пронизан до смърт в една църква. В последния спомен, без да обръща внимание на молбите му за милост, Влад, мръсен и облян в кръв, набучи убиеца на младия мъж на кол, вдигна го нависоко и го гледа как умира в продължение на два дни.

Когато действителността най-сетне измести тези ужасяващи картини, видях, че съм се долепила до стената и единствено ръката на Влад ме задържа да не падна. Гледаше ме, ала нито в очите, нито по слабото му лице се четеше каквото и да било чувство. Следи от чуждото страдание все още витаеха в различни части на тялото ми, но постепенно заглъхнаха, оставяйки само тъпа болка от стискането на предмета, който Влад ми беше дал.

Разтворих пръсти и видях, че държа дебел златен пръстен с голям гладък камък, върху който беше гравиран дракон — същият пръстен, който бях зърнала на ръката на всеки от мъжете, чиято смърт бях видяла. Той бе така изпълнен със същината на предишните си притежатели, че от него сякаш всеки момент щеше да потече кръв.

Убийствата, които бях принудена да преживея, ми бяха предали не само ужаса от това, да ти смъкнат кожата от лицето — усещане, което беше ново дори за мен. Бях надзърнала и в самите жертви и по този начин бях разбрала, че те до един, с изключение на последния, бяха от семейството на Влад. Знаех също така и точно кой ме държи до гладката каменна стена.

Шокът накара гласът ми да предрезгавее.

— Ти си Владислав Басараб Дракул, някогашен войвода на Влахия. Ала преди петстотин години те наричали Цепеш. Набивача на кол.

Влад дори не мигна.

— Все още ме наричат така — каза той с глас като смъртоносна милувка, а след това ме пусна.

За моя радост краката успяха да ме удържат — последното, което исках, бе да рухна на пода. Да падна в краката на Влад, би било ужасно клише, дори той наистина да беше истинският Влад.

Погледнах към Марти, който все още стоеше до стълбите, без да помръдва, но изглеждаше добре. Максимус бе до него и от това, че го стискаше за рамото, разбрах, че го е удържал да не се намеси.

— Успя ли да чуеш онова, което допирът на пръстена ме накара да преживея? — попитах, неспособна да потисна тръпката, пробягала по тялото ми при спомена.

— И да, и не. — Устните му се извиха в нерадостна усмивка. — Когато използваш умението си, около ума ти сякаш се издига непревземаема стена. Ала когато свършиш и мислите ти се върнат на видяното, аз ги чувам.

Опитах се да пропъдя всяка мисъл, свързана с убийствата, което ми се удаваше по-лесно, ако се съсредоточах върху Марти.

— Е, добре, сега вече знам, че не страдаш от някаква заблуда, породена от твърде много фантазиране. — Крайниците ми най-сетне престанаха да треперят. Пристъпих напред и продължих с остър тон: — Но това не те извинява, задето наруши обещанието си да не нараняваш Марти.

Влад скръсти ръце на гърдите си и това привлече вниманието ми към тъмните петна върху ризата му, които миришеха на отвратителните шейкове на Марти.

— Не, обещах да не наранявам теб — възрази той. — За него обещах единствено да не го убивам. И както виждаш — удържах на думата си. Но ако никога не ти е хрумвало, че Марти може тайно да е заговорничел с похитителите, на мен определено ми хрумна.

Аз го зяпнах с отворена уста.

— Не. Марти никога не би сторил нещо подобно.

— Благодаря ти, момичето ми — промърмори той от другия край на стаята.

— Сега вече го знам — каза Влад, поглеждайки към Марти без помен от разкаяние. — Но нямах намерение да повярвам на един непознат просто така. — Изражението му се вкамени още повече и той добави: — Водя потеклото си от владетели, които до един имат нещо общо — били са убити. В продължение на стотици години съм бил заобиколен от смърт, предателство и заговори, ала винаги съм оцелявал и съм опазвал хората си в безопасност, като съм бил по-хитър и по-безмилостен от враговете си. Онова, което сторих, може и да те отвращава, ала само глупак или наивник би повярвал на Марти единствено на основание на собствените му думи. А аз не съм нито глупав, нито наивен.

Той пристъпи към мен и отново трябваше да потисна порива да се дръпна назад. Технически може и да не беше нарушил обещанието си, ала това, че бе измъчвал Марти само защото евентуално би могъл да е замесен в отвличането ми, доказваше, че е един от най-безсърдечните хора, които познавах.

От друга страна, след онова, което бях зърнала от миналото му — да не говорим пък за това, което бях видяла, след като се срещнахме — аз бях наивната глупачка, ако очаквах нещо различно.

Той спря само на няколко сантиметра от мен, все така приковал в лицето ми пронизващите си очи с цвят на бакър. След това протегна ръка.

— Пръстена ми.

Сложих го върху дланта му, забравяйки да го преместя в лявата си ръка, преди да го докосна. Както можеше да се очаква, при допира ми в него премина струя електричество. Онова, което последва обаче, определено ме свари неподготвена.

Готическото фоайе изчезна, изместено от неясния пашкул на тъмнозеления балдахин, обгръщащ леглото, върху което се намирах. Зарових пръсти в плътната материя, а стонът ми бързо се превърна във вик, изтръгнат от разтърсващата наслада, която се разливаше по тялото ми. Ръцете ми още по-здраво стиснаха завесите, докато се гърчех под еротичната смесица от дълбоки, влажни докосвания и лекото жулене на едва набола брада върху най-чувствителното късче от тялото ми.

— Моля те — изохках.

Влад повдигна глава — косата му се спускаше като черна коприна по бедрата ми, погледът му гореше с изумрудена светлина.

— Не — гърлено каза той. — Още.

И устните му отново се спуснаха надолу.

Лицето на Влад дойде на фокус пред мен, ала вместо зелени завеси видях, че се намираме във фоайето. Той ме наблюдаваше, сбърчил вежди.

— Знам, че когато ме докосна, ти се яви нещо. Мозъкът ти изведнъж утихна. Кажи ми какво беше.

Бузите ми пламнаха, а отказът да повярвам на очите си прогони остатъците от насладата, която многократно превишаваше всичко, което бях изпитвала, когато се самозадоволявах. Това не беше видение, в което той беше с друга жена, и мозъкът ми се противеше отчаяно.

Не. Не и двамата с Влад заедно… по този начин.

Сбърченото му чело се изглади и едната му вежда подскочи нагоре.

По дяволите! Пак неговата телепатия! Мисли за нещо друго — изкрещях си наум, избягвайки да срещна очите му. — Каквото и да било!

Не го гледах, ала почти усещах как очите му ме обхождат, забелязвайки внезапно настръхналите зърна на гърдите ми, ускорения ритъм на сърцето ми и навярно долавяйки проклетото туптене между краката ми, което отказваше да отшуми напълно.

— Не се учудвам — каза той най-сетне с глас, натежал от неща, които не исках да назова. — И аз предвидих съвсем същото.

Бузите ми вече горяха толкова силно, че почти очаквах да избухнат в пламъци, досущ като ръцете му. Минах покрай него и се запътих към стълбището, без да се осмеля да погледна към Марти. И как бих могла — нали току-що бях надзърнала в едно бъдеще, където бях в леглото заедно с мъжа, подложил го на изтезания.

— Нищо не е неотменимо. И преди съм променяла предсказанията си — промърморих както на Влад, така и на себе си.

Въпреки това изкачих стълбището, като вземах по две стъпала наведнъж.